Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. С., 04 юли 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на двадесети май, две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Тома Комов изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 398 по описа за 2019 г. Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия Г. С. В., чрез упълномощения му защитник адвокат Е. П. от САК, срещу решение № 25/21.01.2019 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1560/2018 г., с което е потвърдена присъда № 67/19.03.2018 г. на Софийски градски съд по НОХД № 4697/2017 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият Г. В. е признат за виновен в това, че на 19.04.2014 г., около 23:45 ч., в [населено място] на ул.“Околовръстен път“, около 70 метра преди ул.“Трети март“, при управлението на лек автомобил марка „Ситроен“, модел „Ксара Пикасо“, с [рег.номер на МПС] , с посока на движение от автомагистрала „Люлин“ към [улица] нарушил правилата за движение по пътищата по чл.15,ал.1 от ЗДвП и по чл.21,ал.2 от ЗДвП, като управлявал автомобила без да има необходимата правоспособност, с превишена скорост от 80 км/ч при наличие на пътен знак B 26 от ЗДвП, забраняващ движение със скорост по-висока от 30 км/ч, при намалена видимост в тъмната част на денонощието и при мокра пътна настилка, загубил контрол върху управлението на автомобила, напуснал пътното платно вдясно и реализирал ПТП в земен скат, вдясно на пътното платно, като по непредпазливост причинил смърт и телесни повреди на повече от едно лице – пътници в автомобила, както следва: смърт на Й. И. Ш. и на В. Й. Г., средна телесна повреда на Г. Г. И., тежка телесна повреда на Г. И. Г. и средна телесна повреда на И. Г. В., поради което и на основание чл.343,ал.4, пр.1-во и пр.2-ро във вр. с ал.3,пр.5-то, б.“б“,пр. 1-во във вр. с чл.342,ал.1,пр.3-то във вр. с чл.2,ал.1 и чл.36, чл.54 и чл.58а,ал.1 от НК, съдът му наложил наказание от пет години и четири месеца лишаване от свобода, като подсъдимият В. бил оправдан само за това престъплението да е извършено и с нарушение на правилото за движение по чл. 21,ал.1 от ЗДвП, както и липсата на необходимата правоспособност да обосновава и особено тежък случай по чл.343,ал.3,б.“б“, пр.2-ро от НК. На основание чл.57,ал.1,т.3 от ЗИНЗС съдът определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Софийският апелативен съд, с атакуваното решение, потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В депозираната касационна жалба, инициирала производството пред ВКС се заявяват и трите касационни основания, като се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е явно несправедливо. Основанието по чл.348,ал.1,т.1 от НПК се аргументира с отказа на съда да приложи правилната, според касатора, норма на чл.55,ал.1,т.1 от НК при определяне на наказанието, като в подкрепа на претендираното и наличие се изброяват обстоятелства, за които се твърди, че въззивният съд е игнорирал или подценил и които в същото време смекчават отговорността на подсъдимия, а именно: младата му възраст, трудовата му заетост, тежкото семейно положение: ангажиран с грижи за двете малолетни деца на жената, с която живеел и болните му родители, добрите му характеристични данни.Като изключително смекчаващо обстоятелство се сочи оказана от подсъдимия помощ на пострадалите, а с принос към многобройността на останалите смекчаващи обстоятелства се изтъква отпадането на едното от вменените по обвинението нарушения на правилата за движение по пътищата, а именно по чл.21,ал.1 от ЗДвП. Съществените процесуални нарушения се аргументират на плоскостта на твърдяно ограничаване правото на защита на подсъдимия, реализирано чрез противоречия в обвинителния акт непозволяващи му да разбере обвинението, а именно: неправилно обосноваване на едно квалифициращо обстоятелство - особено тежък случай с друго, каквото е неправоспособността на подсъдимия да управлява МПС и второ, непосочване на точната хипотеза, от двете предвидени в алтернативност задължения на водачите на МПС, регламентирани в чл.15,ал.1 от ЗДвП. Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира с преповтаряне на съображенията, обосноваващи оплакването за допуснато нарушение на закона. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.Алтернативно се поддържа и искане за намаляване на наказанието чрез определянето му в условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК в размер под законовия минимум, посочен в санкционната част на престъпния състав . В съдебно заседание подсъдимият и касатор Г. В., редовно призован се явява лично. Явява се и упълномощеният му защитник - адвокат Е. П. от САК. Жалбата се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. Акцентира се върху ограниченото право на защита на подсъдимия, чрез неотстранените противоречия в предявеното фактическо и юридическо обвинение и се развиват допълнителни съображения в подкрепа на заявеното касационно основание по чл.348,ал.1, т.3 от НПК, свързани с позитивното поведение на подсъдимия, определено така поради факта, че същият не е избягал от местопроизшествието и не е употребил алкохол или наркотици при управлението на МПС . В лична защита подс.В. изразява желание да бъде намалено наложеното му наказание. В същият смисъл е отправеното искане и при предоставеното му право на последна дума. Другите страни в процеса – частните обвинители М. К., Р. Ш. и Р. Ш. и техните повереници, съответно адвокат Б.Я. и адвокат В.О., редовно призовани не се явяват . Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Твърдението за процесуални недостатъци в дейността на въззивния съд е неоснователно. Идентични оплаквания, за накърняване правото на защита на подсъдимия, допуснато при формулиране на обвинението чрез обосноваване на квалифициращия признак особено тежък случай с неправоспособността му и за непосочване хипотезата на чл.15,ал.1 от ЗДвП са направени още в разпоредително заседание и след това отново в хода на делото, разгледано по глава 27 от НПК. На същите първостепенният съд е отговорил много обстойно и аргументирано (вж.л.80 – л.82 от НОХД и стр.14 от мотивите). Направени са и пред апелативния съд, който е отделил нужното им внимание и също е отговорил конкретно и разбираемо (стр.10 и стр.11 от въззивното решение). Относно първото оплакване се установява, че същото не само е заявявано неколкократно, но още първият съд го е уважил, като е оправдал подсъдимия по обвинението по чл.343, ал.3,б.“б“,пр.2-ро от НК, поради което и упоритостта, с която се лансира това оплакване пред инстанциите, включително и пред ВКС е трудно обяснима. Становището, застъпено в съдебно заседание, че въпреки отстраняването му съдебните актове страдат от непреодолим порок, налагащ отмяната им и връщане на делото за ново разглеждане е несъстоятелно и не държи сметка за различието в характера на процесуалните нарушения, респективно различните им последици. Прочитът на цитираното в жалбата Тълкувателно решение № 2 от 7.10.2002 г. на ВКС по т.д. № 2/2002 г., ОСНК не подкрепя, а оборва доводите на касатора – вж. по специално т. 3 от същото. Второто оплакване – претендираната невъзможност на подсъдимия да разбере в коя от алтернативите по чл.15, ал.1 от ЗДвП е инкриминирано фактическото му нарушение, също е неоснователно. То освен друго не отчита ограничението по чл.351,ал.2 от НПК. Но за пълнота, към споделимите доводи на съдилищата, с които е оставено без уважение, може само да се добави, че след като в обстоятелствената част на обвинителния акт ясно е посочено, че движението се е извършвало по пътно платно, предназначено за еднопосочно движение и в същото време не е отразено от фактическа страна платното да е с повече от една ленти или по него да е имало налична маркировка, които хипотези са предмет на уредбата във втората част на предписанието по чл.15,ал.1 от ЗДвП, липсва основание да се приеме, че подсъдимият е бил ограничен да разбере в пълнота обвинителните факти и претендираното на това основание нарушение е проява на неприемлив формализъм. Неоснователно е и оплакването за игнориране от въззивния съд на заявени пред него възражения, свързани с претендирани, допуснати от първия съд, процесуални нарушения. В рамките на процедурата, по която делото се е развило пред първата инстанция, въззивният съд е извършил цялостна и съобразена с указанията на т.8.2 от Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК проверка. В обхвата на правомощията си, очертани в чл.314,ал.1 от НПК, при пълно съгласие с обективирания в определението по чл.372,ал.4 от НПК извод, апелативният съд е отстранил пропуска на първата инстанция да конкретизира, иначе верният извод за съответност на признанието с наличните по делото доказателства (вж.стр.4 от въззивното решение).Процесуалната дейност на въззивния съд е извършена пълноценно, а въззивното решение отговаря на изискванията на чл.339,ал.1 и ал.2 от НПК, поради което и отправеното, на това основание искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане е лишено от опора. Не са налице и касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.3 от НПК: явна несправедливост на наложеното наказание и изведеното на този плоскост нарушение на закона, изразено в неприлагане на чл.55 от НК. Прочитът на касационната жалба и развитите в съдебно заседание допълнителни съображения очертава припокриване на подкрепящите двете основания доводи, което позволява едновременното им разглеждане. Видно е, че съдържателно касационната жалба в тези си части повтаря дословно въззивната жалба. Това е обяснимо с оглед невъзприемането от въззивният съд на изложените доводи, но прочитът на атакуваното пред ВКС въззивно решение не сочи, че същите са игнорирани, както се твърди. По изтъкнатите от защитата обстоятелства, апелативният съд, споделяйки оценката дадена от първия съд, е изложил и собствените си съображения в тяхна подкрепа, с което недвусмислено е обективирал и отношението си към тяхното значение. Действително първият съд не се е ангажирал с отговор по част от доводите на защитата и конкретно за претендираната оказана помощ, но въззивният съд не е подминал, а е обсъдил посочения довод и е изложил съображенията си, поради които не го възприема ( вж. стр. 12 от въззивното решение) . В контекста на релевираното оплакване за непълноценно формиране обема от значими за индивидуализацията на наказанието фактори е необходимо да се уточни, че принципно контролираната инстанция, а и първият съд, вярно са идентифицирали тези, които подлежат на оценка. В този смисъл, макар и да не е посочено изрично във въззивното решение, споделим е извода на апелативния съд, че оправдаването на подсъдимия за нарушението по чл.21,ал.1 от ЗДвП в конкретния случай не разкрива основания за допълнително смекчаване на наказанието, доколкото първоинстанционният съд само е прецизирал обвинението привеждайки го в съответствие с фактическото описание. Със същият неотносим, за облекчаване отговорността на подсъдимия характер е и изтъкнатото от защитата позитивно поведение, реализирано чрез оставане на местопроизшествието, тоест, че не е избягал и че е управлявал автомобила без да е употребил алкохол или наркотични вещества. Тези обстоятелства не могат да получат исканата оценка, защото не разкриват различно от общото задължение на всички граждани поведение, ориентирано към спазване на правовия ред и законовите норми. Обстоятелствата, които действително са в обхвата на имащите значение за индивидуализиране на наказанието, както се отбеляза, са правилно идентифицирани и са получили вярна оценка, която като съответна на данните по делото се споделя от настоящият състав. На първо място, не е налице твърдяното изключително смекчаващо обстоятелство – оказана от подсъдимия помощ след деянието. Към споделимите доводи на въззивният съд, може само да се добави, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържат фактически констатации по см.на чл.343а от НК, позволяващи на подсъдимия и защитата му да черпят основание за твърдението си. В рамките на тези факти, признати по чл.371,т 2 от НПК, поддържаната от защитата позиция, че след деянието подсъдимият е оказал помощ на пострадалите по същество граничи с оспорване на заявеното признание, което при законосъобразно проведената процедура по глава 27 от НПК е недопустимо – вж . т.8.2 от Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г. ОСНК. Не е налице и многобройност на смекчаващите обстоятелства, за да се удовлетвори искането за прилагане разпоредбата на чл.55 от НК във втората и алтернатива. Всички изтъкнати в касационната жалба обстоятелства са поставени на вниманието и на двете предходни инстанции и са получили аргументиран отговор. Правилно е прието, че възрастта на подсъдимия, който към момента на деянието е бил на 23 години сама по себе си не налага допълнително смекчаване на наказанието. Същият несъмнено е млад човек, но конкретната му възраст няма оценъчното значение, което се претендира в касационната жалба, защото не разкрива белези на незрялост, доколкото е достатъчно отдалечена от 18 години, приети като гранични за личностното оформяне на индивида. Отделно от това, младата му възраст, съпоставена с останалите релевантни факти не налага извод, че това обстоятелство е от естество да надделее над отегчаващите обстоятелства и само по себе си да обоснове намаляване на наказанието. Изтъкнатите обстоятелства свързани с трудовата ангажираност на подсъдимия и в тази връзка добрите му характеристични данни, както и семейната обремененост – полаганите от него грижи за две деца и родители, са оценени в действителната им степен като позитивни за личността му и съответно смекчаващи степента на обществената му опасност, без да е подценено тяхното значение . В същото време не се установяват обстоятелства, които да са относими към въпроса за индивидуализацията на наказанието и да са пропуснати от съдилищата. Направеното по реда на чл.371,т.2 от НПК признание не разкрива основания за отчитането му и като смекчаващо обстоятелство и в този смисъл инстанциите са се съобразили с указанията по т.7 от вече цитираното Тълкувателно решение № 1 от 2009 г.,ОСНК. От друга страна и двете предходни инстанции прецизно са идентифицирали обстоятелствата, които утежняват отговорността на подсъдимия, свързани с обществената опасност на деянието и със собствената му обществена опасност като деец. Към първите правилно е отчетен тежкия резултат: смърт на две лица, тежка телесна повреда на едно и средна телесна повреда на две лица, като за всяко от последните три лица причинените увреждания осъществяват поотделно медико-биологичните признаци на няколко самостоятелни телесни повреди.Резултатът безспорно надхвърля съставомерния минимум по чл.343,ал.4 от НК и позволява отчитането му и към факторите, обуславящи по-висока степен на обществена опасност на деянието, което са сторили и съдилищата. Изложените от първоинстанционният съд съображения (стр.15 от мотивите), възприети изцяло и от въззивният съд (стр.12 от въззивното решение ) са юридически издържани, съответни са и на задължителните указания по т.18 от ППВС № 3/1979 г. и напълно се споделят от настоящия състав. Правилно е отчетена като утежняваща обществената опасност на деянието и двойната му квалифицираност. Към обстоятелствата, завишаващи обществената опасност на самия подсъдим основателно е съобразено обремененото му съдебно минало. Следва да се отбележи обаче, че първият съд не е бил напълно коректен при посочване данните за съдимостта на подсъдимия, пренесено в решението и от въззивния съд. Отделен е въпроса доколко е необходимо подробно възпроизвеждане в съдебните актове на посочената информация. Последното би било обяснимо ако е изисквало аналитична оценка за настъпили правопогасяващи факти, но в случая такава не е извършвана. В рамките на общото оспорване справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, касационният съд провери приложената по делото справка (л.99 - л.102 от НОХД) и не установи да е допуснато нарушение в отчитане съдимостта на подсъдимия. Налице е юридическа пречка последният да бъде повторно реабилитиран по право, доколкото веднъж вече е настъпила реабилитация по право за първото му осъждане - по НОХД №140/2008 г. на РС Никопол, независимо, че е бил осъден като непълнолетен. Върховната инстанция е последователна в разбирането си, че всякога предходна реабилитация по право е пречка за да се реабилитира повторно едно пълнолетно лице (вж. Р № 51 от 21.III.1996 г. по н. д. № 656/95 г. на ВКС, I н. о., Р № 201 от 18.06.2013 г. по н. д. № 573/2013 г., на ВКС, I н. о., Р № 383 от 16.02.2015 г. по н. д. № 1310/2014 г. Ето защо и с оглед обективните данни за съдимостта на подсъдимия, правилен е изводът на съдилищата, че същият е осъждан и съответно законосъобразно това обстоятелство е отчетено в обхвата на утежняващите отговорността му. С дължимата степен на значимост е оценено и обстоятелството,че подсъдимият вече е търпял наказания лишаване от свобода, но реализираната принуда не е довела до поправянето му . При коректното индивидуализиране на относимите за определяне на наказанието обстоятелства и вярната оценка за превес на отегчаващите, наложеното на подсъдимия наказание в размер на 8 години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а от НК на 5 години и 4 месеца лишаване от свобода не е явно несправедливо.Респективно, с определянето му в условията на чл.54 от НК не е допуснато нарушение на закона. Нещо повече. От данните по делото (л.89 - л.96 от материалите по досъдебното производство) е видно, че подс.В., без да е придобивал никога правоспособност многократно е управлявал МПС в нарушение на правилата за движение, регаментирани по ЗДвП, за което е санкциониран с 57 наказателни постановления. В контекста на конкретното престъпление, за което е ангажирана наказателната му отговорност посоченото грубо несъобразяване с правилата за движение по пътищата е изцяло относимо към преценката за обществената му опасност и несъмнено я завишава (в този смисъл Р № 558 от 10.06.2005 г. по н. д. № 1075/2004 г. на ВКС, I н. о., Р № 498 от 14.12.2009 г.по н. д. № 510/2009 г., на ВКС, II н.о). Посоченото обстоятелство не е отчетено от съдилищата, но само по себе си сочи, че повече снизходителност към подсъдимия би била напълно неоправдана. По делото са налични данни, че подсъдимият В. е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража и по смисъла на чл.59,ал.2 от НК, за времето от 20.04.2014 г. до 26.06.2014 г., което не е било зачетено на основание чл.59 от НК. Този пропуск не е основание за отмяна на въззивното решение, тъй като същият е преодолим при изпълнение на присъдата, с постановление на прокурора по реда на чл. 417 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354,ал.1,т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 25/ 21.01.2019 г., постановено по ВНОХД № 1560 / 2018 г. от Софийски апелативен съд . Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.