О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60851 София, 23.12.2021 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2165 по описа за 2021 г. взе предвид следното Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. А. Т., чрез адвокат И. Н., срещу въззивно решение № 925/18.12.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 2113/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Луксъри ливинг“ ЕООД, представлявано от управителя В. Г., чрез адвокат Н. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, доколкото в случая се касае до търговски спор. Поддържа в евентуалност, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а ако такова се допусне – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Делото не е изключено от касационен контрол, защото когато физическо лице е сключило договора в качеството си на потребител, независимо от търговския характер на сделката по отношение на търговеца, се задейства защитният механизъм на политиката за защита на потребителите, при което по отношение на договора, освен общите за конкретния вид търговски сделки правила, са задължителни и имат предимство всички специални правила с оглед осигуряването на по-високо ниво на защита на потребителя. С приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г., в сила при подаване на касационната жалба по делото, в разпоредбата на чл.113 ГПК законодателят е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасност на защитата на потребителите, като е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В случая спорът е потребителски с оглед общата легална дефиниция в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил исковете на М. А. Т. против “Луксъри ливинг“ ЕООД за заплащане на 10 879 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението за изработка и монтаж на 29 броя интериорни врати в собствени на ищеца обекти, произтичащо от предварителен договор за учредяване на право на строеж от 08.02.2016 и анекс към този договор от 20.03.2019 г., на осн. чл. 79 ЗЗД, сумата от 15 000 лв. – дължимо вземане по т. V.9 от предварителния договор и споразумение между страните от 08.02.2016 г., представляваща сбор от уговорени периодични плащания за период от 30 месеца по 500 лева на месец, за периода от м. февруари 2017 г. до м. юли 2019 г., на осн. чл. 79 ЗЗД, сумата от 9788 евро, представляваща неустойка за забава на изпълнението на задължението му да изработи и монтира 29 броя интериорни врати в собствени на ищеца обекти за периода 30.04.2019 г. – 30.08.2019 г., съгласно уговореното в предварителния договор между страните и т. 5 от анекс към него, сключен на 20.03.2019 г., на осн. чл. 92 ЗЗД, обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.09.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД. За да постанови този резултат, съдът приел, че между страните не е спорно, че са сключили договор за строителство, по който търговското дружество поело задължение да предаде обектите, за които „Т. си е запазил правото на строеж при определена степен на завършеност, качество на материалите и т.н.“ Към датата на издаване на разрешителното за ползване на обекта – 21.03.2019 г. вратите в апартамента на възложителя не били монтирани. Той наел друга фирма, която ги доставила и монтирала, на която заплатил сумата от 10 789 лв. с ДДС Според въззивния съд недопустими са показанията на свидетелите С. и Д. (установяват, че имало договаряне за плащане на вратите), на „осн. чл. 164 ГПК“, тъй като има забрана за доказване на суми по-големи от 5 000 лв. а в настоящия случай Т. се домогвал до възможността да докаже, че е платена исковата сума за монтирането на вратите, а това бил недопустимо. Следвало обаче да се приеме, че вратите са били доставени на строителния обект и, тъй като не са били харесани от Т., е било отказано тяхнотото монтиране и е била използвана друга фирма за монтаж на интериорните врати. В заключение, съдът посочил, че исковата „претенция се явява неоснователна и недоказана“ и следва да се отхвърли. Т. е бил в забава, поради факта, че той е станал причина вратите да не бъдат монтирани и сам е отговорен изцяло за невъзможността, в която е изпаднал строителя, за да не може да монтира вратите съобразно сключения между страните договор. По отношение на иска за сумата от 15 000 лв., приел, че съобразно сключения договор между страните, строителят се е задължил да заплаща на Т. ежемесечно сумата от 500 лв. за задоволяване на жилищните му нужди, докато трае строителството на обекта. В договора от 08.02.2016 г. било посочено, че става въпрос за наем, но в хода на процеса Т. не успял да докаже, че е заплащал ежемесечно сумата от 500 лв. за задоволяване жилищните си нужди, поради което и тази претенция е също неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли. Сумата се дължи , за да компенсира разходите на Т. докато трае строителството, а не цели неоснователното му обогатяване. Ако договорът между страните е за заплащане на сумата, независимо дали ще се плаща наем или ще се плаща обезщетение, „то тогава нямаше да се тълкува като неоснователно обогатяване, но в настоящия случай ищеца не сочи обстоятелства, от които да е видно, че е имал нужда от заплащане на тази сума за заплащане на наем за задоволяване на жилищните си нужди през периода по време на строителството.“ Съдът посочил, че „по отношение на въззивната жалба на жалбоподателя – ищец същата е неоснователна, тъй като на първо място неустойката притежава функцията да е обезщетителна, обезпечителна и санкционна. В случая същата не може да се нарече обезщетителна, тъй като вината за монтажа на интериорните врати не е на ответника, поради което тази функция отпада. Тя не е и обезпечителна, тъй като няма какво да обезпечава към момента на даване на разрешението за ползване на обекта и , на последно място, същата няма какво да санкционира, тъй като не е допуснато нарушение на строителните правила от ответника. На следващо място, съобразно добрите нрави, неустойката не може да бъде в размер, който да е непосилен за плащане или в размер, който да гарантира печалба на страната, чиято полза е уговорена.“ Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване, като развива съображения, които по естеството си са за необоснованост на въззивното решение. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поддържа противоречие с посочената съдебна практика на ВКС по следните правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантните факти, по техните възражения и доводи, като в мотивите си обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, а при наличие на противоречиви доказателства – да изложи мотиви за това кои приема и кои отхвърля, като посочи причините за това и уговарянето на неустойка в размер, който да е непосилен за плащане или в размер, който да гарантира печалба на страната, в чиято полза е уговорена, водят ли автоматично до нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави; кои са критериите за нищожност на неустойката и към кой момент те следва да бъдат дадени – към момента на уговарянето й, или към момента на настъпването на вредите. Съставът на Върховния касационен съд приема, че въпросът по тълкуване на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е принципно значим по всяко исково производство. В случая се установява и поддържаното противоречие с посочената на касатора съдебна практика -; решение № 338/27.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 706/2017 г., IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 157/08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., II т.о.; а още и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, но съобразено с промените във въззивното производство при сега действащия ГПК от 2007 г. Касационно обжалване на цялото решение следва да се допусне по въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантните факти, по техните възражения и доводи, като в мотивите си обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. В останалата част правният въпрос е неотносим към постановеното от въззивния съд, защото той изобщо не е посочил какви доказателства е обсъдил, липсват изобщо и фактически изводи за голяма част от релевантните факти и обстоятелства. Съставът на Върховния касационен съд приема, че касаторът обосновава допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки се с правилата на формалната логика, опита и научното знание. Той също е значим за всеки съдебен акт, като в случая се установява и нарушение с ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т.12., поради което следва да се допусне касационно обжалване и по този въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не на поддържаното от касатора основание – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (съдът сам квалифицира исканията и оплакванията на страните). Съдът знае практиката си, като тълкувателните решения са задължителни и за него, както и за всички съдилища и правни субекти, поради което не е нужно изрично сочене от страната на тълкувателно решение или пленумно постановление, за да се вземе предвид от съда, щом касае въпрос в предмета на произнасяне. Последният правен въпрос, преформулиран от състава на Върховния касационен съд, предвид касационните оплаквания и постановеното от въззивния съд, а именно – кога клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и към кой момент се извършва преценката за това, е също включен в предмета на спора, от значение е за постановения резултат, като се установява противоречие на разрешението на въззивния съд с разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, което обуславя отново наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В заключение, касационно обжалване следва да се допусне изцяло на въззивното решение, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 925/18.12.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 2113/2020 г. УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 932 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това. При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната. Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: