О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 101

гр. София 17.03.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3996/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК, образувано по молба с вх. № 270937/28.01.2021 г. на С. В. К. за отмяна на определение № 81 от 05.02.2015 г. по ч. гр. дело № 7104/2014 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, трето отделение. С определението не е допуснато касационно обжалване на определение № 2482 от 13.10.2014 г. по ч. гр. дело № 3594/2014 г. на САС /Софийски апелативен съд/, с което е потвърдено определение № 9888 от 13.05.2014 г. по гр. дело № 6312/2014 г. на СГС /Софийски градски съд/. С последното е върната исковата молба на С. В. К. срещу Г. М. Г. и С. Г. Г. за признаване за установено, че детето С. Г., родено на 31.03.2006 г. от майка С. Г. Г. не произхожда от Г. М. Г. и това обстоятелство да бъде вписано в акта за раждане на детето, като е прекратено производството по делото.
Насрещната страна - Г. М. Г. и С. Г. Г. са подали отговор по реда на чл. 306, ал. 3 ГПК, съгласно който молбата не следва да бъде допусната до разглеждане, тъй като е трета поредна молба с идентично съдържание. Ответниците са посочили, че молителят е образувал няколко дела пред СГС с едно и също искане, като последното от тях е гр. дело № 8194/2015 г., производството по което е прекратено поради липсата на активна легитимация на ищеца, като първоинстанционният акт е потвърден от САС с определение от 24.11.2015 г. по ч. гр. дело № 4382/2015 г., което не допуснато до касационно обжалване с определение № 97 от 11.04.2016 г. по ч. гр. дело № 858/2016 г. на състав на ВКС, а с определение № 120 от 16.04.2021 г. по гр. дело № 586/2021 г. състав на ВКС, ІV г.о. е оставил идентична молба на същия молител без разглеждане поради липса на доказателства за втория критерий за допустимост по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, а именно исканото възобновяване на производството по делото да е от естество да отстрани установеното от ЕСПЧ /Европейски съд по правата на човека/ нарушение. Излагат съображения и за това, че след постановяване решението на ЕСПЧ, държавата е приела законодателни промени в чл. 66, ал. 5 СК /ДВ, бр.103/21`.12.2020 г./, с които ограничението, от което се е оплакал настоящия молител като жалбоподател пред ЕСПЧ е отпаднало. Излагат се съображения и за неоснователност на молбата за отмяна, като се твърди, че претендираните от молителя последици от конкретното нарушение по отношение, на което е постановено решение от ЕСПЧ са преодолени чрез признаване на допуснатото нарушение на правото му на личен живот, присъденото от ЕСПЧ парично обезщетение. Претендират се разноски.
В молбата като основание за отмяна се поддържа фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. По-конкретно страната твърди, че по нейна жалба ЕСПЧ е постановил решение от 13.10.2020 г. против Република България за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ по жалба № 32495/2015 г. по дело „К. срещу България“. Изложено е още, че определението на ВКС следва да бъде отменено, да се възстанови висящността на производството и да бъде разгледан предявения иск. Молителят счита, че определението трябва да бъде отменено, тъй като решението на ЕСПЧ и неговия ефект в противен случай се обезсмислят. В подкрепа на искането за отмяна на съдебния акт същият излага доводи „за предимство на международните актове, които са ратифицирани от Народното събрание, пред българското законодателство“, както и за това, че ЕСПЧ и неговата практика по силата на тази разпоредба имат предимство пред вътрешното законодателство, а в настоящия случай пред чл. 303 ГПК и тълкувателно решение № 7 от 2014 г.“. Молителят поддържа, че макар и да е налице възможност да предяви същия иск прекратяването на производството би довело до пропускане на преклузивни срокове и заличаване на писмени доказателства. В молбата се изтъква, че с решението на ЕСПЧ, Република България е осъдена за нарушаване на правото на личен и семеен живот, като се възпрепятства правото на лицето, което твърди, че е родител да има възможност да установи произхода на своето дете от себе си.
