Р Е Ш Е Н И Е
№ 267
гр. София, 05 февруари 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Тома Комов от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1130 по описа за 2019г.
Производството е по чл.422 ал.1,т.5 от НПК.
Направено е искане от осъденото лице Р. Г. С. за възобновяване на наказателно производство по ВНЧД № 989/2019г. на Софийски апелативен съд, по което е постановено решение № 396/21.10.2019г.
Претенцията в искането се основава на нарушаване на принципа „reformatio in pejus“, тъй като производство пред въззивната инстанция се е развило само по жалба на осъденото лице. Независимо от това, апелативния състав е отменил приложението на чл.25 от НК и е „наложил“ изтърпяване на две наказание последователно.
В искането се оспорва позоваването на делото „Огнянов“ срещу България на ЕСПЧ, тъй като липсвала аналогия между двата казуса, наказанието на осъденото лице не е изтърпявано в Република Италия. В мотивите на това дело изрично било указано, че приемащата държава следва да приложи своето законодателство, когато не се намалявал размера на наказанието.
Според искането, възможността за налагане на едно общо наказание в страната на издаване на присъдите не била изяснена, а инициативата не би могла да изхожда от молителя, тъй като производството там било проведено задочно.
В искането се обосновава и неправилно приложение на първоначално определения режим на изтърпяване на наказанието. Според молителя по наказанието, постановена с присъда по дело № 222/2016г. на съда в Порденоне, е следвало да се определи първоначален общ режим, а не строг. Посочва, че според чл.33, ал.3 от ППЗИНЗС първоначално наказанието следва да се изтърпява в затворническо заведение от по-тежкия тип, но това не следвало да рефлектира върху определения първоначален режим на изтърпяване на наказанието.
В заключение се иска възобновяване на наказателното дело, отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и на материалния закон.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира да се остави искането без уважение, като сочи, че искането е неоснователно.
Посочва, че законосъобразно съдът от първата инстанция е привел в изпълнение наказанията по двете присъди, като те са правилно квалифицирани съобразно българския наказателен закон – неплащане на издръжка и квалифицирани случаи на изнасилване.
Правилно е прието, че наказанията, които са наложени от италианските съдилища, са в рамките на допустимите размери съобразно максимума на предвидените в НК н санкции лишаване от свобода, с основателна редукция по чл.57 от НК. Въззивната инстанция правилно била отменила незаконосъобразно приложение на чл.25 от НК, съобразявайки практиката на ЕСПЧ (конкретно посоченото дело „Огнянов“), съобразно която българските съдебни власти нямали правомощия да променят наказанията, поради което изводът на въззивната инстанция, че двете наказания следва да се изтърпяват поотделно, бил правилен.
В заключение дава становище, че въззивното решение правилно и законосъобразно и моли да не се уважава искането на осъденото лице.
Осъденото лице се явява, представлява се от упълномощен защитник, който пледира, че направеното искане е основателно и моли да бъде уважено. Посочва, че съдът от първата инстанция неправилно бил приложил материалния закон относно нормата на чл.24 от НК, като при обжалването въззивната инстанция нарушила процесуалния закон. Оспорва позоваването на делото „Огнянов“, като сочи, не е приложимо, а с отказа да се наложи едно общо наказание е влошено положението на обжалвалото лице.
Счита, че следва да се наложи едно общо наказание, отбелязвайки, че не е известно дали съществува подобен правен институт в италианското наказателно право, но след като българския закон го позволява,той трябва да бъде приложен.
Осъденото лице няма какво да добави в лична защита, последен заявява, че вярва за правилното решение на съда, в последната си дума иска да бъде уважено искането.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Искането е подадено в срок и е процесуално допустимо, разгледано по същество, се явява основателно.
С решение № 396/21.10.2019г. по ВНЧД № 989/2019г. на Софийски апелативен съд е изменено Решение № 3424/26.07.2019г., постановено по НЧД № 392/2019г. на ОС-Благоевград, като е отменено приложението на чл.24 и 25 от НК.
С това решение е постановено отделно изтърпяване на наказание от осем месеца лишаване от свобода по отношение на молителя Г. и е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наложеното наказание.
С първоинстанционният съдебен акт по реда на чл.44, ал.1 от ЗЕЕЗА са приведени в изпълнение две отделни присъди, издадени от съдилища на Република Италия:
1. Присъда № 859/24.02.2016г., в сила от 20.09.2016г. от гл.регистър № 222/16г. на съда в Порденоне – приспособена като престъпление по чл.183, ал.1 от НК, извършено месец август на 2011г., с наказание от 8 месеца лишаване от свобода;
2. Присъда № 991/09.10.2015г., гл.регистър № 107/2014г., на съда в Порденоне,в сила 04.04.2019г., (решение на Касационен съд на Р.Италия, 3-то отделение – приспособена като престъпление по чл.152, ал.3, т.1, вр.ал.2, т.1, вр.ал.1, т.2 от НК, извършено 07.10.2002г., с наказание от 6 години лишаване от свобода.
