Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                             № 328                                      София, 15 юни 2010 година                                         В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гроздан Илиев                                                  ЧЛЕНОВЕ:   Вероника Имова                                                                                   Фиданка Пенева                                                                                 при секретар Лилия Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП Димитър Генчев  изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева  наказателно дело № 279/2010 г.   Касационното производство е образувано по жалба изготвена от а. Т от САК, преупълномощена от изрично упълномощената И. Й. , майка на подсъдимия И. И. Л., срещу нова присъда № 122/29.03.2010 година, постановена от Софийски градски съд по в н о х д № 931/2010 година. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 НПК, като в допълнение към нея, приета преди даване ход на делото пред третата инстанция, са развити доводи в подкрепа на основанието по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК – допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се по това основание, че още в досъдебната фаза е нарушен процесуалният ред по чл. 128 от НПК, тъй като за първото действие по разследването – задържането на подсъдимия не е съставен съответен протокол; с това е допуснато и нарушение на чл. 214 ал. 2 НПК, тъй като наказателното производство е образувано по реда на чл. 212 ал. 2 НПК; по отношение на съставените протоколи за доброволно предаване се възразява срещу саморъчното писмено самопризнание на подсъдимия отразено в тези протоколи, в нарушение на принципа прогласен в чл. 15 ал. 2 и ал. 3 НПК; - по повод допуснати в съдебната фаза процесуални нарушения, се оспорва процесуалната стойност на тези изявления и включването им доказателствената съвкупност оценена от въззивния съд. Атакуват се всички изводи на въззивния съд, свързани с доказване вината на подсъдимия, тъй като според защитата те са направени в нарушение на принципите за формиране на вътрешното убеждение – чл. 14 ал. 1 НПК. По основанието за явна несправедливост се твърди, че неправилно съдът е дал превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, за сметка на смекчаващите – вече 10 години подсъдимият живее в Испания, преодолял е своята наркозависимост, семеен е и има две деца. Пред касационната инстанция подсъдимият е редовно призован, чрез своя упълномощен и преупълномощен защитник, но не се явява. Защитата му, в лицето на а. И поддържа жалбата по всички основания и прави искания за отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или за оправдаването му от касационната инстанция. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на новата присъда в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, съобрази следното:   Жалбата е основателна само по касационното основание за явна несправедливост на наказанието.   Наказателното производство срещу подсъдимия е образувано с постановление на 21.06.2001 година, като дознание. Поради данни за наркозависимост на дееца, е била назначена психиатрична експертиза, която дала заключение, че мотивите за извършването на кражбите са непсихотични, но подсъдимият е бил значително улеснен от установената при освидетелстването му наркотична зависимост. Поради това заключение и на основание чл. 411, ал. 1, т. 7, пр. 2 във вр. с чл. 171 ал. 1, т. 2 НПК /отм./, наказателното производство е преобразувано в предварително следствие на 7.08.2001 година. Видно от протокола за разпит на майката на подсъдимия от 7.03.2002 година, той е постъпил в наркокомуна в Испания с цел преодоляване на своята наркозависимост. Същата свидетелка е посочила и областта на Испания, в която се намира наркокомуната. На 16.05.2002 година по съображения, че разследването в отсъствие на извършителя на деянието ще попречи за разкриване на обективната истина, предварителното производство завършило от следователя със заключение за спиране. В делото не е приложен прокурорският акт за спиране, но с постановление от 7.01.2008 година, прокурор при СРП е възобновил спряното наказателно производство, с постановление, в което не е взел отношение по посоченото обстоятелство по-горе наложило спирането на наказателното производство. Вместо това приел, че са изминали повече от пет години от спирането и