Р Е Ш Е Н И Е № 32 гр.София, 09.04.2020г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Надежда Трифонова в присъствието на секретаря Ил.Рангелова и прокурора от ВКП Ст.Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 64 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила жалба и допълнение към нея от гражданския ищец и частен обвинител К. Г. Д., чрез повереника му, срещу присъда № 9 от 17.04.2019г., постановена по ВНОХД № 126/19г. по описа на Софийски апелативен съд, с която е отменена присъда от 07.11.2018г. по НОХД № 257/17г. на окръжния съд в гр. Монтана, и подсъдимият Ц. Д. П. е признат за невиновен в това, на 05.11.2016г. в [населено място], в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, от което е било възможно да настъпят тежки последици за него и съпругата му, да е направил опит умишлено да умъртви К. Д., нанасяйки му прободни рани с нож. На основание чл.12, ал.1 от НК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл.118, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК. Предявеният граждански иск за сумата от 95 000лв. за причинени неимуществени вреди, е отхвърлен изцяло. С касационната жалба се иска отмяна на присъдата, осъждане на подсъдимия П. и уважаване на гражданския иск. Постъпили са възражения от подсъдимия, в които се обосновава липсата на отменителни основания. В съдебно заседание повереникът на гражданския ищец и частен обвинител К. Д. поддържа жалбата. Твърди, че не са били налице предпоставките за приложение на чл.12, ал.1 от НК, както и че въззивният съд не е съобразил съответствието на защитата с характера и степента на нападението. Претендира разноски. Становището на представителят на ВКП е, че жалбата е неоснователна. Защитникът на подсъдимия моли решението да бъде оставено в сила. Представя писмени бележки, в които обосновава несъстоятелността на доводите на жалбоподателя. Подсъдимият П. се присъединява към становището на защитника. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, намери, че преди всичко следва да очертае пределите на проверката по чл.347, ал.1 от НПК. Съдържанието на жалбата, създава сериозни затруднения в тази насока. Искането в нея е оправданият подсъдим да бъде признат за виновен и осъден, каквото правомощие настоящата инстанция не притежава. Доводите за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон са изложени хаотично, систематизирани са неясно. Твърдения за погрешно тълкуване на материално-правни институти запълват съдържанието на раздела за съществени процесуални нарушения. Поддържа се необоснованост, каквото касационно основание не съществува в българския процесуален закон. Сериозно недоумение буди възражението срещу анализа на доказателствения материал, направено съвместно с изявлението на повереника, че не се е запознал с мотивите към присъдата. Такова изявление се съдържа и в първоначалната жалба и в допълнението, изготвено след указания за отстраняване на недостатъците й, въпреки че мотивите са били изготвени и на разположение на страните. Вместо да изложи тезата си, като формулира твърдения и ги аргументира с доводи, касаторът е представил въпросник с многобройни питания /въпросите са номерирани и завършват с по три въпросителни знака всеки/ по теоретичните проблеми на неизбежната отбрана. Отправил е обидни упреци за политически пристрастия и липса на морал към съдиите от апелативния съд, които нямат никакво отношение към касационните основания. Обосновава се явна несправедливост на наказанието, при положение, че такова не е наложено. Възразява се, че не са обсъдени данните за личността на дееца и причините, поради които опитът е останал недовършен, без да се държи сметка, че въпросите по чл.301, ал.1, т.3 от НПК подлежат на обсъждане само при положителен отговор на тези по т.1 и т.2. Въпреки изложеното, и след като положи значителни усилия да разтълкува волята на жалбоподателя, настоящият състав намери, че касационната проверка следва да бъде насочена към правилното приложение на институтите на физиологичния афект неизбежната отбрана спрямо възприетата фактическа обстановка. Единственото ясно формулирано оплакване за нарушени процесуални правила, се отнася до възможността чл.12, ал.1 от НК да бъде приложен за първи път от въззивния съд, без да са правени доводи за действия при неизбежна отбрана в хода на досъдебното производство и по време на разпоредителното заседание. Това възражение следва да бъде категорично отхвърлено. Съдът няма контролни функции по отношение на кръга от обстоятелства, които се разследват в досъдебната фаза на процеса. Въпросите, които се обсъждат в разпоредителното заседание са лимитативно посочени в чл.248, ал.1 от НПК и се отнасят изцяло до процедурата. Неизбежната отбрана, уредена в чл.12, ал.1 от НК, е институт на материалното наказателно право и представлява обстоятелство, изключващо обществената опасност. Доколкото е същностен елемент на престъплението съгласно чл.9, ал.1 от НК, ако деянието не е обществено опасно, то не е престъпно. Това означава, че съдът преценява дали е налице неизбежна отбрана, в момента, когато решава дали деянието е престъпление, т.е. при постановяване на присъдата, при обсъждане на въпросите по чл.301, ал.1, т.2 от НПК. От друга страна, въззивният съд безспорно има правомощие да постанови нова присъда и да пререши въпросът за обществената опасност на деянието. Неговите функции са широки, на “втора първа инстанция”, може да събира доказателства и да установява нови фактически положения. Предмет на въззивния контрол, освен точното установяване на фактите по делото, е и правилното приложение на материалния закон. При това пределите на въззивната проверка обхващат изцяло правилността на присъдата, независимо дали страните са се позовали на основание, изключващо престъпния характер на деянието, и дали са обжалвали присъдата в частта относно правната квалификация. Ограничения произтичат само от рамките на обвинението и забраната за влошаване положението на подсъдимия по негова жалба, но те не са нарушени в случая. Не се установява и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Въззивният съд е направил вярна и точна преценка, че фактическата обстановка съдържа елементите на неизбежната отбрана, така както изчерпателно са изяснени с ППВС № 12/1973г. Преди всичко, налице е нападение от страна на пострадалия, отличаващо се с всички белези на визираното в чл.12, ал.1 от НК. Нападението е непосредствено, започнало е с нанасянето на изненадващ удар в областта на врата на подсъдимия, с което не само е създадена е непосредствена опасност за здравето и живота му, но дори и реално е увреден с прорезна рана. Противоправно е поради обществената опасност на посегателствата срещу физическата неприкосновеност. Не е провокирано от действия на подсъдимия. Неговите затруднения да намери къщата на св.Д. Г. са били напълно обясними, предвид обстоятелството, че се е намирал в непознато населено място, за което е предупредил пострадалия. За дезориентацията е бил отговорен и самият Д., тъй като са се движели по негови указания. При това положение, реакцията му е била напълно неадекватна, непредизвикана, обяснима единствено с психотични мотиви. Отбранителните действия, причинили инкриминираните тежки увреждания на К. Д., се изразяват в нанасянето на два удара с кухненски нож. Първият е в лявата поясна област в гърба, вторият в гърдите. Когато подсъдимият е нанасял ударите, нападението не е приключило. П. е пробол далака на пострадалия в момент, в който той е бил надвесен над съпругата му и ожесточено замахвал с нож към лицето и тялото й. Първото раняване се е оказало недостатъчно, за преустановяване на нападението. Д. се обърнал към него, отново замахнал с ножа си, като успял да пореже ръката му. Именно тогава подсъдимият е нанесъл втория удар с проникване в гръдната кухина. Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка ясно очертава началото и края на нападението. То е започнало със замахването с нож към врата на подсъдимия, докато двамата били на предните седалки в автомобила, и приключило, когато пострадалият е паднал ранен на земята до отворената задна врата. Между началото и края на нападението не е имало прекъсване. Обстоятелството, че след втория удар към подсъдимия, Д. се е насочил към съпругата му Т. П., а след това отново към него, не сочи на прекъсване на нападението, а го определя като нападение, на две лица едновременно. Незначителният интервал от време, технологично необходим за излизане от автомобила и достигне до свидетелката, намираща се на задната седалка, категорично не може да бъде определен като изява на прекратяване на нападението. Същото се отнася и до пренасочването на атаката от П. повторно към съпруга й. Въпреки че вече е бил ранен, в този момент Д. не се е защитавал, а е продължавал нападението - отбрана срещу отбраната е недопустима, единствената адекватна реакция е преустановяване на агресията. До момента, в който се е превил от болка и е паднал на терена, пострадалият не е манифестирал ни най-малко разколебаване в желанието си да нанася удари, независимо на кого от двамата. Поставеният в жалбата въпрос „Кого отбранява обвиняемия Ц. П.???“ намира ясен отговор в изложената в мотивите към въззивната присъда фактическа обстановка. Отбранявал е себе си и съпругата си. Неправилно е преценката за приложимост на чл.12, ал.1 от НК да се прави по отделно за всяко отделно движение на подсъдимия. Както нападението представлява комплекс от действия в очертаната по-горе времева рамка, така и защитата не е единичен акт, а цялостно поведение, субективно и обективно ориентирано към опазване на застрашените или вече засегнати блага. Тя може да включва множество отделни действия, и може да продължава колкото е необходимо за отблъскване на нападението. Налице е пълна идентичност между обекта на нападение и обекта на защита – личността на отбраняващия се и на съпругата му, свидетелката П.. Възможността да се защитават правата на „другиго“ е изрично записана в текста на чл.12, ал.1 от НК. Не е необходимо допълнително тълкуване, тъй като буквалният прочит на нормата отговаря недвусмислено на другото питане на жалбоподателя „Приложим ли е институтът на неизбежната отбрана спрямо трето засегнато лице???“. Отбранителните действия са в рамките на необходимите предели. Неправилно доводите за несъответствие между защитата и нападението в жалбата се градят единствено на разликата в дължината на остриетата на използваните ножове /този на Д. е бил с острие дълго 7см., а този на П. с острие 13см./. Верният подход е използваният от апелативния съд, който е извършил съвкупна преценка на всички обстоятелства. Преди всичко е съобразена значимостта на защитавания обект. В случая тя е изключителна, като застрашени следва да се считат два човешки живота, защото макар и малък, ножът на пострадалия без съмнение представлява средство, годно да причини смърт. Важна е и обстановката – намирали са се на черен път в непознато село, където отбраняващият се не е разполагал с друго средство за защита, освен кухненския нож в жабката и не е имал възможност за избор на дължина на острието. Алтернативата е била да се защитава с голи ръце срещу въоръжен нападател. Мястото е било изолирано и не е имало кой да се притече на помощ на сем.П.. Съпоставката на броя на ударите сочи, че нападението е било много по-интензивно от защитата. От изключително значение е превъзходството на нападателя, произтичащо от факта, че атаката е била изненадваща, напълно неочаквана. Д. е бил непознат клиент за водача на таксиметровия автомобил, поведението му е било неадекватно, реакциите непредвидими. Обстоятелството, че след първия удар на подсъдимия е последвало ново замахване с ножа към него, определя продължаването на защитата като необходима. Във въззивното решение са отчетени всички изброени особености на характера и степента на нападението, поради което надлежно мотивираният извод, че отбранителните действия не са превишили необходимите предели, се споделя от касационната инстанция. Апелативният съд е приложил точно материалния закон, като е отхвърлил тезата на обвинението, че приложимата правна квалификация е тази по чл.118, вр. чл.115, вр. чл.18 от НК. По делото не са установени, нито състоянието на силно раздразнение, с неговата характерна симптоматика, нито изискуемите юридическите предпоставки за възникването му. Визираното в чл.118 от НК силно раздразнение представлява емоционално избухване, при което съзнанието на дееца е завладяно до такава степен от чувствата, че възможността му да ръководи постъпките си е силно ограничена, стеснена. Въпреки това, афектният умисъл е разновидност на прекия умисъл, и за да е налице, следва да бъдат установени неговите основни волеви и емоционални характеристики, което означава, че Ц. П. следва да е искал, целял и желаел да умъртви К. Д., воден от гняв, омраза или нужда да отмъсти. В конкретния случай е установено, че водещото чувство е било страх, а желанието, което този страх е породил у подсъдимия е да спаси себе си и съпругата си. Юридическите предпоставки за приложение на чл.118 от НК също не са налични. Поводът за възникване на състоянието на физиологичен афект следва да е противозаконно действие на пострадалия с възможни тежки последици. Физическото нападение с нож безспорно е такъв повод, но само ако е преустановено. Единствено в такъв случай то може да предизвика като реакция желание за възмездие, за наказание чрез причиняване на страдание и дори смърт. Ако нападението не е приключило, реакцията срещу него е начин на защита и се определя като отбрана. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, според която „Различието между убийството и телесната повреда, извършени в положение на неизбежна отбрана, и убийството и телесна повреда, осъществени при условията на чл.118 и чл.132 от НК, когато силното раздразнение се дължи на насилие или друго противоправно нападение, е в това, че при неизбежната отбрана деецът действа, докато нападението още не е приключило и цели отблъскването му, а във втория случай – след като вече е завършило.“ /ППВС № 12/1973г./ Деянието, извършено при неизбежна отбрана е правомерно, общественополезно и необходимо, затова за причинените от него вреди нападнатият не носи гражданска отговорност. Апелативният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.46 от Закона за задълженията и договорите, като е отхвърлил предявения граждански иск. С оглед изхода на делото, и тъй като не са налице предпоставките на чл.189, ал.3 от НПК, искането на повереника за присъждане на разноски следва да бъде отхвърлено. По изложените съображения, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 9 от 17.04.2019г., постановена по ВНОХД № 126/19г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 7