Р Е Ш Е Н И Е № 204 София, 28.07.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на втори юни две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 983 по описа за 2014 година Производство по чл.290 ГПК. С определение № 473 от 02.04.2014 год. е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на [фирма],представлявано от управителя И. Г. срещу решение № 328 от 14.11.2013 год.на Окръжен съд Перник,постановено по гр.д.№ 675/2013 год.,с което е обезсилено решение № 686 от 24.06.2013 год.по гр.д.№ 1720/2013 год. на Районен съд – Перник,с което са отхвърлени предявените от Б. В. Г. обективно съединени искове с правно основание чл.222,ал.3 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД . Касационното обжалване е допуснато по обуславящите изхода на делото процесуалноправен въпрос - дали при констатиране на неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд,въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне или е длъжен,като определи правилната правна квалификация,сам да се произнесе по същество на спора, както и по материалноправния въпрос относно характера на отношенията на страните по мандатен договор за управление на търговско дружество и приложимостта на разпоредбите на КТ,по време на действието и след прекратяването на такова правоотношение. Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение ,провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставените въпроси,съобрази следното: За да обезсили първоинстанционното решение,въззивната инстанция е приела,че съдът се е произнесъл по непредявен иск. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, съдът при произнасянето си е обвързан от фактическите твърдения на ищеца в исковата молба,а в настоящия случай ищецът изрично е основал исковата си претенция на твърденията за съществувало между страните трудово правоотношение, което е прекратено и съдът е бил длъжен да се произнесе дали между страните по делото е имало трудово правоотношение и съответно дали при прекратяване на същото се дължи обезщетение по чл.222 КТ и в какъв размер. Вместо да се произнесе по основателността на иска въз основа на въведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, районният съд се е произнесъл по дължимостта на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ при сключен договор за управление, какъвто не е предявен. Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос дали при констатиране на неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд,въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне или е длъжен,като определи правилната правна квалификация,сам да се произнесе по същество на спора,т.е.относно правомощията на въззивния съд е разрешен в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС– ТР № 1 от 17.07.01г.по гр.д.№1/01г.на ОСГК на ВКС-т.4 и решение № 568 от 17.07.2007 г. по гр.д. № 590/2006 г. на ІІ г.о.на ВКС,решение № 577 от 21.06.2000 г. по гр.д. № 1793/1999 г. на ІV г.о.на ВКС,решение № 1117 от 28.10.1999 г. по гр.д. № 425/1999 г. на ІІ г.о.на ВКС и решение № 71 от 23.02.2012 год. по гр.д.№594/2011 год. на ІV г.о. на ВКС,с която е прието,че от изложените факти в исковата молба съдът извлича точното правно основание,въз основа на което решава конкретния правен спор. Когато в решението си съдът е разгледал спорното материално право, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон.Настоящият състав намира за правилно второто становище. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт. Отговорът на материално правния въпрос следва да се съобрази с приетото в решение № 306/25.06.2012 год. по гр.д.№ 1387/2011 год.,на ІV г.о.на ВКС,според което правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество/О.,Е./ възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ следва да е писмен. Този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен „трудов”. В последния случай, независимо от това как страните са озаглавили договора и независимо дали той е сключен преди или след влизането в сила на правната норма на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ, този договор, уреждащ отношенията между управителя и дружеството, не е трудов договор, а е договор за поръчка (мандат) и е действителен, а не е нищожен като сключен в противоречие с посочената правна норма. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него дружество и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Спорът за дължимостта на това възнаграждение следва да се квалифицира като гражданскоправен спор, осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен – с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. Регламентираните в КТ, основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения също са неприложими относно управителя и сключения между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. Мандатното правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал – общото събрание, включително и когато то избере нов управител на мястото на стария. По касационните основания В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество на спора,с отхвърляне на предявения иск,като неоснователен и недоказан.Претендира разноски. Ответната страна не е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не взима становище по касационните оплаквания. В съответствие с правомощията си по т.3 и т.10 от ТР № 1/01г.по гр.д.№ 1/01г.на ОСГК на ВКС настоящият състав приема,че в случая неправилно е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за ново разглеждане на Пернишкия районен съд.Това е така,защото районния съд не е разгледал иск на непредявено основание.Видно от изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба предявен е иск за заплащане на обезщетение по чл.222,ал.3 КТ, в размер на 6 месечното брутно трудово възнаграждание,по повод прекратено трудово правоотношение.Задължение на районния съд е било да определи правната квалификация на иска,а на въззивния съд –да изложи свои фактически и правни съображения в тази насока. Неправилен е изводът на въззивната инстация, че първоинстанционния съд се е произнесъл недопустимо по непредявен иск – дължимост на обезщетение по чл.222,ал.3 КТ при сключен договор за управление. Районният съд се е произнесъл по спорното материално субективно право, очертано в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, при правилна правна квалификация,а мотивите му за несъстоятелност на иска,с оглед развилите се отношения между страните не съставлява нарушение на материалния закон - дадена неправилна правна квалификация.Задължение на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора е, да се произнесе по делото и го реши при съответстващата правна квалификация. Предвид изложеното,обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе по съществото на гражданскоправния спор. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд,състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 328 от 14.11.2013 год.на Окръжен съд Перник,постановено по гр.д.№ 675/2013 год. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: