Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
Гр. София, 11 февруари 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП К. ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 546/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Д. Л. Д., чрез упълномощения му защитник, адв. А. Д. срещу въззивно решение № 58/ 30.03.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 51/2018 г., по описа на Апелативен съд-Варна, в която е релевирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
В жалбата се прави искане за изменение на атакуваното решение, в насока прилагането на чл.66, ал.1 от НК по отношение на наказанието лишаване от свобода, изтърпяването на което да се отложи с подходящ изпитателен срок. Защитата счита, че въззивният съд е отдал прекомерна тежест на генералната превенция, като е обосновал начина на изтърпяване на наказанието с актуалната разпространеност на този вид деяния, без да отчете конкретната степен на обществена опасност на извършеното от подсъдимия, която според защитата е невисока. Твърди се, че допуснатите нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат не са многобройни и не характеризират деянието като такова с висока степен на обществена опасност, както и че личната обществена опасност на подсъдимия също е ниска. Оспорва се извода на въззивния съд за формата на вина, съзнавана непредпазливост, като се счита, че се касае до небрежност. Отделно от това се застъпва тезата, че съдът е неглижирал изразеното от подсъдимия съжаление и разкаяние за постъпката му, както и обстоятелството, че с пострадалия са били близки приятели и е понесъл тежка лична загуба с неговата смърт. В заключение се сочи, че с определеното ефективно наказание е даден необоснован превес на генералната превенция, който може да бъде преодолян с прилагането на чл.66, ал.1 от НК и по този начин да се постигне баланс между двете цели на наказанието, като се отчетат и смекчаващите вината обстоятелства, които са значителни.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. се представлява от упълномощения защитник адв. Д., който поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане за изменение на въззивното решение, с прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. Акцентира върху липсата на необходимост от принудително изолиране на подсъдимия в място за лишаване от свобода, като счита, че положителната му личностова характеристика сочи на извод, че целите на наказанието спрямо него могат успешно да бъдат постигнати с прилагане на института на условното осъждане.
Подсъдимият Д., пред касационната инстанция, в последната си дума изразява съжаление за случилото се и изразява позиция, че ще се въздържа от извършване на подобен род деяния. Моли за отмяна на ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.
Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция застъпва становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна и следва да се остави без уважение. Изразява позиция, че независимо от краткия срок на придобита правоспособност за управление на МПС, в рамките на три месеца от извършване на деянието, подсъдимият е извършил изключително тежки нарушения на правилата за движение, като е действал при съзнавана непредпазливост, което изключва приложението на чл.66, ал.1 от НК като адекватен способ за постигане целите на наказанието.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия Д. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 79/27.10.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 1170/2017 г., по описа на Окръжен съд - Варна, Наказателно отделение, подсъдимият Д. Л. Д. е признат за виновен относно това, че на 25.12.2016 г., в [населено място], на [улица], в района на кръстовището с ул. „улица“, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил “марка”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата по чл.6 ,т.1, чл.21, ал.1 и чл.47 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на В. П. С., поради което и на осн. чл.343, ал.1, б.“б”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години /преди редукцията от една трета в размер на три години /, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, на осн. чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.
На осн. чл.343г от НК подсъдимият Д. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години.
С присъдата на окръжния съд подсъдимият Д. е осъден да заплати направените по делото разноски в полза на Държавата, по сметка на ОД на МВР- Варна в размер на 552.30 лв.
С решение № 58/30.03.2018 г. на Апелативен съд-Варна, Наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 51/2018 г., присъдата на Окръжен съд – Варна е изменена в частта относно допуснатите от подсъдимия нарушения по ЗДП, като е признат за виновен относно нарушението по чл.21, ал.1 от ЗДП и по чл.37, ал.7, т.1 от ЗДП.
Оправдан е по обвинението да е нарушил чл.6, т.1 и чл.47 от ЗДП. В останалата част присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се намери за неоснователно, като не се установи наказанието на подсъдимия да е определено в нарушение на разпоредбата чл.348, ал.5, т.2 от НПК.
Основното оплакване в касационната жалба на защитата се отнася до отказа на съдилищата по фактите да приложат разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК спрямо определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода.
Съдебното производство по делото е протекло под формата на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК, след като подсъдимият Д. е признал фактите по обвинението и се е съгласил за установяването на тези факти да не се събират доказателства в съдебната фаза на процеса. Като последица от признанието на фактите по обвинението, наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана при условията начл.58а от НК, в хипотезата на ал.1 от текста, чрез редукция с една трета на определеното съответно наказание. В жалбата на защитата не се атакува размера на наложеното основно наказание, като се акцентира на неправилно отказаното приложение на института на условното осъждане.
Аналогични доводи по прилагането на чл.66, ал.1 от НК са били изложени и във въззивната жалба на подсъдимия, които са получили прецизен отговор в решението на въззивния съд, като съображенията в тази връзка изцяло се споделят от касационната инстанция.