издирвателните мероприятия не са дали резултат, обстоятелства, които не са включени в НПК като предпоставки за възобновяване на спряно дело. Данни за издирването по делото не са приложени. С постановление от 6.03.2008 година на Главния прокурор е уважено искането на директора на НСлСл, част от делата на производство в Столична СлСл да се довършат от ОСлСл – Пловдив. Така възобновеното досъдебно производство приключило в отсъствие на обвиняемия, като „задочно”, в присъствието на служебно назначен защитник. На 31.10.2008 година в СРС е внесен обвинителен акт срещу подсъдимия Л, а образуваното съдебно производство протекло в отсъствие на подсъдимия, но с участието на защитник надлежно преупълномощен от майката на подсъдимия, който я упълномощил за това с изрично пълномощно, заверено в консулската служба в Испания на 21.06.2005 година. С присъда от 1.02.2010 година, състав на СРС е признал подсъдимия Л за невиновен в това в гр. С., в периода от 18 до 20.06.2001 година да е отнел при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив по чл. 29 ал. 1, б. „а” НК, чрез разбиване на прегради здраво направени за защита на имот, различни чужди вещи на обща стойност 526 лева, от владението на различни граждани, с намерение да ги присвои и е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 196 ал. 1, т. 2, вр. чл. 195 ал. 1, т. 3 и чл. 194 ал. 1 НК. По съответен протест на прокурора, въззивният съд е отменил тази присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия за виновен по цитираното обвинение и с приложение на по-благоприятния закон – чл. 26 ал. 1 НК, на основание чл. 2, ал.2 НК и на основание чл. 54 НК, при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства му наложил наказание лишаване от свобода в размер на три години при първоначален „строг” режим, което да се изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. Осъден е да заплати разноските по делото в размер на 290 лева. При проверката по делото не се установи да са допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на атакуваната нова присъда. По повод възраженията за допуснати нарушения при разследването в досъдебното производство: Преди всичко, част от аргументите изложени в жалбата и допълнението към нея са основани на разпоредби от новия НПК, в сила от 29.04.2006 година, а оспорваните действия и бездействия на разследващите органи са регламентирани от отменения НПК. Към момента на деянието и първоначалните действия по разследването, образуването на наказателно производство /м. юни 2001 година/ от дознател, с нарочно постановление е законосъобразно, тъй като със ЗИДНПК обн. в ДВ, бр. 42/27.04.2001 г. разпоредбата на чл. 409 ал. 1, създадена със ЗИДНПК обн. в ДВ бр. 70/1999 година е отменена. Затова правилно, като процесуално основание за образуване на дознанието по настоящето дело е посочена препращащата към общите правила норма на чл. 414 НПК – доколкото за производството по този раздел няма особени правила, прилагат се общите правила и правилата за предварителното производство. Това положение бе валидно до влизането в сила на ЗИДНПК, обн. в ДВ бр. 50/2003 година, когато се възвърна принципът от ЗИДНПК обнародван в ДВ бр. 70/1999 година – второто изречение от чл. 409 ал. 1 НПК /отм./ - „производството се счита за започнало от съставянето на акта за първото действие по разследването”. Неоснователно е и възражението за допуснато нарушение на реда по чл. 128 НПК, тъй като както вече се посочи към момента на деянието и действията на разследващите органи, в сила е института на „предварителната проверка” по смисъла на чл. 191 ал. 2 НПК /отм/, в редакцията обнародвана в ДВ бр. 70/1999 година. Именно в тази хипотеза преди образуването на дознанието на 21.06.2001 година, на 20.06.2001 година е извършен оглед на местопроизшествието и са съставени протоколите за доброволно предаване на вещите. С оспорване на последните, защитата прави опит да ги дискредитира както от гледна точка на процесуалната им стойност, така и на доказателствената им годност като писмени доказателства, с цел да постигне тяхното игнориране и изключване от доказателствената съвкупност, предмет на обсъждане и анализ от въззивния съд. По тези възражения, настоящият състав намира, че по принцип е вярно това, че НПК не предвижда специален ред за съставяне на протоколите за доброволно предаване, което означава, че в тези случаи от разследващите органи следва да се прилагат общите правила по чл. 127-131 НПК, респ. раздел ІV НПК /отм./„Протоколи за действия по разследването и съдебни следствени действия и други документи”. Правилно е, когато посредством протокол за доброволно предаване се събират предмети, които имат статут на веществени доказателства, те да бъдат предмет на оглед, да бъдат внимателно описани и изследвани, а ако се прецени, че последното не е необходимо да бъдат фотографирани, за да се приложи към делото фотоалбум, Последното е наложително в случаи като процесния, когато органите на дознанието са върнали на собствениците /при явяването им в РПУ за разпит като пострадали и свидетели/ доброволно предадените вещи от подсъдимия, непосредствено след образуване на наказателното производство и преди назначаване на оценъчната експертиза. Изброените хипотетични действия, които е следвало да бъдат извършени от органа по дознанието не са били извършени. В конкретния случай, обаче, поради характера на отнетите вещи – компакт-дисково устройство, изпарител за газова уредба и два броя авторадиокасетофони, подробно описани, както в протоколите за доброволно предаване, така и в разписките за връщането им на пострадалите с конкретни марки, модификация, серия на производство и пр. са дали възможност на назначената след 7 години експертиза да бъде дадено обосновано заключение за тяхната стойност към момента на деянието. По повод възражението за доказателствената стойност на саморъчно изложените в протоколите за доброволно предаване самопризнания на подсъдимия, /че е отнел и конкретно от кой автомобил е сторил това предадените вещи/, въззивният съд в своите мотиви /вж. л. 26 от въз. п-во/ е изложил убедителни мотиви, които напълно се споделят от настоящия състав. Дори и да бъдат изключени от доказателствения материал тези „самопризнания”, останалата част от протоколите за доброволно предаване, разписките за върнати вещи, показанията на пострадалите и тези на св. А, който пресъздава в подробности позицията на подсъдимия в момента на залавянето и разобличаването му, са достатъчни след надлежен анализ да бъдат сложени в основата на осъдителна присъда. Не кореспондира с данните по делото твърдението, че този свидетел е заинтересован от изхода на делото, тъй като е граждански ищец и поради това не следва да се кредитират показанията му. От една страна при проверката не се установи той да е конституиран като страна в процеса, а от друга, въззивнияат съд по правилата на чл. 305 ал. 3 НПК е изложил съображения защо приема за достоверни именно показанията на този свидетел. Поради изложеното по този пункт, ВКС намира за неоснователна тезата на защитата, за наличие на правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, постановил обжалвания съдебен акт, относно авторството на инкриминираното деяние. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението в тази насока е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. По касационното основание за явна несправедливост на наказанието: Настоящият състав намира, че това основание е налице, тъй като въззивният съд неправилно е интерпретирал продължителния срок на разследване и изобщо на наказателното производство като „разумен”, по критериите на чл. 6 от ЕКПЧОС. При проверката по делото се установи, от една страна, че делото не представлява нито правна нито фактическа сложност и от друга, че извънправни съображения са мотивирали спирането на наказателното производство, което най-ясно личи от постановлението за възобновяване на спряното дело /л. 4 от сл.д./ и от описаната по-горе процесуална история за движението му в досъдебната фаза. Поради това, продължителното досъдебно производство, не по вина на подсъдимия, а поради организационни проблеми на разследващите органи /вж постановлението на Главния прокурор на л. 2 от сл.д./, следва да се отчете като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство и на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК, размерът на наказанието да се определи под предвидения минимум от три години лишаване от свобода, а именно – една година. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 3 и чл. 348 ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯВА нова присъда № 122/29.03.2010 година по в н о х д № 931/2010 година по описа на СГС, НО, ХІІ въззивен състав, в частта с която е определено наказанието лишаване от свобода, като НАМАЛЯВА размера му на една година.   ОСТАВЯ В СИЛА новата присъда в останалата част.   Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ:         -