Приложен е чл.25, вр.чл.23 от НК , като е определено за изтърпяване общо наказание измежду двете така определени, а именно от 6 години лишаване от свобода.
По реда на чл.24 от НК така определеното наказание е увеличено на 6 години и 8 месеца лишаване от свобода, като е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието и е приспаднато задържането на лицето под стража при изтърпяване на наказанието.
Касационният състав намира, че е налице хипотезата на чл.66 от ЗЕЕЗА и приложението на чл.422, ал.1, т.5, макар и субсидиарно, е единствено възможното.
Допуснато е съществено процесуално нарушение, което налага извод, че искането за възобновяване на наказателното дело е основателно – по смисъла на чл.348, ал.2, т.1-ва, вр.ал.1,т.2-ра от НПК.
Съдът от въззивната инстанция е бил обвързан от приложението на правилото „reformatio in pejus“, изводимо от императивната норма на чл.337, ал.2 от НПК по силата на „per argumentum a contrario“. Той не е можел да влошава наказателноправното положение на осъденото лице по изходяща само от него жалба. В случая осъденото лице е поискало да бъде отменено само приложението на чл.24 от НК и това са рамките на въззивната проверка, които апелативният състав не е можел да напуска. Точно това обаче е сторил, като е отменил приложението на чл.25 от НК, без това да е поискано от осъденото лице. По този начин съществено е увредил неговите правно защитени от посоченото правило интереси.
Ирелевантно е обстоятелството, че на практика наказателноправния резултат относно изтърпяването на наложеното наказание е паритетен и в двата случая. Правната логика, освен императивната повеля на посочения правен принцип, изисква на първо място съдът да не променя приложението на чл.25 от НК, без значение дали е правилно или не. Необходимата последователност изисква на второ място съдът да отговори на възражението във въззивната молба относно приложението на чл.24 от НК и да реши дали е основателно или не. В зависимост от това негово решение наказателноправното положение на лицето може да остане или същото, или да се промени в негова полза.
При отмяната на чл.25 от НК обаче, както е сторено с оспорваното решение, въззивната инстанция не може да достигне изобщо до обсъждане на направеното възражение, което несъмнено накърнява правото на защита непоправимо. Възможността на едно лице да обжалва съдебните актове е законово защитена чрез забраната да му се влошава наказателноправното положение само въз основа на неговата инициатива. Законодателят е поставил това императивно изискване в основата на правнозащитените интереси на страните. Въззивната инстанция не е имала правната възможност да напусне процесуалните рамки, очертани от предмета и характера на въззивната жалба.
Отделен е въпросът, който по начало се поставя от въззивната инстанция, с невъзможността за приложението на чл.25 от НК по отношение на двете присъди. Той не може да бъде предмет на разглеждане в настоящето производство поради естеството на казуса и атакуваните процесуални действия, като въззивната инстанция е можела само да се задоволи да отбележи своето становище, дали е налице процедура по приспособяване на италианските присъди, с какви въпроси в това производство се занимава съда и т.н.
В заключение, след като касационният състав намери искането за възобновяване на атакуваното въззивно решение за основателно, счете, че следва да го отмени (решението) и да върне делото за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание и от друг състав на апелативната инстанция.
Тъй като Г. е задържан за изпълнение на приспособеното по този начин наказание лишаване от свобода, то касационният състав счете, че следва да се произнесе и по мярката за неотклонение по аналогия на чл.423, ал.4 от НПК.
Доколкото Г. е без установени трайни връзки със страната на изпълнението, касационният състав намери за необходимо да определи мярката за неотклонение като „Задържане под стража“.
Съобразно нормата на чл.55, ал.4 от НПК, на осъденото лице следва да се предостави писмен превод на настоящето решение.
Водим от горното и на основание чл.422, ал.1, т.5 от НПК и по аргумент на 423 ал.4 от НПК, както и по чл.55, ал.4 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение,
РЕ Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 396/21.10.2019г., по ВНЧД № 989/2019г. на Софийски апелативен съд.
ВЪЗОБНОВЯВА съдебното производство по ВНЧД № 989/2019г. на Софийски апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание и от друг състав на съда.
ВЗЕМА мярка за неотклонение „Задържане под стража“ на Р. Г. С., която подлежи на незабавно изпълнение.
Настоящето решение да бъде преведено на родния език на осъденото лице Р. Г. С. и преводът да му бъде надлежно връчен.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: