2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 468 гр. София, 14 октомври 2016 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3879 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В.м. срещу определение № 107/09.06.2016 г., постановено по частно възз. гр. дело № 157/2016 г. на Видинския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане (неточно посочено от въззивния съд като „определение“) № 109/21.03.2016 г. на Белоградчишкия районен съд (БРС), с което е върната искова молба с вх. № 561/26.02.2016 г., подадена от В. м. срещу [община]. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на окръжния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно определение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Ответната [община] не е подала отговор на жалбата в срока за това. Обстоятелствата по делото са следните: В подадена от В. м. (чрез видинския митрополит) срещу [община] искова молба, са изложени твърдения, че черковното настоятелство в [населено място] към 1946-1947 г. е било собственик на ливади и гори (подробно описани), както и доводи, че тези имоти попадат в хипотезата на възстановяване на собствеността по § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията (ЗВ), вр. с чл. 21 от Закона за изповеданията (отм.). Формулиран е петитум съдът да признае за установено по отношение на ответника правото на собственост върху процесните имоти на черковното настоятелство в [населено място], като местно поделение на В. м. За да върне исковата молба, първоинстанционният съд е приел, че епархийският митрополит не може да участва в гражданския процес като процесуален субституент, а дори и да може – то предявеният иск в полза на църковното настоятелство е също недопустим, тъй като то не е юридическо лице, а е колективен орган на такова – църквата (храма), която следва да е страна в процеса. Прието е също, че при липса на процесуална легитимация съдът не е длъжен да дава указания за отстраняване нередовности на исковата молба, тъй като порокът е непоправим. За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдено разпореждането на първата инстанция за връщането на исковата молба, въззивният съд изцяло е споделил изводите на районния съд, като е изложил подробни съображения, че съдът следи служебно за наличието на процесуалната легитимация на страните като абсолютна положителна процесуална предпоставка и че при липса на такава порокът не може да бъде отстранен по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, както и че не църковното настоятелство, а църквата е самостоятелно юридическо лице (включително новостроящи се храмове), което може да бъде страна по иск, представлявана по съответния ред. В частната жалба и изложението към нея се извежда процесуалноправният въпрос относно връщането на исковата молба поради недопустимост на иска (чл. 130 от ГПК), без съдът да е дал указания на ищеца (чл. 129, ал. 2 от ГПК). Този процесуалноправен въпрос е разрешен от окръжния съд в противоречие с имащото задължителен характер за долустоящите инстанции, като постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 725/11.11.2015 г. по частно гр. дело № 3241/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че ако при проверката по чл. 130 от ГПК относно допустимостта на иска съдът констатира, че същият е недопустим, той поначало следва да върне исковата молба, но не винаги следва веднага да постъпи по този начин. Прието е и че с оглед нормата на чл. 7 от ГПК, вменяваща му задължение да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, при съмнение съдът следва да констатира по безспорен начин дали са налице съответните недостатъци, за да приложи последиците на чл. 130 от ГПК. В тези случаи съдът следва да даде указания на ищеца (напр. да изложи фактически твърдения, които да обосноват правния му интерес от предявяване на иска) и да му определи срок, в който да ги изпълни, и едва след това да прецени сезиран ли е или не с допустима искова молба; едва след неотстраняване на нередовността в указания срок съдът следва да приложи последиците на чл. 130 от ГПК. Ето защо, с оглед неблагоприятните последици за ищеца от неизпълнение в срок на дадените указания, същите следва да бъдат ясни и точни относно това в какво се състои нередовността на процесуалното действие и как може същата да бъде отстранена. В същия смисъл са и постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 558/19.11.2013 г. по частно гр. дело № 4468/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и определение № 447/24.09.2010 г. по частно гр. дело № 416/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и последният абзац от мотивите към т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. От гореизложеното следва и че въззивното определение (респ. – потвърденото с него първоинстанционно разпореждане), в мотивите към което е прието, че на жалбоподателя не следвало да бъдат давани указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, е неправилно. Подадената искова молба е нередовна, тъй като в нея противоречиво и неясно е посочен ищецът по делото – лицето от чието име се предявява положителният установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК. В титулната част на исковата молба е посочено, че същата се подава от В. м. (чрез в.м.). В обстоятелствената част се твърди, че собственик на процесните имоти към 1946-1947 г. е било черковното настоятелство в [населено място]. С петитума се иска за собственик на имотите да бъде признато черковното настоятелство в [населено място], като местно поделение на В. м. При така подадената искова молба остава неясно дали положителният установителен иск за собственост се предявява от името на: 1) В. м., която без съмнение е юридическо лице (чл. 13 и чл. 96 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия (УБПЦБП), във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗВ – в този смисъл е и ТР № 1/23.10.2010 г. на ОСТК на ВКС) и се представлява от в.м. (чл. 81, ал. 6 от УБПЦБП, във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗВ и с чл. 30, ал. 1 от ГПК); или 2) църковното (черковното) настоятелство в [населено място], което несъмнено не е юридическо лице (чл. 140, ал. 2 от УБПЦБП) и не може да е страна по гражданско дело; или 3) Църквата „Свето възнесение господне“ в [населено място] (както се поддържа в частната жалба до окръжия съд и в частната касационна жалба), която също без съмнение е юридическо лице (чл. 13 и чл. 140 от УБПЦБП, във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗВ и посоченото ТР) и също може да бъде представлявана пред съда от видинския митрополит (чл. 95, т. 17 от УБПЦБП, във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗВ и с чл. 30, ал. 1 от ГПК). При наличието на тази неяснота съдът следва да даде указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК на В. м. (чрез видинския митрополит) – ясно и еднозначно да се посочи кой е ищецът по делото – от чие име се води положителният установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като с това се съобрази и петитумът на исковата молба – кое лице да бъде признато от съда за собственик на процесните имоти. Само ако указанията не бъдат изпълнени в едноседмичния срок по чл. 129, ал. 2 от ГПК или в изпълнение на тях се поддържа, че ищецът е църковното (черковното) настоятелство, съдът може да върне исковата молба съгласно чл. 129, ал. 3 от ГПК, респ. – съгласно чл. 130 от ГПК. По изложените съображения, обжалваното въззивно определение, с което е потвърдено разпореждането на първоинстанционния съд за връщането на исковата молба, като неправилно следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него, съобразно изложеното по-горе. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 107/09.06.2016 г., постановено по частно възз. гр. дело № 157/2016 г. на Видинския окръжен съд; ОТМЕНЯ същото определение № 107/09.06.2016 г., постановено по частно възз. гр. дело № 157/2016 г. на Видинския окръжен съд, и потвърденото с него разпореждане № 109/21.03.2016 г. на Белоградчишкия районен съд, с което е върната искова молба с вх. № 561/26.02.2016 г., подадена от В. м. срещу [община]; ВРЪЩА делото на Белоградчишкия районен съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него, съобразно указанията, изложени в мотивите към настоящото определение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.