Предмет на молбата по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е определение № 81 от 05.02.2015 г. по ч. гр. дело № 7104/2014 г. на състав на ВКС, гражданска колегия, трето отделение. Определението е постановено в производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, в което частната жалба се разглежда, ако са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при данни за вероятна нищожност или недопустимост на съдебния акт. Производството е приключило с недопускане на касационен контрол по отношение на въззивно определение № 2482 от 13.10.2014 г. по ч. гр. дело № 3594/2014 г. на САС. За да потвърди определението на СГС по гр. дело № № 6312/2014 г., въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на частния жалбоподател срещу Г. М. Г. и С. Г. Г. с изложени твърдения, че жалбоподателят е биологичен баща на ответника С. Г., припознат от ответника Г. Г. и искане да бъде признато за установено, че вторият ответник не произхожда от първия. Съставът на въззивния съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, съгласно които исковете са недопустими поради липсата на активна процесуална легитимация, доколкото легитимирани страни по исковете за оспорване на бащинство са майката, детето и съпругът, както и първият съпруг на майката, когато бащинството се оспорва от втория съпруг-чл. 63 СК. Същевременно във въззивното определение е посочено още, че с оглед твърденията в исковата молба, за това че оспорваният произход е установен чрез припознаване, предявеният иск е недопустим и доколкото жалбоподателят е извън кръга на лицата, легитимирани съгласно чл. 66 СК да оспорят извършеното припознаване. Съставът на въззивната инстанция е отхвърлил доводите в частната жалба, като е приел, че международните разпоредби, на които се позовава жалбоподателят /чл. 24, т. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 7 и чл. 9 от Конвенцията на ООН за правата на детето/ не намират приложение в разглеждания случай, тъй като те уреждат правото на лични отношения между детето и родителите при установен произход, но не уреждат начина и условията за установяване или оспорване на произход, които са предмет на националното законодателство. Съдът е констатирал, че националното законодателство не предвижда възможност трето лице, твърдящо, че е биологичен баща на дете с установен чрез припознаване произход от бащата да оспорва установения произход. С цитираното определение на ВКС не е допуснато касационно обжалване на определение № 2482 от 13.10.2014 г. по ч. гр. дело № 3594/2014 г. на САС.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение при извършената служебна проверка констатира, че молбата е процесуално недопустима поради следните съображения:
С определение № 120 от 16.04.2021 г. по гр. дело № 586/2021 г. на състав на ВКС, ІV г.о. е разгледал идентична по съдържание молба за отмяна срещу определение № 97 от 11.04.2016 г., постановено по ч. гр. дело № 858/2016 г. на състав на ВКС, I г. о. С последното не е допуснато до касационно обжалване въззивно определение от 24.11.2015 г. по в. ч. гр. дело № 4382/2015 г. на САС, с което се потвърждава определение на СГС за връщане на подадената от С. В. К. искова молба и производството по гр. дело № 8194/2015 г. е прекратено поради недопустимост на предявения установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на факта, че детето С. Г. Г. не произхожда от припозналия го като негов баща Г. М. Г.. В мотивите към определението от 16.04.2021 г. на ВКС е посочено, че след постановяване на осъдителното решение на ЕСПЧ, държавата е предприела законодателни промени в СК, с които ограничението, от което се е оплаквал настоящият молител пред ЕСПЧ, вече е отпаднало. Прието е, че при новата редакция на закона за молителя съществува възможност да оспори произхода на детето, чрез иск по чл. 66, ал. 5 СК, съединен с иск за установяване на произход, в едногодишен срок от влизане в сила на изменението на чл. 66, ал. 5 СК /ДВ, бр. 103/04.12.2020 г./ - аргумент от § 4 от ПР на ЗИД на СК. С оглед на това и доколкото приема, че основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК предполага новото разглеждане на делото да е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението, съставът на ВКС е приел, че молбата е недопустима, тъй като страната може да преодолее последиците, възползвайки се от предоставеното право на иск. В молбата за отмяна, станала повод за иницииране на настоящото съдебно производство, молителят се позовава на абсолютно същите основания и факти за отмяна на определение № 81 от 05.02.2015 г. по ч. гр. дело № 7104/2014 г. на ВКС, като разгледаните от състав на ВКС с определение № 120 от 16.04.2021 г. по гр. дело № 586/ 2021 г., IV г. о. Макар и да се цели отмяната на различни съдебни актове, последните са постановени по повод съдебни производства с идентичен предмет и между същите страни. ВКС е дал отговор на изложените от молителя обстоятелства, поради което последващи молби за отмяна, обосновани със същите основания са процесуално недопустими /в този смисъл определение № 3 от 06.01.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1940/2010 г., IV г. о. и определение № 60308 от 11.10.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 3013/2021 г., IV г. о./.
Към изложеното и за пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи още и следното. Правният интерес при отмяната по чл. 307 ГПК произтича от възстановяване на висящността на производството, приключило със съдебен акт, с който по същество е разрешен правен спор. В конкретния случай производството е приключило с посоченото определение на въззивния съд. Молителят няма правен интерес да иска отмяна на цитираното определение на ВКС, тъй като същото не е съдебен акт, с който се разрешава правен спор. Характеристиката на определенията по чл. 288 ГПК, към които се отнасят и определенията на ВКС по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК е разяснена с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В първото е очертан предмета на производството по допускане на касационен контрол чрез разясняване на общите и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, а във второто е тълкувана разпоредбата на чл. 292 ГПК. Двете тълкувателни решения са форма на общо /нормативно/ тълкуване, с което са посочени особеностите на определенията по чл. 288 ГПК, като съдебни актове, с които съставите на ВКС не осъществяват тълкувателна, решаваща дейност, а проверка за наличието на основания за допускане на касационен контрол със самостоятелно значение, да предопредели по – нататъшния ход на касационното производство, без да влияят върху изхода на делото, респективно върху разрешаване на правния спор. Именно по тези свои особености въпросните определения, с които не се допуска касационно обжалване, каквото е и определението предмет на настоящето производство по чл. 307, ал. 1 ГПК се характеризират като съдебни актове, които не разрешава правен спор. Затова нормата на чл. 296, т. 3 ГПК изрично ги определя като основание за влизане в сила на съдебните актове, разрешаващи правни спорове. Изложеното е в съответствие и с разрешенията, приети с решение № 4/2009 г. на Конституционния съд на Република България, съгласно което такова ограничение в приложното поле на касационното обжалване не противоречи на принципите на правовата държава. Молителят няма правен интерес да иска отмяна на съдебен акт /посоченото определение на ВКС/, с който не се разрешава процесуалноправния спор. Поради това искането за отмяна на определението на ВКС е процесуално недопустимо, като предявено при липсата на правен интерес. Правният интерес при отмяната по чл. 307 ГПК се свързва единствено с отмяната на акта разрешаващ спор по същество. След влизане в сила на определението на въззивния съд /определение № 2482 от 13.10.2014 г. по ч. гр. дело № 3594/2014 г. на САС/ на 05.02.2015 г. и преди датата на подаване на молбата за отмяна-28.01.2021 г. е извършена законодателна промяна, изменени са разпоредбите на СК, като в чл. 62 и чл. 66 са създадени нови норми, а именно ал. 5 във всеки един от тях, ДВ, бр. 103 от 2020 г. Съгласно чл. 62, ал. 5 СК, третото лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, може да оспори бащинството до изтичане на една година от узнаване на раждането, като този иск задължително се съединява с иска за установяване на произход. Съгласно чл. 66, ал. 5 СК, извън случаите по ал. 1 и 4 припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването на припознаването, като този иск задължително се съединява с иска за установяване на произход. Съгласно § 4 от ПР на ЗИД на СК, обн. ДВ, бр. 103/04.12.2020 г., едногодишният срок за предявяване на тези искове тече от влизането на закона в сила, т.е. до 07.12.2021 г. Изложените съображения налагат следните изводи. Към датата на подаване на молбата за отмяна и впоследствие до посочената крайна дата, страната е разполагала със средства за защита на своите права, а именно посочения по-горе исков ред за защита на правата й. Отмяната по чл. 307 ГПК е извънинстанционно производство и процесуално средство за защита на влезли в сила неправилни съдебни актове, постановени при наличието на регламентираните в чл. 303, ал. 1, т. 1-7 и чл. 304 ГПК основания. Това производство е допустимо единствено при липсата на друг, установен от закона ред за съдебна защита. Страната е разполагала с иск за защита на своите права, но не се е възползвала от предвидената в СК правна уредба, която е била въведена от държавата /посочените по-горе изменения на чл. 62 и чл. 66 СК, ДВ, бр.103/21.12.2020 г./ на основание цитираното решение на ЕСПЧ, с която по същество ограничението, засягащо кръга на лицата, притежаващи активна процесуална легитимация да предявяват искове за оспорване на бащинство и за оспорване на припознаване е отпаднало, като са регламентирани такива права и за третото лице, което твърди, че е биологичен баща на детето /цитираните по-горе разпоредби на чл. 62, ал. 5 СК и чл. 66, ал. 5 СК – ДВ, бр. 103 от 2020 г./. Избраният от молителя процесуален ред – чл. 303 и сл. ГПК е недопустим, тъй като същият е разполагал с исков ред за защита /чл. 66, ал. 5 СК, ДВ, бр. 103 от 2020 г./. Не е налице правен интерес от молба за отмяна на влязъл в сила съдебен акт при наличието на исков ред за защита. В този смисъл е трайната практика на ВКС, известна на молителя от няколко определения на състави на ВКС – определение № 120/16.04.2021 г. по гр. дело № 586/2021 г. на ІV г.о., определение № 60248/11.10.2021 г. по гр. дело № 2197/2021 г. на ІV г.о., по които той е бил страна.
Към изложеното трябва да се отбележат и следните съображения във връзка с доводите в молбата за отмяна за предимство на международните актове пред българското законодателство. Доводите на страната не са съобразени с правния въпрос, обуславящ изхода на настоящето производство, както и с предмета на правно регулиране на правото на ЕС /Европейския съюз/. Правният въпрос, обуславящ изхода на настоящето производство е, налице ли е правен интерес от отмяна на определение на ВКС, с което в производство по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение. Този въпрос не е предмет на разглеждане в цитираното решение на ЕСПЧ, както и не е предмет на правно регулиране в международен акт. В решението на ЕСПЧ е разгледана жалбата на С. К. за нарушение правото му на зачитане на личния и семейния живот по чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и е разгледана необходимостта от предприемане на законодателни промени в националното законодателство, с оглед на които да се създаде възможност за всяко лице, което твърди, че е биологичен баща на дете да установи своето бащинство. Затова доводът за несъобразяване на акта, чиято отмяна се претендира с решение на ЕСПЧ и на практика на ЕСПЧ /такава не е посочена/ е необоснован. Необоснован е и доводът за несъобразяване на съдебния акт, чиято отмяна се претендира с международни актове /същите не са посочени/. Следва да се посочи, че правото на ЕС не урежда правни способи за контрол пред националните съдилища върху спазването на общностното право, различни от установените в националните законодателства на държавите членки. Организацията на съдебните системи, както и на съдебния процес пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. Изложеното означава, че държавите притежават процесуална автономия да установят процедурните средства и норми за правна защита на едно право. В тази връзка следва да се отбележи, че Съдът на ЕС установява единствено изискванията, на които тези правила трябва да отговарят. Всяка държава член на ЕС има правомощието да определи компетентните юрисдикции и да регламентира процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата, които правните субекти извличат от правото на ЕС.
В заключение и с оглед на всичко изложено по-горе следва да се приеме, че молбата за отмяна на цитираното определение на ВКС по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е процесуално недопустима, поради което не следва да се допусне до разглеждане.
Предвид изхода на делото, ответникът по молба - Г. М. Г. има право на направените в настоящото производство разноски за адвокатска защита, установени с представения договор за правна защита и съдействие от 10.05.2021 г., в който е отразено заплащането в брой на възнаграждение в размер на 450 лева от Г. М. Г..
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА до разглеждане молба вх. № 270937 от 28.01.2021 г., подадена от С. В. К. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК на определение № 81 от 05.02.2015 г. по ч. гр. дело № 7104/2014 г. на състав на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение.
ОСЪЖДА С. В. К. да заплати на Г. М. Г. сумата 450 /четиристотин и петдесет/ лева, разноски направени в настоящото производство.
Определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: