Ключови фрази
Установителен иск * установяване право на собственост * одържавени недвижими имоти * отчуждаване * реституция * държавна собственост


Р Е Ш Е Н И Е
№487

гр.София, 30.12.2010 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на втори ноември две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

със секретар Зоя Якимова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 381/2010 година

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 773 от 14.07.2010 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 222 от 25.03.2008 год. по гр.дело № 1302/2007 год. на Софийския окръжен съд, трети въззивен състав, с което е оставено в сила решението от 29.06.2007 год. по гр.дело № 330/2006 год. на И. районен съд за отхвърляне на предявените от касаторите искове за признаване за установено правото на собственост върху част от имот № 172 по действащата кадастрална карта на „В. К.”, одобрена със заповед № РД-18-13/10.05.2005 год., а по плана на К. м. б. /”В. К.”/ от 1921 год. и 1933 год., съставляващ парцели VІ-11 и VІІ-11, V-11 в кв.13, м.”Ш. л.”, като за ½ ид.ч. от парцел V са собственици на 586 кв.м., а за останалата част от 586 кв.м. са собственици ищците/касатори/ Р. А. М. и Г. А. М. като наследници на Ц. М. и А. А..
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с решение № 1392 от 27.11.2006 год. по гр.дело № 2055/2005 год. на ВКС, ІVб г.о. Въззивният съд е приел, че въпреки извършеното през 1966 год. не по установения в закона ред отчуждаване на частта от имот пл.№ 145 в кв.9 по плана на летовище „Г. Д.”/вили К./ от 1964 год., /идентична с парцели V-11, VІ-11 и VІІ-11 в кв.13 по плановете от 1921 год. и 1933 год./, към 1997 год. имотът не е съществувал реално до размера, в който е бил отчужден и липсва предпоставката на чл.2, ал.3 З. за възстановяване на собствеността, тъй като по благоустройствения план на населеното място от 1988 год. не съществува като кадастрална единица, теренът му е предназначен за обществено обслужване и това предназначение е реализирано. Като се е позовал на решение № 1343 от 21.11.2001 год. по гр.дело № 1233/2001 год. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд е приел, че ищците/касатори/ могат да поискат отделяне и реално връщане на земята или на част от нея за обособяване на парцел – чл.2, ал.5 ЗОСОИ. Според окръжния съд, при непровеждане на тази административна процедура, незасегнатата от мероприятието част не би могла да бъде възстановена по силата на закона, тъй като такъв имот не съществува по благоустройствения план и не би могъл да бъде обособен, без да се извърши промяна на плана относно предназначението на терена.
В решение № 1392 от 27.11.2006 год. по гр.дело № 2055/2005 год. на ВКС, ІV-б г.о. се приема, че З. не поставя изисквания подлежащият на реституция имот да съставлява самостоятелно обособена кадастрална единица, нито въвежда зависимост на реституцията от провежданите административни производства по промяна на регулацията. Според ВКС, ІV-б г.о., възможността да бъде реализирано реституционното право е обвързана единствено от наличието на специалните изисквания на закона и като свързано с това обстоятелство – свободната площ да отговаря на условията за обособяване на самостоятелна регулационна единица, като преценката за това изисква заключение на техническа експертиза.
В касационните жалби се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира за правилна практиката по приложението на чл.2, ал.3 З., илюстрирана с послужилото като основание за допускане на касационно обжалване решение № 1392 от 27.11.2006 год. по гр.дело № 2055/2005 год. на ВКС, ІV г.о.
Възстановяването на собствеността по реда на чл.2, ал.2 З. на имоти, отнети от техните собственици без законово основание или отчуждени не по установения законов ред, става по силата на закона, ако към момента на влизане в сила на това изменение на закона /22.11.1997 год./ са били налице предпоставките на чл.1 З. за настъпване на реституционния ефект. Следователно, и при реституцията по чл.2, ал.2 З. следва да са налице предпоставките, визирани в чл.2, ал.3 от закона /срвн., т.1 от тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 год. по тълк.гр.дело № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС/. Една от тези предпоставки е отнетия имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Кога имотът съществува реално до размерите, в които е отчужден, следва да се преценява с оглед на всеки конкретен случай, като с оглед затрудненията по приложението на закона, с тълкувателната си практика ОСГК на ВКС е дало задължителни за съдилищата указания относно две хипотези. В тълк.решение № 1 от 17.05.1995 год., както и в тълк.решение № 6 от 10.05.2006 год. по тълк.гр.дело № 6/2005 год. е разгледана една от хипотезите, при които следва да се приеме, че подлежащ на реституция имот не съществува в размерите, в които е бил отчужден – когато след отчуждаването му и след отнемането му без основание, и преди влизане на З. в сила /а за имотите, включени в обхвата на реституцията с изменението на същия закон с ДВ, бр.107 от 18.11.1997 год.-преди 22.11.1997 год./, имотът е бил застроен със законна сграда. Друга хипотеза е предвидена с чл.2, ал.1 ЗОСОИ – когато към посочения по-горе момент, имотът е бил публична държавна или общинска собственост, в който случай неговото предназначение е дотолкова съществено променено, че законодателят е извел тази промяна като пречка за реституцията. Както е прието с т.1 от тълк.решение № 1/1995 год. на ОСГК на ВКС, промяната на предназначението на имота или обединяването му в общ имот с други имоти /следва да се разбира и за хипотезата, когато към момента на влизане в сила на З. или към 22.11.1997 год., този имот не съществува като отделна кадастрална единица/, сами по себе си не са пречка за реституцията. Когато обаче след промяната на предназначението му, отчужден незастроен имот е бил застроен или върху него са осъществени благоустройствени мероприятия /изграждане на улици, тротоари, градинки, алеи и др.подобни/, предназначението на такъв имот би се оказало дотолкова съществено променено, че той реално вече няма да съществува до размерите, в които е бил отчужден. В този смисъл е и тълкуването на чл.2, ал.3 З., дадено с решение № 567 от 21.06.2010 год. по гр.дело № 1112/2009 год. на ВКС, І г.о., което е постановено в производство по чл.290 ГПК и се обхваща от задължителната практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въззвният съд се е позовал на решение № 1343 от 21.11.2001 год. по гр.дело № 1233/2001 год. на ВКС, ІV г.о., в което обаче е разгледана различна хипотеза. С цитираното решение е било прието, че процесното място от 242 кв.м. при влизане на З. в сила не е представлявало имот, а е съществувало като площад и пешеходна зона – т.е. територия, предназначена за обществено обслужване, транспортна инфраструктура и пешеходно движение, като промяната на предназначението е била реализирана. Тази съществена разлика е отчетена със споменатото по-горе решение № 567 от 21.06.2010 год. по гр.дело № 1112/2009 год. на ВКС, І г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, като касационното обжалване е било допуснато поради наличие на противоречива съдебна практика, част от която е и въпросното решение № 1343 от 21.11.2001 год. по гр.дело № 1233/2001 год. на ВКС, ІV г.о. В този смисъл, само по себе си обстоятелството, че по градоустройствения план на „В. К.”/летовище „Г.Д.”/ от 1988 год. имотът не съществува като отделна кадастрална единица, не означава, че липсва предпоставката за реституция по чл.2, ал.3 З., след като изводът на въззивната инстанция, че предназначението на терена за обществено обслужване е било реализирано, е необоснован. Окръжният съд не е изложил мотиви относно проведени конкретни благоустройствени мероприятия върху имота, които да са довели до такава съществена промяна в предназначението му, за да може да се приеме, че не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден.
В обобщение, изводът на въззивния съд, че към 1997 год. процесният имот не е съществувал реално до размера, в който е бил отчужден и липсва предпоставката за реституция по чл.2, ал.3 З. е незаконосъобразен и е налице касационното основание за отмяна на обжалваното решение по чл.281, т.3, предл.първо ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че решението е неправилно и по отношение на приетото, че е налице и друга пречка за реституция, а именно, че имотът е придобил статут на публична държавна собственост на основание чл.2, ал.2, т.4 ЗДС.
Безспорно е, че по плана от 1966 год. на летовище „Г.Д.”, теренът в който се е намирал и процесния имот е бил отреден за „П. с. на МВР”. Въз основа на това, въззивният съд е приел, че имотът е бил предоставен на ведомство /в случая МВР/ за изпълнение на функциите му. По аналогичен казус е постановено решение № 403 от 25.05.2010 год. по гр.дело № 5024/2008 год. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. С него е даден отрицателен отговор на материалноправния въпрос по приложението на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС, послужил като основание за допускане на касационното обжалване, а именно: дали имот, предоставен на ведомство за почивна станция е публична държавна собственост по смисъла на посочената законова разпоредба. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. възприема даденото с решението по чл.290 ГПК разрешение, според което публична държавна собственост са тези предоставени на държавни учреждения вещи, които служат за изпълнение на функциите на държавните учреждения, т.е. за упражняване на предоставени им със закон или акт на М. с. властнически правомощия /чл.2, ал.2, т.4 ЗДС/, поради което имот, предоставен на държавно учреждение за почивна база, не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властнически правомощия на съответното учреждение и не е публична държавна собственост.
На последно място, наред с наличието на основания за отмяна на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл.първо ГПК, налага се делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, който освен да се съобрази с указанията по приложение на материалния закон, следва да възложи допълнителна задача на вещото лице да изготви комбинирана скица, на която да отрази чрез съответно оцветяване и буквено обозначение обособяването на самостоятелен поземлен имот/имоти/, обект на правото на собственост, за да бъде индивидуализиран предмета на исковата защита към настоящия момент.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. на основание чл.293, ал.1, предл.второ, ал.2 и ал.3 ГПК
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 222 от 25.03.2008 год. по гр.дело № 1302/2007 год. на Софийския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/