Р Е Ш Е Н И Е № 31 Гр. София, 21 февруари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 60/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Л. В., защитник на подс. В. О. Е. против решение № 530/30. 11. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 882/2017 год. на Софийски апелативен съд. В жалбата са релевирани доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Оспорва се изводът за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3, пр. 5 от НК и се поставя акцент върху нарушенията на правилата за движение, допуснати от пострадалия, както и върху съдействието на подсъдимия за натоварване на велосипедиста в линейката. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието се изтъкват младата възраст на подсъдимия и фактът, че макар да е осъждан, не е изтърпявал ефективно наказание лишаване от свобода. Направено е искане единствено за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подсъдимият се солидаризира с аргументите на адв. В. и моли жалбата да бъде уважена. Повереникът на частните обвинители счита, че касационната жалба е неоснователна и пледира същата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 13. 04. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 16/2017 год., Окръжният съд – Монтана е признал подс. В. О. Е. за виновен в това, че на 02. 11. 2015 год. в [населено място], управлявайки МПС – л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 123 ал. 1 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на Г. Й. А. и лека телесна повреда на Н. П. К., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 1 и 5, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 58а, ал.1 от НК го е осъдил на четири години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим и го е оправдал по обвинението за нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от седем години, считано от датата на отнемане на свидетелството за правоуправление. На основание чл. 68, ал. 2 от НК съдът е привел отчасти в изпълнение наказанието лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 30322/2008 год., като е постановил да бъдат изтърпени две години от него. Подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 02. 11. 2015 год. причинил на Н. П. К. лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение задържане под стража и му е възложил направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и на частните обвинители и с решение № 530/30. 11. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 882/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд, е изменена, като деянието на Е. е преквалифицирано от такова по чл. 343, ал. 4 в такова по чл. 343, ал. 3 от НК и е отменено приложението на чл. 68 от НК. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е неоснователна. Проверката на обжалвания съдебен акт не установява наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възраженията за отсъствие на квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3, пр. 5 от НК – бягство от местопроизшествието, не се основават на материалите по делото, поради което не могат да бъдат споделени. Те не отчитат особеностите на диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първостепенния съд, и не държат сметка за спецификата на правомощията на касационната инстанция. Подс. Е. изрично е поискал провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Предпочетената от него диференцирана процедура е свързана с признаване на всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като в замяна на благоприятното му третиране по реда на чл. 58а от НК той се е лишил от възможността да оспорва правно значимите обстоятелства, определящи правната квалификация и съставомерността на деянието. От своя страна първостепенният съд е бил длъжен да приеме в мотивите си именно признатите от подсъдимия факти. В настоящия случай, наред с обстоятелствата, очертаващи особеностите на пътната обстановка и механизма на деянието, прокурорът изрично е посочил, че след сблъсъка с велосипедиста и след удара на автомобила в оградата, подсъдимият не преустановил движението си, не останал на местопроизшествието, не се поинтересувал от състоянието на пострадалия, не сигнализирал в полицията и не потърсил медицинска помощ, а продължил извън [населено място] до местността „име”, където бил открит от органите на реда. Така описаните обстоятелства, признати от подсъдимия, законосъобразно са били оценени от долу стоящите съдилища като бягство от местопроизшествието по смисъла на чл. 343, ал. 3 от НК. За напускане на мястото на пътния инцидент не е съществувала уважителна причина. Отклоняването на подсъдимия от него не е свързано с необходимост да бъде оказана медицинска помощ на пътника в автомобила Н. К. или на самия подсъдим; не е последица и от обективна невъзможност водачът на МПС да осъзнае, че е блъснал човек, особено като се има предвид, че тялото на велосипедиста е паднало върху предното стъкло и след това е отхвърлено назад; най-сетне, не е свързано и с евентуално притеснение на В. Е. от саморазправа от страна на съселяните му, тъй като