Въпросът с изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е самостоятелен въпрос, който следва да бъде решен първоначално при съобразяване на обстоятелството налице ли са законовите предпоставки за това и при положителен отговор, чрез преценка дали приложението на чл.66, ал.1 от НК ще способства за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК относно специалната и генерална превенция. В конкретния случай приложението на чл.66, ал.1 от НК е било допустимо – наказанието е определено в размер на две години, подсъдимият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност. Независимо от тази формална предпоставеност на института на условното осъждане, правилно отказът на контролираните съдилища да отложат изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е основан на тежестта на извършеното деяние, оценено със завишена степен на обществена опасност, предвид характера и вида на извършените нарушения на правилата за движение. От доказателствата по делото е установено, че подсъдимият е придобил правоспособност да управлява МПС кратък период преди извършване на деянието, в рамките на три месеца и независимо от липсата на стаж, рутина и опит е предприел опасно шофиране в централната градска част, като едновременно с това е превозвал три лица в автомобила. Допуснатите от Д. нарушения по ЗДП правилно са оценени като груби – управлението на автомобила е било със скорост 30 км над разрешената за съответния пътен участък и преминаването през кръстовището е осъществено на червен сигнал на светофарната уредба. От фактите по обвинението се установява, че подсъдимият е пренебрегнал призивите на пътниците за безопасно шофиране, като е управлявал автомобила по рисков начин, продължителен период преди произшествието, с което е застрашавал и останалите участници в движението, което е било сравнително интензивно. Пътното произшествие е реализирано чрез удар в друг автомобил, като несъставомерни последици от настъпването му са значителни вреди по двата автомобила / управляваният от подсъдимия автомобил не е бил негова собственост / и причиняване на леки телесни повреди на пътуващите в автомобила, с който подсъдимият се е сблъскал при навлизането в кръстовището на забранителния за него сигнал на светофара.
Защитата възразява срещу формата на вина, която въззивният съд е оценил като съзнавана непредпазливост, като сочи, че се касае до небрежност. Възражението е неоснователно. Съзнаваната непредпазливост като вид непредпазлива форма на вина се отличава с това, че макар деецът да съзнава възможността от настъпване на общественоопасните последици, лекомислено се надява, че може да ги избегне, защото е взел мерки за предотвратяването им./ Р № 492/1980 г., ВКС, I НО /
Апелативният съд е извършил собствена оценка на субективния елемент от фактическия състав на деянието, като изложените съображения в подкрепа на по-тежката форма на непредпазливостта се споделят изцяло от настоящият състав на ВКС. Съгласно закрепените от обвинението и признати от подсъдимия факти, същият е бил наясно с техническата неизправност в спирачната система на автомобила /потъване на спирачния педал, което затруднява своевременното и безопасно спиране /, но не е съобразил движението на автомобила с това обстоятелство, като е демонстрирал субективна увереност, че ще избегне неблагоприятните последици от техническата повреда на колата. В обвинението се съдържат фактически данни, че този факт е направил впечатление и на пътуващите в автомобила лица, които са го коментирали с подсъдимия, който е признал за наличието на неизправност в спирачния педал, но въпреки това не е съобразил начина си на движение с него. Цитираните факти правилно са оценени от субективна страна като отношение на дееца към деянието, което правилно е определено като съзнавана непредпазливост, а не като небрежност.
Установената от въззивния съд по-тежка форма на вина, закономерно е рефлектирала върху становището на съда за начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в насока отказа за прилагане на института на условното осъждане.
Доводът от жалбата, че пострадалият е бил близък приятел на подсъдимия не представлява обстоятелство от категорията на смекчаващите отговорността, като е ирелевантен спрямо начина на изтърпяване на основното наказание. Подсъдимият като водач на автомобила е бил наясно със задълженията си за безопасен превоз на пътуващите в автомобила и с възможните последици от допуснатите нарушения на правилата за движение, поради което съзнателното пренебрегване на тези задължения от негова страна, което е довело до смъртта на приятеля му, не може да се разглежда в негова полза.
При преценката за начина на изтърпяване на наказанието, положителната личностова характеристика на подсъдимото лице и ниската му степен на обществена опасност като деец правилно са оценени с относително ниска тежест, съпоставени с високата обществена опасност на деянието. Въззивният съд не е пренебрегнал положителните факти за личността на подсъдимия, но правилно е намерил, че същите не са достатъчни за да наложат извода, че целите на индивидуалната превенция могат да се постигнат с приложението на чл.66, ал.1 от НК.
Цялостно проявеното от подсъдимия отношение при управлението на лекия автомобил и допуснатите груби нарушения на правилата за движение, неглижирането на молбите на пътуващите за намаляване на скоростта на движение и желанието им да напуснат автомобила сочат на необходимост от сериозна преоценка на поведението на дееца, което може да се осъществи само при ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
Възражението, че въззивният съд е отдал преимущество на генералната превенция също е неоснователно. Ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е мотивирано на първо място с необходимостта от поправяне на подсъдимия като деец и в този смисъл е съответно на целите на индивидуалната превенция на наказанието, която е водеща пред генералната. Същото е съобразено и с постигане целите на генералната превенция, предвид актуално повишения брой на пътно транспортните престъпления в страната.
В заключение, изводът на апелативния съд, че за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК същото следва да се изтърпи ефективно е правилен и съответен на тежестта на деянието, поради което претенцията на дееца за прилагането на чл.66, ал.1 от НК не може да бъде удовлетворена.
Определянето на наказание в размер, който позволява изтърпяването му да бъде отложено, не предпоставя приложението на чл.66, ал.1 от НК, която разпоредба представлява правна възможност и няма императивен характер, поради което жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение, а решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 58/ 30.03.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 51/2018 г., по описа на Апелативен съд-Варна.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: