О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 281 гр. София, 05.05.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1634 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД срещу решение №29 от 11.02.2021 г. по в.т.д.№388/2020 г. на АС Велико Търново. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №273 от 23.07.2020 г. по т.д.№716/2019 г. на ОС Русе в частта, с която ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на Й. К. Д. сумата от 12 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба му В. П. Г., настъпила в резултат на ПТП от 21.10.2014 г., ведно със законната лихва от 18.10.2016 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размер а на обезщетението вследствие на ПТП за широкия кръг правоимащи съгласно ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. 2. Следва ли в производство по претенция, произтичаща от събитие, настъпило по време на отменения КЗ, но образувано по време на действие на актуалния КЗ, ищцовата страна да докаже, че е проведено извънсъдебно производство по претендиране на обезщетението, при положение, че съгласно КЗ, за случаи, настъпили по време на действие на отменения КЗ, се прилага единствено част четвърта от него. 3. Предвид обратното действие на §96, ал.3 от ПЗР на ЗИД на КЗ, допустимо ли е позоваването на тази разпоредба при искове, които се разглеждат по реда на КЗ /отм./. 4 Следва ли въззивният съд да обсъди и изследва всички релевантни за изхода на делото твърдения, наведени във въззивната жалба. 5. Следва ли въззивният съд да съобрази достоверността на свидетелските показания съобразно данните по делото, евентуалната заинтересованост от изхода на производството на свидетеля и роднинската му връзка с ищеца. Ответникът по касация Й. К. Д. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва решение №29 от 11.02.2021 г. по в.т.д.№388/2020 г. на АС Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение №273 от 23.07.2020 г. по т.д.№716/2019 г. на ОС Русе е отхвърлен предявеният от Й. К. Д. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 12 000 лв. до 25 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба му В. П. Г., настъпила в резултат на ПТП от 21.10.2014 г., ведно със законната лихва от 18.10.2016 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, свеждащи се до следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновност на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на бабата на ищеца. Като спорни въпроси във въззивното производство, съдът е очертал тези, относно материалноправната легитимация на ищеца да получи застрахователно обезщетение, размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца, приложението на разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата баба на ищеца. Анализирайки подробно приетите по делото доказателства, вкл. ясните, детайлни, последователни и достоверни показания /отразяващи преки наблюдения и неопровергани от други доказателства по делото/ на разпитаната свидетелка – майка на ищеца, е приел, че приживе между ищеца и неговата баба е съществувала много дълбока емоционална връзка, която надхвърля обичайната за този вид родство. Установил е, че двамата не просто са живеели в едно домакинство през целия съзнателен живот на ищеца, но и баба му е осъществявала спрямо него заместваща родителска грижа, предвид ангажираността на майка му, а впоследствие при нейното отсъствие от страната, е била най-близкият му човек. По тази причина е изразил становище, че загубата на баба му, е причинила на ищеца страдания, които по своя интензитет в достатъчна степен обосновават извод, че е легитимиран да получи застрахователно обезщетение. По отношение размера на обезщетението е изложил съображения, че първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на обичан човек са нормална психологична реакция при такава загуба и ищецът ще продължи да чувства мъка от загубата на баба си, но той е зрял човек /на 35 г. към момента на ПТП/, самостоятелен и независим от починалата, като не е доказано и твърдението, че се е нуждаел от специализирана помощ от психолог /в тази насока са само показанията на майка му, които в тази част са неконкретни и не се подкрепят от други доказателства/. В този смисъл и тъй като ищецът има и други близки от най-близкия родствен кръг – майка и дядо, с които живее в едно домакинство, и съобразявайки икономическата конюнктура в страната към 2014 г., е счел, че размер на справедливо обезщетение е сумата от 24 000 лв. Изразил е становище, че §96, ал.1 от ЗИД на КЗ не намира приложение към случая, по който застрахователната полица е от 2014 г. и отношенията се регулират от КЗ /отм./ на основание §22 от ПЗР на КЗ, като предвид установеното по делото съпричиняване от страна на починалата в размер на 50%, е счел, че следва да се присъди сумата от 12 000 лв. Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС /която изключва наличие на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 спрямо формулираните от дружеството касатор въпроси/ е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. показанията на майката на ищеца/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, поради което по четвъртия от въпросите на застрахователното дружество, касационно обжалване не може да бъде допуснато. При произнасянето си въззивният съд се е съобразил изцяло и с разясненията на ВКС относно приложение на нормата на чл.172 от ГПК /с оглед което касационно обжалване не следва да се допусне и по петия от въпросите/, според които към показанията на свидетелите по посочената норма съдът трябва да подходи със засилена критичност, като не съществува забрана въз основа на техни показания да бъдат установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /която преценка въззивният съд е обосновал подробно в решението/. На следващо място освен, че дружеството касатор не е обосновало неяснота в съпоставяните в първите три въпроса разпоредби, която да налага изясняване на кумулативното им съобразяване, респективно да е обусловила противоречива съдебна практика /на която да е налице позоваване/, то по въпросите за неприложимостта на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, на чл.493а от КЗ и чл.498, ал.3 от КЗ /предвид разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ/ по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016 г., също е създадена практика на касационната инстанция, с която въззивният съд се е съобразил изцяло – решение №57 от 25.07.2019 г. по т.д.№1218/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, като това становище е застъпено и в определение №291 от 07.05.2020 г. по т.д.№2108/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение №234 от 09.04.2020 г. по т.д.№1726/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и мн.др. Съобразно визираната практика, когато застрахователният договор е сключен и застрахователното събитие е настъпило преди 01.01.2016 г. при действието на КЗ /отм./, искът е с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, която не предвижда като условие за допустимост на иска провеждане на предварителна процедура по сезиране на застрахователя с искане за плащане, каквото е регламентирана в чл.498, ал.3 от КЗ. Съгласно §22 от ПЗР на КЗ /ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г./ за застрахователни договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс. Част четвърта на КЗ /отм./ регламентира договора за застраховка, вкл. за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и прекият иск на увредения спрямо, който застрахованият е отговорен, да иска обезщетението пряко от застрахователя – чл.226, ал.1 от КЗ /отм./. Също така въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при причиняване на смърт - от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства. В константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Всъщност с поставените въпроси се поддържа необоснованост на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява в случая/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби, а касационно обжалване не може да се допусне и по въпросите на касатора физическо лице. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №29 от 11.02.2021 г. по в.т.д.№388/2020 г. на АС Велико Търново. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.