1 Р Е Ш Е Н И Е № 368 гр.София , 24 септември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Красимира Колова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1141/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура и по жалба на подсъдимия Й. Х. Н., чрез защитника му адв. А. В. от АК – [населено място], срещу решение № 73 от 22 март 2013 година на Софийския апелативен съд, НК, 3-ти състав, по внохд № 71/2013 година, с което е изменена в санкционната й част и е потвърдена в останалата й част присъда № 35 от 12 октомври 2012 година на Пернишкия окръжен съд, постановена по нохд № 171/2012 година по описа на този съд. В касационния протест е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение в частта му за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда в тази част. В жалбата от името на подсъдимия Н. се твърди неправилно приложение на материалния закон поради отказа на въззивния съд да приеме, в рамките на приетите за установени факти, правна квалификация на деянието по чл. 118 от НК. Заявена е и явна несправедливост на наложеното наказание, въпреки корекцията на същото от страна на въззивния съд. Изложеното ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Отправеното до ВКС основно искане е за преквалифициране на деянието и определяне на наказание в рамките на предвиденото в нормата на чл. 118 във вр. чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, а алтернативното – за намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа подадения протест, тъй като го намира за недопустим и излага подробни съображения за това. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. В същото заседание жалбоподателят-подсъдим Й. Н. участва лично и със защитника си адв. А. В., назначен за служебен защитник в предходна съдебна инстанция. Същият поддържа касационната жалба при ангажираните в нея отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Счита, че протестът на прокуратурата следва да бъде оставен без уважение. Частният обвинител и граждански ищец Е. Д. И. не участва лично пред ВКС, редовно призована. Не участва и повереникът й – адвокат Й. П. от АК – [населено място], също редовно призован. Не са представени възражения и становище по касационните протест и жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Проверяваният сега по реда на касационното обжалване въззивен съдебен акт е втори поред в хода на съдебното разглеждане на делото. Наказателната отговорност на подсъдимия Й. Н. първоначално е ангажирана с присъда № 6 от 27 февруари 2012 година на Пернишкия окръжен съд, по нохд № 434/2011 година, за това, че на 04. 10. 2011 година, в [населено място], умишлено е умъртвил А. И. А., като деянието е извършено по особено мъчителен за убитата начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК и след проведено съдебно следствие по реда на Глава ХХVІІ от НПК, е осъден на дванадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Предявеният граждански иск е уважен за сумата от 80 000 лева и отхвърлен до пълния му размер от 150 000 лева. Въззивната проверка на присъдата е извършена по жалба на подсъдимия Н. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец И., не и по протест на прокуратурата. По образуваното внохд № 377/2012 година по описа на Софийския апелативен съд, е постановено решение № 164 от 14 май 2012 година, с което присъдата е отменена поради допуснати от основния съд съществени нарушения на процесуалните правила при провеждане на съкратеното съдебно следствие по Глава ХХVІІ от НПК и делото е върнато за ново разглеждане по общия ред от друг съдебен състав. При новото разглеждане на делото по общия ред, Пернишкият окръжен съд е постановил присъда № 35 от 12 октомври 2012 година по нохд № 171/2012 година, с която отново е признал подсъдимия Й. Х. Н. за виновен в извършване на описаното по-горе деяние и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на седемнадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Присъдил е на гражданския ищец обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 40 000 лева, заедно със законните последици, а искът до пълния му размер е отхвърлил като неоснователен и недоказан. Присъдил е и направените по делото разноски и дължима държавна такса, като ги е възложил в тежест на подсъдимия и се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Н. и на гражданския ищец И. само в частта за отхвърляне на гражданския иск до пълния му размер, въззивният съд е постановил атакувания сега по касационен ред съдебен акт, с който е изменил присъдата, като е намалил наложеното на