Р Е Ш Е Н И Е № 148 София, 05.11.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение в съдебно заседание на 28.10. две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева Мариана Костова при участието на секретаря Н. ТАКЕВА присъствието на прокурора изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева т.дело №1144 /2009 година Производството по делото е образувано по чл.290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „К. за технологии и иновации ”С.” АД гр.София, чрез адвокат Г. С., срещу решение №1119 от 14.07.2009 год. по гр.д.№2262/2007 год. на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав, с което частично е изменено решение №25 от 06.04.2007 год. и допълнително такова от 04.10.2007 год., двете по гр.д.№1792/2006 год. на Софийския градски съд, ГК,І-12 състав в уважената част. С тези решения първоинстанционният съд е уважил предявеният от М. Т. П. против дружеството-касатор иск, квалифициран като такъв с правно основание чл.286 ЗЗД, за сумата 13 706.04 лв., представляваща неплатено начислено възнаграждение, за заеманата от него длъжност като член на УС на ответното дружество за периода от 21.05.2001 год. до 30.04.2006 год., ведно със законната лихва от предявяване на иска, като е отхвърлен до пълния предявен размер от 13 906.04 лв. Уважен е и обективно съединеният с него иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 238 лв., като за разликата до пълния размер от 5 001.41 лв. е отхвърлен. С обжалваното въззивно решение присъденото на ищеца по делото М. П. възнаграждение е намалено на 13 266 лв., прието за установено чрез данните за него, съдържащи се в представените годишни счетоводни отчети, както и от изслушаната пред този съд съдебно- счетоводна експертиза. Размерът на лихвата за забава е намален на 60.22 лв., определен съобразно нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД, като е прието,че вземането не е срочно, поради което дружеството е изпаднало в забава от датата на получаване на поканата за изпълнение на задължението. Софийският апелативен съд е отхвърлил възражението на дружеството- касатор за изтекла тригодишна погасителна давност на основание чл.111 б.”а” и б.”в” ЗЗД, като е приел, че не е установена периодичност на вземанията. Не е уважил и възражението му за липса на решение на общото събрание за определяне възнаграждението на ищеца по смисъла на чл.116в, ал.1 ЗППЦК, тъй като на проведеното на 24.06.2003 год. общото събрание на дружеството е взето решение да не се променя месечното възнаграждение на членовете на УС. Въззивният съд е приел още, че невнасянето от ищеца на гаранция за своето управление по смисъла на чл.116в, ал. 5 ЗППЦК и чл.240 ТЗ не е основание да се откаже дължимото му възнаграждение, защото дружеството не е поискало внасяне на гаранцията. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон- чл.111 б.”а” и „в” ЗЗД и чл.116в, ал.1-5 ЗППЦК. Подържа, че неправилно въззивният съд е счел, че вземанията, произтичащи от договор за възлагане на управление, не са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с общата петгодишна погасителна давност. Навежда довода, че осъществява дейността си като публично дружество, поради което при определяне възнаграждението на членовете на УС и предпоставките за неговото изплащане, следва да намерят приложение специалните императивни разпоредби на чл.116в от ЗППЦК, като неплащането на гаранция за управление от ищеца не може да се вмени във вина на дружеството, защото то не я е поискало. С определение №377 от 18.05.2010 год. обжалваното въззивно решение е допуснато до касационен контрол в уважителната част за произнасяне на основание чл.280, ал.1-3 ГПК по следните правни въпроси от значение за изхода на делото: 1/Вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество не представляват ли периодични плащания и с каква давност се погасяват. Излага съображения,че този въпрос е разрешен от Софийския апелативен съд в противоречие с практиката на ВКС- решение№56 от 10.04.2009 год. по т.д.№11/2009 год. на ВКС, ІІ Т.О., в което е прието, че вземането за възнаграждение по договор за възлагане на управление се погасява с изтичане на тригодишна давност. 2/Съотношението на нормите на чл.116в, ал.1 и ал.6 ЗППЦК и тези на чл.240 ТЗ, като специални към общи, при определяне на дължимото възнаграждение на членовете на управителните органи на публичното дружество и предпоставките за неговото изплащане. Следва ли да се счита за определено възнаграждението на членовете на УС от общото събрание на ответното публично дружество по смисъла на чл.116в, ал.1 ЗППЦК, след като в протокола от общото събрание не е посочен размерът на възнаграждението, но събранието е взело решение да не се променя месечно възнаграждение на членовете на УС. 3/Представлява ли пречка да се иска заплащане на дължимото възнаграждение на членове на УС на публично дружество не внасянето на гаранция по чл.116в, ал.5 ЗППЦК във вр. с чл.240 ТЗ. Ответникът оспорва основателността на касационната жалба. Касационната жалба е основателна. 1/По първия поставен от касатора въпрос за вида на вземанията на членовете на УС към дружеството, произтичащи от договор за управление с оглед времето на изпълнение задълженията от страна на дружеството: т.е. дали са за периодични плащания или не и с каква давност се погасяват. Обжалваното въззивно решение, в частта с която Софийският апелативен съд не е уважил възраженията на ответното акционерно дружество за изтекла тригодишна погасителна давност, е постановено в нарушение на материалния закон-чл.111, б.”в” ЗЗД. Вземането за възнаграждение на член на управителния съвет е такова за периодични плащания. Периодичността на това задължение на дружеството към членовете на управителния съвет следва от определената му от общото събрание на акционерното дружество ежемесечна дължимост. От представения по делото протокол от общото събрание на акционерите на К. ”С.” АД, проведено на 24.06.2003 год. , т.13 , е видно, че възнаграждението на членовете на УС е определено като ежемесечно/вж.стр.15 от протокола, намираща се на стр.135 от първоинстанционното производство/. Периодичният характер на задължението се извежда и от нормата на чл.240, ал.1 ТЗ и чл.116в, ал.3 ЗППЦК, където при определяне размера на гаранцията за управление, законодателят си е послужил с 3-месечното брутно възнаграждение на лицата, задължени да я внесат, каквито са и членовете на УС на публичните дружества. Ето защо настоящият състав на І Т.О. намира за правилна практиката, застъпена в решение №56 от 10.04.2009 год. по т.д.№11/2009 год. на ВКС, ІІ Т.О., а именно, че вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество, са такива за периодични плащания и се погасяват с тригодишна погасителна давност/чл.111, б.”в” ЗЗД/, а не с общата петгодишна. Такъв следва да бъде и отговорът на първия поставен въпрос. Съобразно изложеното дотук вземането на ищеца за възнаграждение в качеството му на член на УС ще се погасява с тригодишна погасителна давност, която е прекъсната с предявяване на исковата молба на 22.05.2006 год., поради което вземането за периода от 21.05.2001 до 22.05.2003 год./три години назад от исковата молба/ е погасено по давност. Не е погасено, поради изтекла погасителна давност за периода от 22.05.2003 година до 22.05.2006 година, но за този период не се дължи на основание чл.116в, ал.5 ЗППЦК. Този извод следва от отговора по втория и третия от поставените въпроси. 2. По втория поставен въпрос. Съотношението между нормите на чл.116в, ал.1 и ал.6 ЗППЦК и тези на чл.240 ТЗ в частта, за определяне на дължимото възнаграждение на членовете на управителните органи на публичното дружество и предпоставките за неговото изплащане, е такова на специална норма към обща. Специалните норми на ЗППЦК изключват приложението на общите по ТЗ. Съобразно препращащата норма на чл.121 ЗППЦК само за неуредени от този закон случаи се прилага ТЗ. В случая специалният закон изрично урежда задължението за внасяне на гаранция и последиците от неизпълнение на това задължение с цел постигане на сигурност, че гаранцията се внася ефективно и в срок. За разлика от гаранцията по чл.240 ТЗ, при която времето за изпълнение на задължението на членовете на управителните и надзорни органи за внасянето й е обвързано от времето на съответния мандат, съгласно чл.116в, ал.2 ЗППЦК членовете на управителните и контролни органи на публично дружество са задължени да внесат гаранцията в седмодневен срок от избирането им. Тази гаранция е вносима само в парични средства- левове/чл.116в, ал.3 ЗППЦК/, за разлика от гаранцията по ТЗ. Възнаграждение на членовете на управителните органи на публичните дружества, каквото безспорно е ответното, се определя от общото събрание/чл.116в, ал.1, ЗППЦК/. Видно от т.13 на протокола от проведеното на 24.06.2003 год. общо събрание на акционерите е взето решение да не се променя месечното възнаграждение на членовете на УС. След като е взето такова решение, то само по себе си няма правното значение на липса на решение, както е подържал касаторът „К. за технологии и иновации”С.” АД, София. Следва да се приеме, че възнаграждението е определено, защото с посоченото решение на общото събрание на акционерите се от 24.06.2003 година фактически се препраща към определеното предходно възнагражение на членовете на УС на дружеството, а в случая няма данни, че то е определено в нарушение изискванията на чл.116, ал.1 ЗППЦК. 