катастрофата е станала в ранните сутрешни часове и местопроизшествието е било безлюдно. Действията на подсъдимия са били насочени към укриване на участието му в пътнотранспортното произшествие. До този извод съдилищата по фактите са достигнали при проверката дали самопризнанието му се подкрепя от доказателствата на досъдебното производство, като са открили такова потвърждение в показанията на свид. Д., че подсъдимият бил на местопроизшествието заедно с полицаите, както и в заявеното от свид. К., че Е. го убеждавал да каже, че той е управлявал автомобила. При това положение последващото завръщане на местопроизшествието, дори и да не е с принудителен характер, не води до несъставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3, пр. 5 от НК. Допълнителен аргумент за невъзможността да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя да се приеме, че е напуснал местопроизшествието, защото не е разбрал, че е ударил човек, се съдържа в правомощията на ВКС и в спецификата на касационното производство. За разлика от първата и въззивната инстанция, касационният съд е такъв единствено по правото, поради което не може да установява нови фактически положения. Той се произнася съобразно фактическите рамки, поставени от долу стоящите съдилища. Единственото изключение се съдържа в чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус безспорно не попада в посочената хипотеза. В рамките на оплакването за неправилно приложение на закона следва да се посочи, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че наказателната отговорност на подсъдимия следва да бъде ангажирана освен за нарушение на чл. 21 от ЗДвП, още и за несъблюдаване на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП и на чл. 123, ал. 1 от ЗДвП, защото неспазването на посочените разпоредби е елемент от правната квалификация на деянието по чл. 343, ал. 3 от НК. Първата от тях забранява на водачите да управляват МПС под въздействие на алкохол или други упойващи вещества и следователно е относима към пияното състояние, а втората предвижда задължения за участниците в транспортен инцидент и обосновава наличието на квалифициращия признак „бягство от местопроизшествието”. Горното се отбелязва единствено за прецизност и пълнота на изложението, но не дава основание за частично оправдаване на подсъдимия, доколкото разпоредбите на чл. 354, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от НПК не предвиждат подобно правомощие на касационната инстанция. Неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При неговата индивидуализация са отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му без някое от тях да е надценено за сметка на останалите. Безспорно пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпване на инцидента, доколкото съдилищата по фактите са приели, че е управлявал велосипеда без светлоотразителна жилетка и не се е движел възможно най-близо до дясната граница на пътното платно. Този факт обаче, макар да представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, не може да бъде противопоставен успешно на отегчаващите обстоятелства, които характеризират както подсъдимия, така и извършеното от него престъпление като такива със значителна обществена опасност. По отношение личността на Е. това заключение се основава върху множеството административни наказания за неспазване на правилата за движение, които недвусмислено показват, че В. Е. е недисциплиниран водач на МПС. За наличието на трайно изградена нагласа за незаконосъобразно поведение свидетелстват и многобройните му осъждания за различни престъпления, включително и за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. Фактът, че до настоящия момент той не е изтърпявал ефективно наказание лишаване от свобода няма онова значение, което му придава защитата. Напротив, това обстоятелство показва недвусмислено, че изтърпените до момента наказания не са постигнали своето поправително и възпитателно въздействие спрямо подсъдимия, поради което е наложително по отношение на него да бъдат предприети по-строги законови мерки. Наред с това високата обществена опасност на деянието правилно е свързана от апелативния съд с наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство, със значителното количество консумиран алкохол, чиято концентрация в кръвта на подсъдимия надхвърля четири пъти минимално необходимото за наличие на пияно състояние, с причиняването на леки телесни повреди на пътника в автомобила. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия съдебен състав да приеме, че за постигане на целите по чл. 36 от НК е необходимо подсъдимият да бъде изолиран от обществото за определения от апелативния съд срок. Допълнителното смекчаване на наказанието под този размер, без наличие на реално обуславящи го обстоятелства, би било проява на неоправдана снизходителност, която би създала усещане за безнаказаност у Е. и в обществото. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 530/30. 11. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 882/2017 год. на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.