подсъдимия наказание на дванадесет години лишаване от свобода, приемайки наличие на многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Потвърдил е присъдата в останалата й част. По протеста на прокурора при Софийската апелативна прокуратура: Протестът съдържа недоволството на представителя на обвинителната власт от размера на намаленото от въззивния съд наказание на подсъдимия Н. и в тази връзка претендира връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наказанието, което ВКС да стори в рамките на правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Процесуалното развитие на производството, както бе описано по-горе, поставя пред ВКС преюдициалния въпрос за допустимостта на подадения касационен протест. Първата осъдителна присъда по отношение на подсъдимия Н., с наложено наказание от дванадесет години лишаване от свобода, не е протестирана от прокурора, т. е. полученият резултат след първото разглеждане на делото е приет от прокурора и не е атакуван пред въззивната инстанция. Отмяната на тази присъда е постигната като резултат от подадена жалба от частната обвинителка и гражданска ищца И. (и от подсъдимия), вкл. с възражения срещу наложеното наказание и искане за неговото увеличаване. При новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд на подсъдимия е наложено наказание от седемнадесет години лишаване от свобода. Корекцията в размера на наказанието отново на дванадесет години лишаване от свобода е извършена с второто въззивно решение, което е резултат от въззивна проверка, инициирана само по жалби на подсъдимия и на гражданската ищца. Последната е атакувала присъдата само по отношение на гражданския иск в отхвърлителната част, т. е. с повторното въззивно решение е постигнат резултатът, с който прокурорът се е съгласил след първото разглеждане на делото и не е възразил по реда на въззивното обжалване. Принципно положение е, че правото на касационно обжалване е допустимо само ако страната е упражнила надлежно правото си на въззивно обжалване, с изключение на хипотезите, когато въззивният съдебен акт засяга правата и законните интереси на необжалвалите. Известно е също така, че обжалването не може да увреди законните интереси на страната, която е упражнила това свое право, а необжалвалите лица не могат да получат по-благоприятен за тях резултат за сметка на обжалвалата страна (с изключение на хипотезата на чл. 349, ал. 2 от НПК). Процесуалното развитие на производството в съдебната му фаза и резултатите от него са предизвикани от жалбите на другите страни в процеса, не и на прокурора, а те (другите страни) защитават собствени законни интереси. Направените констатации и изводи не се повлияват от обстоятелството, че първото разглеждане на делото е проведено по реда на съкратеното съдебно следствие по Глава ХХVІІ от НПК, а второто – по общия ред. При преценката за допустимост на касационните протест/жалба на плоскостта, на която това бе направено – т. нар. „прескачащо обжалване”, от значение е постигнатият със съдебния акт резултат и отношението на всяка от страните към него, обективирано в съответно процесуално поведение. Поради това, касационният протест се явява недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане, а производството пред ВКС в тази му част следва да бъде прекратено. По жалбата на подсъдимия Й. Н.: Жалбата съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Акцентът е поставен върху заявеното неправилно приложение на материалния закон, свързано с отказа на предходните съдебни инстанции да приемат правна квалификация на деянието по чл. 118 от НК, за каквато, според защитата, са налице достатъчно данни по делото. Възражението по приложението на правото не се предхожда от оспорване на приетите за установени по делото факти, т. е. касационната проверка в случая се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. ВКС намира за необходимо да отрази и констатацията си, че напълно идентично възражение се съдържа и във въззивната жалба на подсъдимия и е било предмет на въззивната проверка. Подновяването му пред касационната инстанция би било оправдано, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна и задълбочена проверка на първоинстанционната присъда и аналитичност и убедителност при отхвърляне на изложените в подкрепа на възражението доводи, каквато констатация в случая ВКС не прави (стр. 6 - 8 от решението). При надлежно установените и неоспорени от обжалващата страна факти от предмета на доказване по делото, материалният закон е приложен правилно. Изложените от въззивния съд подробни съображения за отсъствието на медицинските и юридическите критерии, относими към състоянието на „силно раздразнение”, няма причини да не бъдат споделени, защото са основани на доказателствата по делото и са съответни на нормата на закона и на практиката по прилагането й, а тя е недвусмислена - правното понятие „силно раздразнение” е по-широко от това за физиологичния афект, а преценката за наличието му се извършва от съда съобразно конкретните факти по делото. В случая, установените факти не обосноват наличие у подсъдимия Н. на силно раздразнение в наказателноправен смисъл по време на осъществяване на деянието – мигновенност на реакцията, стеснение на съзнанието и импулсивност на действията. Това състояние трябва да е предизвикано от пострадалия с поведението, очертано в нормата на чл. 118 от НК – насилие, тежка обида или клевета или друго противозаконно действие и от него да следват посочените в закона последици за дееца или негови ближни. Предизвиканото състояние на силно раздразнение трябва да е ограничено във времето, т. е. реакцията на поведението на пострадалия да е мигновена, изразяваща се във внезапно възникване на решението за умъртвяване и пристъпване към неговото изпълнение. Фактите по делото не установяват както поведение като описаното от страна на пострадалата А., така и реакция на подсъдимия Н. като описаната. Съвместното им съжителство, белязано от системна злоупотреба с алкохол от страна на двамата и взаимно предизвиквани конфликти, отправяни упреци и обиди, несъмнено е предпоставило и конкретния инкриминиран инцидент, но по никакъв начин не може да бъде отнесено към преценката за състоянието на силно раздразнение у подсъдимия. Съобщеното от него за нанесен му от пострадалата удар в гърба, се установява и от протокола за освидетелстване (л. 29 от ДП), но не изпълва съдържанието на очертаното в нормата на чл. 118 от НК поведение на пострадалия от деянието, с което да е предизвикано силното раздразнение и по никакъв начин не е довел и не би могъл да доведе до настъпването на визираните в закона тежки последици за подсъдимия. Нанесеният на пострадалата А. от подсъдимия тежък побой е осъществен на два пъти, в рамките на няколко часа и това е несъмнено установено по делото и подробно обсъдено и анализирано от въззивния съд (л. 6 от решението). Пияното състояние на подсъдимия по време на извършване на деянието, доколкото несъмнено го е довело до известно раздразнение, не би могло да го ползва на базата на преценката по прилагането на чл. 118 от НК, а и той сам се е поставил в това състояние. Или иначе казано, установените по делото факти, които не се оспорват от обжалващата страна, не изпълват съдържанието на признаците на чл. 118 от НК, поради което предходните съдебни инстанции правилно са отказали претендираното от защитата на подсъдимия квалифициране на инкриминираното деяние по тази норма от закона. Във връзка с релевираното в касационната жалба нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, не са изложени конкретни доводи и съображения, които подсъдимият счита, че го подкрепят. В тази връзка ВКС намира за необходимо да отбележи, че измененото с решението на въззивния съд наказание на подсъдимия на дванадесет години лишаване от свобода отчита всички обстоятелства по делото от кръга на тези по чл. 54 от НК. Оценката на съда на част от тях като многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия, намира опора в данните по делото относно личността на подсъдимия, трайно влошените взаимоотношения с пострадалата, конкретното нейно поведение в деня на инкриминирания инцидент. При индивидуализираното при условията на чл. 55 от НК наказание на подсъдимия Н., ВКС не намира основания за намеса и допълнително смекчаване на наказателно-правното му положение, възприемайки изложените в тази насока съображения на въззивния съд (л. 10 от решението). Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на закона по чл. 54 и сл. от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Атакуваният съдебен акт не съдържа пороците, заявени от защитата на подсъдимия и затова следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационния протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура срещу решение № 73 от 22 март 2013 година на Софийския апелативен съд, НК, 3-ти състав, по внохд № 71/2013 година и п р е к р а т я в а производството по нд № 1141/2013 година по описа на ВКС, І н. о., в тази му част. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския апелативен съд № 73 от 22 март 2013 година по внохд № 71/2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.