3. По третия поставен въпрос- обжалваното въззивно решение е постановено и в нарушение на чл.116в, ал.5 ЗППЦК. Този закон урежда с императивни правила изискванията, на които трябва да отговарят членовете на управителните и контролни органи и техните задължения. Съгласно нормата на чл.116в, ал.5 ЗППЦК в случай на невнасяне на гаранция в определения срок, съответното лице не получава възнаграждение като член на съответния орган до внасяне на пълния размер на гаранцията. Следователно за разлика от ТЗ, където внесената гаранция е предназначена да обезпечи евентуално причинени вреди на дружеството, при публичните дружества съществува корелативна връзка между внасянето на гаранцията и дължимото възнаграждение. Уговореното възнаграждение за член на УС в нарушение на тази норма е недължимо, поради което отговорът на поставения въпрос следва да бъде, че невнасянето на гаранция по чл.116в, ал.2 ЗППЦК е пречка по смисъла на ал.5 на същата правна норма за заплащане на дължимото възнаграждение на членовете на УС на публичното дружество. Неправилно въззивният съд е приел, че в тежест на дружеството е било да поиска дължимата гаранция. Внасянето й е възложено изрично в тежест на членовете на управителните и контролни органи-чл.116, ал.2 ЗППЦК, без да е обвързано от предхождащо искане от страна на дружеството за изпълнение на това задължение от съответните лица. Основателно е възражението, че нормата на чл.116в, ЗППЦК е нова/ДВ бр.61/21.06.2002 год./, поради което тя няма обратно действие спрямо заварени правоотношения, възникнали до влизането й в сила. След тази дата, обаче, разпоредбата за обвързаността на дължимото възнаграждение от изпълнение на задължението на членовете на УС, какъвто е и ищецът М. П., за внасяне на гаранция, ще намери приложение. Или в случая за периода от 22.05.2003 год. до 30.04.2006 год., когато по изложените по-горе съображения, искът за заплащане на дължимото възнаграждение не е погасен по давност, искът е неоснователен, поради безспорното не изпълнение на задължението на ищеца за внасяне на дължимата гаранция. Неоснователно е и възражението на ответника М. П., направено чрез адвокат Росица П., че е налице признаване на вземанията, изразяващо се в начисляване на възнагражденията, осчетоводяването им като разход, подаване на информация за тях пред Комисия за финансов надзор и оповестяването им във финансовите отчети. Признанието прекъсва теченето на погасителната давност/ чл.116, б.”а” ЗЗД/, но то трябва да има за предмет самото вземане, а не фактическият състав, от който то е произлязло. Посочените по-горе действия не представляват мълчаливо признание на вземането на ищеца към дружеството. Признанието трябва да бъде адресирано до кредитора или до негов представител, а само в определени от закона случаи и до трети лица- като например признание пред съдебен изпълнител в хипотезата на чл.508, ал.1,т.1 ГПК/чл.391, ал.1,б.”а” ГПК, отм./. То трябва да съдържа изявление за съществуването на вземането и готовност за плащане, поради което волеизявлението направено чрез записване в счетоводните отчети не представлява признание на вземането. Неоснователността на главния иск, обуславя и тази на акцесорния. Съобразно изложеното дотук настоящият състав на І ТО намира, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния закон. На основание чл.293, ал.2 ГПК след отмяната му, предявените искове в уважената им част ще следва да бъдат отхвърлени. В полза на касатора не следва да се присъждат направените от него разноски, тъй като в нарушение на чл.80 ГПК не е представен списък на разноските до приключване на съдебното заседание. Водим от горното състав на първо търговско отделение на Върховния касационен съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №1119 от 14.07.2009 год. по гр.д.№2262/2007 год. на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав, в частта, с която е оставено в сила решение №25 от 06.04.2007 год. по гр.д. №1792/2006 год. на Софийския градски съд, Іотд.12 състав, а именно в частта, с която „К. за технологии и иновации „С.” АД е осъдена да заплати на М. Т. П. сумата 13 266 лв. дължимо възнаграждение, ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и обезщетение за забава в размер на 60.22 лв.; както и в частта, с която „К. за технологии и иновации „С.” АД е осъдена да заплати на М. Т. П. разноски по компенсация в размер на 1 479.25 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от М. Т. П. от гр.Пловдив, против „К. за технологии и новации ”С.” АД, гр.София иск за заплащане на дължимото му възнаграждение в качеството му на член на управителния съвет на дружеството за периода от 21.05.2001 год. до 30.04.2006 год. за сумата до 13 266 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и иска за заплащане на дължимото обезщетение за забава в размер на сумата 60.22 лв. В останалата, отхвърлителната част, решението като необжалвано, е влязло в сила. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: