Р Е Ш Е Н И Е №124 гр. София, 11.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Теодора Гроздева Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 6220 по описа за 2015 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № VI-45/ 07.08.2015 г. по гр. д. № 413/ 2015 г, с което Бургаски окръжен съд, след като отменя решение № 220/ 13.12.2014 г. по гр. д. № 337/ 2013 г. на Районен съд – Несебър, отхвърля исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС за предаване на владението върху два апартамента в[жк], [населено място], предявени от [фирма] срещу О. А. Т., В. В. Т. и А. О. Т.. Обжалването е допуснато с определение № 53/ 02.02.2016 г. за проверка на правилността на решението при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос: Какви са правомощията на въззивния съд при изпълнение на задължението по чл. 269, in fine ГПК, когато жалбата е подадена от ответника по иска по чл. 108 ЗС, искът е обоснован с твърденията, че ответникът е купил имота след договор със собственика, който не е породил последици при няколко основания за неговата нищожност, а първоинстанционният съд е уважил иска, приемайки за осъществено само едното? Ищецът [фирма], а сега касатор, се оплаква, че решението противоречи на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, на събраните доказателства и е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила (чл. 269 и чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК). Претендира разноските по делото. Ответниците О. А. Т., В. В. Т. и А. О. Т., ответници и по касация, възразяват, че решението е правилно. Настоящият състав на Върховния касационен съд по процесуалноправния въпрос приема, че по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС липсата на основание за владение може да бъде обоснована с твърденията, че ответникът е придобил имота по правоприемство след нищожен договор, който не е поражда правни последици, макар че е сключен с ищеца като собственик на имота. Ищецът може да заяви повече от едно основание за неговата нищожност. Той не е длъжен да предявяви инцидентен установителен иск за преюдициалното правоотношение. Ако по жалба от ответника въззивният съд констатира, че с решението искът по чл. 108 ЗС е уважен, но първата инстанция неправилно е приела за осъществено едно от заявените основания за нищожност, той е длъжен да разгледа и останалите. Задължението произтича от чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК и не е ограничено от оплакванията във въззивната жалба (чл. 269, in fine ГПК). Ако първоинстанционният съд е разгледал и правилно е отхвърлил останалите основания за нищожност, въззивният съд може да препрати към мотивите на обжалваното решение (чл. 272 ГПК). По иска по чл. 108 ЗС е допустимо също така въззивният съд да обоснове липсата на основание ответникът да владее имота и на друго, незаявено основание за нищожност на договора, стига то да е предвидено от закона в обществен интерес и да не изисква събиране на доказателства. Мотивите за това са следните: Чл. 108 ЗС предвижда, че собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без основание. За предявяването на иска по чл. 108 ЗС е необходимо ищецът да заяви придобивен способ и да твърди, че ответникът няма основание да владее или държи вещта. Защитата срещу иска ответникът упражнява с възражения, че: 1) придобивният способ не е осъществен или се е погасил; 2) не владее или не държи вещта или 3) я владее или държи на противопоставимо на ищеца основание. При предявяването на иска по чл. 108 ЗС е възможно ищецът по чл. 108 ЗС да обоснове липсата на основание за владение, като твърди, че ответникът го основава на правоприемство от нищожен договор, сключен с ищеца като собственик на имота. Ако с отговора на исковата молба ответникът заяви същото основание за владение, до съда се отнася спор за правоотношение, преюдициално (обусловено) спрямо спорното право. Съдът е длъжен да го реши, за да разреши и спора по чл. 108 ЗС. При предявен инцидентен установителен иск той дължи отделен (самостоятелен) диспозитив, а решението ще породи сила на пресъдено нещо и по спора за валидното действие на договора. Ако инцидентен установителен иск не е предявен, съдът изразява становището си по този въпрос в мотивите на решението по чл. 108 ЗС. Когато с първоинстанционното решение искът по чл. 108 ЗС е уважен, защото е установено едно от заявените основания за нищожност на договора, а инцидентен установителен иск не е предявяван, ответникът няма интерес при обжалване да отнася до въззивния съд въпроси по останалите основания за нищожност на договора. Неговият интерес произтича от първоинстанционното решение и от защитата по иска по чл. 108 ЗС. Останалите основания за нищожност на договора са заявени от ищеца. От решението следва да се очаква, че първоинстанционният съд е разгледал единствено онова, което е счел за осъществено (това е достатъчно, за да уважи иска по чл. 108 ЗС) или е разгледал и останалите, но в мотивите ги е отхвърлил. Недопустимо е ищецът да обжалва мотивите на първоинстанционното решение в частта по останалите основания, защото по иска по чл. 108 ЗС то го удовлетворява като резултат. Така приема и т. 18 от ТР № 1/ 2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС. Извършеното нормативно тълкуване е със запазено действие и при ГПК от 2007 г. Въззивната жалба от ответника обаче поражда суспензивен и деволутивен ефект по отношение на първоинстанционното решение. Това означава, че тя пренася изцяло спора по иска по чл. 108 ЗС, включително и за преюдициалното отношение. Чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК задължава въззивният съд да го разгледа като инстанция по същество, без ограничения в това му правомощие. Такива не следват и не могат да следват от жалбата на ответника. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, ако тя е разгледала и правилно е отхвърлила останалите заявени основания за нищожност на договора (чл. 272 ГПК). Всеки съд, включително и въззивният, е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материално-правни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността (чл. 4 КРБ). Съдът също е длъжен да го провежда в своята правораздавателна (държавна) дейност (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119 КРБ). За това чл. 5 ГПК го задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съдът при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Следователно по иска по чл. 108 ЗС е допустимо въззивният съд да обоснове липсата на основание ответникът да владее имота и на друго, незаявено основание за нищожност на договора, стига то да е предвидено в закона в обществен интерес и да не изисква събиране на доказателства. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна по следните съображения: Касаторът предявява исковете, обосновавайки ги с твърденията, че по договор с н. а. № 91/ 04.05.2004 г. и по приращение е собственик на обектите в[жк], [населено място]. С договор по н. а. № 109/ 23.12.2005 г. застроеният имот е продаден от касатора на кооперация „Воин груп“ на цена 990 756 лв. Този договор е нищожен при следните основания: 1) противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) – цената е равна на данъчната оценка, а тя е в такава степен по-ниска от пазарната цена, та излиза извън пределите на нравствената допустимост и практически се свежда до липса на насрещна престация по прехвърлената собственост; 2) липсва кауза (основание) (чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД); 3) липса на представителна власт за продавача - представено е влязло в сила решение за прогласяване нищожността на договор от 16.09.2005 г. за прехвърляне на всички дружествени дялове на [фирма] и влязло в сила решение за заличаване на вписвани несъществуващи обстоятелства по партидата на касатора – нов едноличен собственик на капитала и нов управител на касатора М. М., като заличеният управител е представлявал касатора, продавайки имота и сградата в него с договора по н. а. № 109/ 23.12.2005 г.; 4) договорът е във вреда на представлявания касатор и 5) противоречи на чл. 289 и чл. 302 ТЗ. Със заявените основания касаторът е обосновавал довода, че нищожният договор не поражда последици и след него той продължава да е собственикът на застроения имот, а са без вещнотранслативно действие последващите разпореждания с обектите в комплекса, включително двата договора по н. а. № 1 № 1 и 197/ 14.05.2008 г., с които ответниците купуват апартаментите. Така е изведен фактическият състав на чл. 108 ЗС. Ответниците по касация са оспорили исковете с възражението, че липсват заявените основания за нищожност на договора по н. а. № 109/ 23.12.2005 г., а касаторът се е разпоредил със своето право на собственост върху застроения имот. Следващите разпоредителни сделки ги легитимират като собственици, а те основават своето владение на договорите по н. а. № 1 и № 197/ 14.05.2008 г. (основно възражение), с които са купили двата апартамента. Направили са и евентуални възражения за давност и за право на задържане до заплащане на подобренията. С първоинстанционното решение са разгледани всички заявени основания за нищожност на договора по н. а. № 109/ 23.12.2005 г., но е прието за осъществено основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изводът за липса на еквивалентност на насрещните престации първостепенният съд е направил след сравнение на цената (равна на данъчната оценка) с пазарната цена на жилищния комплекс. Споделил е довода в исковата молба, че разпоредителните сделки след нищожния договор са без вещнотранслативен ефект, включително двата договора, по които ответниците по касация купуват апартаменти. По договора от 2004 г. и по приращение е установено титулярството на касатора на правото на собственост върху апартаментите. Исковете по чл. 108 ЗС са уважени безусловно, като е прието, че владението на ответниците по касация е без основание (включително с отричане на оригинерния придобивен способ) и не е доказано да са подобрявали имотите. Решението е обжалвано от ответниците по касация. Оплакванията във въззивната жалба са за неправилното приложение на материалния (чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД). Разглеждайки тези оплаквания, въззивният съд е провел тълкуване на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и е приел, че възмездният двустранен договор противоречи на добрите нрави, тогава когато неравностойността на престациите практически се свежда до липса на насрещна престация. Изложил е мотиви, че основание за нищожност на договора няма, когато цената на недвижимия имот е близка до данъчната оценка. В случая, тя е равна. Разсъжденията на въззивният съд са за това, че самият законодател предвижда определени (публичноправни) последици от сключването на сделка, в която цената на недвижимия имот е по-ниска от данъчната оценка. Тези последици са извън гражданскоправното й действие, но законовата уредба е допълнителен аргумент за това, че сделката е валидна и поражда последици. Обратно на първата инстанция въззивният съд е приел, че с договора по н. а. № 109/ 23.12.2005 г. касаторът се е разпоредил със своето право на собственост върху застроения имот, а исковете по чл. 108 ЗС са неоснователни. Отказал е да разгледа останалите основания за нищожност на договора, заявени от касатора в исковата молба, като се позовал на чл. 269, in fine ГПК. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а нормата го задължава да се произнесе единствено по оплакванията в жалбата. Касационната инстанция намира, че с въззивното решение е нарушен чл. 269, in fine и чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК. Интерес да обжалва първоинстанционното решение е имал само ответникът по касация. Инцидентен установителен иск касаторът не е предявил, а е било недопустимо той да обжалва мотивите на първоинстанционното решение по иска по чл. 108 ЗС, защото то го удовлетворява като резултат (т. 18 от ТР № 1/ 2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС, която е със запазено действие и при действащия ГПК). Производно от обжалваемия интерес въззивната жалба на ответника по касация е съдържала само оплаквания за неправилното приложение на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от първата инстанция. Тя обаче е породила суспензивен и деволутивен ефект, а с пренасянето на спора по чл. 108 ЗС пред въззивната инстанция е бил пренесен за решаване и спорът по преюдициалното отношение – за съществуването или несъществуването на договора по н. а. № 109/ 23.12.2005 г., с който касаторът се е разпоредил със собствеността си върху застроения имот. Въззивният съд е разгледал и решил правилно въпроса, че договорът не противоречи на добрите нрави. Касационното оплакване, че обжалваното решение противоречи на материалния закон (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), е неоснователно. Развитите от въззивния съд мотиви в приложението на императивната разпоредба, съответстват и на решение № 452/ 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/ 2008 г., ВКС, I-во ГО. Настоящият състав на Върховния касационен съд ги споделя изцяло. Като инстанция по същество обаче той е бил длъжен да разгледа и останалите заявени основания за нищожност на договора. Правомощието следва от чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК, а жалбата от ответника по касация не го ограничава. Въззивният съд е можел също така да препрати към мотивите, с които първоинстанционният съд ги е отхвърлил (чл. 272 ГПК). Касационната инстанция намира, че договорът по н. а. № 109/ 23.12.2005 г. е с основание (кауза). Той е за покупко-продажба, а изявеното от страните съгласие има за цел касаторът да прехвърли на купувача своето право на собственост върху застроения имот, а купувачът да го придобие, като плати неговия паричен еквивалент (цената).Обратното доказване по презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД не е проведено, а заявеното основание на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 4 ЗЗД липсва. Договорът е бил сключен от лицето, вписано в търговския регистър като управител на касатора и с оглед разпоредбата на чл. 7 ЗТР е породил валидно действие. Следващите заличавания на обстоятелства, вписани в търговския регистър по партидата на касатора, нямат обратно действие и не предполагат различен извод. Не е осъществено основанието за нищожност на договора липса на представителна власт за продавача, макар и да е заявено от страната, която може да се позове на него - касаторът. Касаторът се е позовал и на нищожност на договора като сключен в негова (на продавача) вреда. Представителството на дружеството с ограничена отговорност е органно (осъществява се от неговия управител). То не възниква от упълномощителна сделка. За него чл. 42 ЗЗД не се прилага. Законът предвижда имуществена отговорност за управителя, който е сключил договора във вреда на дружеството (чл. 145 ТЗ), но договорът поражда правни последици. Не е осъществено и това основание за неговата нищожност. Разпоредбата на чл. 289 ТЗ не допуска упражняването на право въз основа на търговска сделка, ако то се извършва само с намерение за увреждане на другата страна. Съгласно чл. 302 ТЗ, длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добрия търговец. Нарушението на забраната за злоупотреба с право, следваща от чл. 289 ЗЗД, поражда деликтна отговорност, ако са осъществени и другите материалноправни предпоставки за гражданската отговорност на делинквента. Чл. 302 ТЗ изисква квалифицирана грижа при изпълнение на задълженията по търговската сделка. И двете разпоредби уреждат отношения, които са извън валидното действие на търговската сделка. Дори поведението на страните по договора по н. а. № 109/ 23.12.1995 г. да се отклонява от тях, това не осъществява основание за нищожност. Това са съображенията, при които касационната инстанция квалифицира като неоснователни (неосъществени) заявените от касатора основания за нищожност на договора. Този договор е произвел валидно действие. Правилен е изводът на въззивния съд, че със сключването му касаторът се е разпоредил с правото си на собственост върху застроения имот, а владението, което ответниците по касация осъществяват, се основава на правоприемство и на договорите по н. а. № № 1 и 197/ 14.052008 г, с които те купуват двата апартамента. Допуснатите от въззивния съд нарушения на чл. 269, in fine ГПК и на чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК не са съществени. Те не се отразяват на изхода на спора по чл. 108 ЗС. Касационната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават и разноските, които е извършил пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № VI-45/ 07.08.2015 г. по гр. д. № 413/ 2015 г. на Бургаски окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.