1 Р Е Ш Е Н И Е № 165 гр.София, 18.05.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1008/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 279/ 22.02.2013 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1008/ 2013 г. по жалба на П. Д. К. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 597 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 872/ 2012 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [община] искове, квалифицирани по чл.49 ЗЗД, за заплащане на 13 922,09 лв обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл.159 ал.2 ГПК, а впоследствие е счел събраните свидетелски показания за недостатъчни за установяване на твърденията на страната. По сходен въпрос е постановено решение по чл.291 ГПК (№ 34 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 652/ 2011 г., ІІ г.о. на ВКС), което съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. съставлява обвързваща практика. В него е прието, че съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт. Прието е, че нормата е идентична с разпоредбата на чл.129 ал.2 от отменения ГПК и поради това указанията, дадени в т. 7 на ППВС № 6/ 1968 г., запазват действието си. Ето защо съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени. В допълнение следва да се посочи, че когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба. В случая не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда. В тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. Предвид този отговор на въпроса, по който обжалването е допуснато, касационната жалба се явява основателна. Ищцата е предявила претенции срещу [община] (срещу другия ответник – Агенция „П. – производството по делото е приключило с отхвърляне на иска) с твърдения за търпени вреди от бездействие на общински служители, натоварени да се грижат за общинските улици и пътища. Твърдяла е, че поради необезопасяване на дупка на пътното платно при движение с велосипед претърпяла увреждане, съпроводено с болки и страдания. Претендирала е общината да я обезщети за причинените имуществени и неимуществени вреди, като още с исковата молба е поискала да й бъдат допуснати трима свидетели, които да изяснят подробности около инцидента. Районният съд е допуснал един от исканите свидетели при условията на чл.159 ал.2 ГПК, разпитал го е и е постановил решение, с което е отхвърлил иска като недоказан. Счел е, че от свидетелските показания не се установяват твърденията на ищцата за наличие на причинна връзка между бездействието на общински служители и търпените от нея вреди, защото свидетелката не потвърждава категорично нараняванията да са получени при падане на пътното платно и поради неизправността му. Районният съд не е допуснал другите поискани с исковата молба свидетели, затова с въззивната жалба ищцата е претендирала те да бъдат разпитани от окръжния съд. С протоколно определение от 12.10.2012 г. съдът е отхвърлил искането по съображения, че не са налице предпоставките по чл.266 ГПК. Процесуалноправният въпрос за допустимостта на тези доказателства е разрешен от въззивния съд неправилно, в противоречие със задължителната съдебна практика. В случая няма забрана за събиране на свидетелските показания пред въззивния съд, тъй като не се касае за пропуск на страната да бъдат поискани своевременно (чл.266 ал.1 ГПК), а за пропуск на съда от първа инстанция да допусне тези свидетели при наличие на законово задължение за това (чл.266 ал.3 ГПК). След като във въззивната жалба това нарушение е посочено и е поискано събирането на гласни доказателства, въззивният съд не е имал основание да отхвърли искането. Като е процедирал по този начин, той е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК – и решението му следва да бъде отменено. Спорът не може да бъде решен по същество от касационната инстанция, тъй като се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия (разпит на свидетели), поради което след отмяна на въззивното решение делото следва да бъде върнато за разглеждането му от друг състав на въззивния съд. Този състав следва да разгледа и въпроса за отговорността на страните за разноските в производството, включително за касационната инстанция (чл.294 ал.2 ГПК). По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Русенски окръжен съд № 597 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 872/ 2012 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от П. Д. К. против [община] искове, квалифицирани по чл.49 ЗЗД, за заплащане на 13 922,09 лв обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и ВРЪЩА делото на Русенски окръжен съд за разглеждането му от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: