17 Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 04 август 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети април две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Н. ЦЕКОВА в присъствието на прокурора И. ЧОБАНОВА изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 1314 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Т., касаещ подсъдимите П. Б. К., Ц. П. Ц., М. К. М., К. И. К., А. С. С. и А. М. К. и по жалби на подсъдимите П. Б. К., С. А. С., П. Д. М., Б. К. Г., А. С. С. и К. И. К., подадени лично и чрез защитниците им, всички против въззивно решение № 274/15.12.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 217/2010 г., с което е била частично изменена присъда № 16/11.03.2010 г. на Окръжен съд – Русе по НОХД № 275/2008 г. по отношение на подсъдимите Ц., С. и К., а в останалата част същата е била потвърдена. В касационният протест са изтъкнати доводи за нарушения на материалния закон с оглед потвърждаване на първоинстанционната присъда в оправдателната й част за подсъдимите П. К. и Ц. Ц. - по обвинението по чл. 278а ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, за подсъдимия М. М. – по обвинението по чл. 155 ал. 3, вр. ал. 2, пр. 1 от НК и за подсъдимия К. К. – по обвинението по чл. 159а ал. 1 от НК. Оспорва се и справедливостта на потвърденото наказание на П. К., както и намалените наказания на подсъдимите Ц. Ц., А. С. и А. К.. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. В жалбите на всички подсъдими, поддържани пред ВКС лично от явилите се или чрез защитниците им, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, които ще бъдат разгледани поотделно за всеки един от тях. Изложени са алтернативни претенции за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, оправдаването им от касационната инстанция или намаляване на наложените им наказания. Защитниците на подсъдимите К., Ц., М., К., С. и К. молят протеста да бъде оставен без уважение. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВПК не поддържа протеста и като отчита жалбите на подсъдимите К., С., М., Г. и С. за неоснователни, предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Относно жалбата на подсъдимия К. изразява позиция, че следва да се остави без разглеждане, тъй като той не е упражнил правото си на въззивна жалба, а с въззивното решение не е бил уважен протеста и положението му не е било утежнено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и изискванията по чл. 347 ал. 1 от НПК, намира, че преди всичко извън обхвата на касационната проверка се явява жалбата на подсъдимия К. К., която следва да се остави без разглеждане по следните съображения. От материалите по делото е видно, че с първоинстанционната присъда този подсъдим е бил признат за виновен за престъпление по чл. 354а ал. 3, пр. 2, т. 1 от НК, извършено на 22.06.2007 г. и осъден на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим и глоба в размер на 6000 лв. Подсъдимият К. К., лично или чрез защитник, не е подавал въззивна жалба срещу осъдителната част на присъдата. Същевременно същият е бил оправдан по обвинението по чл. 321 ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК и по чл. 159а ал. 2, т. 6, пр. 1 и 3, вр. ал. 1, пр. 1, 2 и 4 от НК, в която част присъдата е била протестирана, но протестът е бил оставен без уважение. Следователно, с въззивния съдебен акт наказателно правното положение на К. К. не е бил утежнено, а липсата на въззивна жалба препятства възможността понастоящем ВКС да разгледа касационната му жалба, подадена от служебния защитник – адв. Л. Й., касаеща осъждането за деянието по чл. 354а от НК. В останалите части ВКС провери атакуваното въззивно решение и намери протестът и жалбите за неоснователни, предвид следните съображения: По доводите в протеста за нарушения на материалния закон, касаещи подсъдимите К. и Ц., както и М. и К.: Изтъкнатите доводи за незаконосъобразно потвърждаване на оправдаването на подсъдимите К. и Ц. по обвинението по чл. 278а ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК са изцяло неоснователни. Те са аргументирани с недопустимо редуцирано тълкуване на определението „откриване”, в което според прокурора се включва извършеното от подсъдимите, които през м. май 2008 г. се сдобили със скулптура – глава на бог З., която е находка с висока археологична и художествена стойност. Повече от очевидно е, че същите аргументи са били изтъкнати и пред въззивната инстанция, която подробно ги е разгледала и отчела за неоснователни, излагайки конкретни и напълно законосъобразни съображения. Фактическото обвинение по обвинителния акт, потвърдено и при съдебната проверка, е касаело „придобиване” на въпросната находка на възмездно основание, което съпоставено с релевантната редакция на чл. 278а ал. 2, вр. ал. 1 от НК (ДВ. Бр. 26/2004 г.) е било несъотносимо към изпълнителното деяние „откриване”, а поради това и несъставомерно по този текст, който и е по-благоприятния с оглед последвалите изменения. Доводите, свързани с неправилно оправдаване на подсъдимия М. М. по обвинението по чл. 155 ал. 3, вр. ал. 2, пр. 1 от НК и на подсъдимия К. К. – по обвинението по чл. 159а ал. 2, т. 6, пр. 1 и 3, вр. ал. 1, пр. 1, 2 и 4 от НК също не могат да бъдат споделени. И в този случай апелативният съд подробно се е занимал с възраженията по въззивния протест, излагайки конкретни аргументи за неговата неоснователност, които и ВКС споделя. По повод обвинението на М. е изяснено, че във фактически план са били инкриминирани и съдебно установени на основа подробно посочени доказателствени средства (сред които не са показанията на св. М. В., В. С. и А. Ф., дадени пред съдия, с оглед констатирани пороци при тези разпити) само факти за един случай на предоставяне на помещения в хотел „Ревю” за развратни действия, поради което и това не води до съставомерност по чл. 155 ал. 3, вр. ал. 2 от НК, където изискването е за системност. Относно обвинението на К. за трафик на хора, изразило се в набиране, транспортиране и приемане на отделни лица с цел използването им за развратни действия чрез обещаване и даване на облаги, изрично е заявена липсата на достатъчна доказателствена основа, която да позволява формирането на изводи за извършване на цитираното престъпление. Преценката за достатъчност на доказателствените източници да формират конкретни фактически изводи е включена в правомощията на инстанциите по същество и в случая нито прокурорът твърди, нито се установява при проверката, тази преценка да е била проведена в отклонение от правилата по НПК. При установените факти въз основа на резултати от приложени СРС единственото, което е било установено е, че К. е поддържал контакти с много момичета, като съдържанието на разговорите с тях е индицирало той да им е бил сводник, но това не е било включено в обхвата на обвинението му от една страна, а от друга е било оценено като предположение, което в контекста на чл. 303 от НПК не позволява осъждане. По доводите в протеста за явна несправедливост на наказанията на подсъдимите Ц. и К.: ВКС намира за необходимо да се произнесе тук само по доводите, касаещи подсъдимите Ц. и К., тъй като те не са обжалвали въззивното решение. Останалите подсъдими, чиито наказания се оспорват от прокурора са К. и С., които са подали касационни жалби с изтъкнати идентични оплаквания, поради което и обсъждането им следва да се извърши съвместно. За да измени първоинстанционната присъда в частта относно наложеното на подсъдимия Ц. наказание за извършено престъпление по чл. 354а ал. 1, пр. 4 от НК (на 22.06.2007 г. държал с цел разпространение 113 гр. хероин на стойност 7 345 лв.) от 7 на 5 години лишаване от свобода и глоба от 15 000 лв. на 7000 лв., като в този размер е намалил и размера на присъединената по чл. 23 ал. 3 от НК глоба, въззивният съд правилно е преоценил обема и значението на установените за този подсъдим смекчаващи обстоятелства. Предвиденото в закона наказание е от 2 до 8 години лишаване от свобода и глоба от 5000 до 20 000 лв., като наложеното от първата инстанция очевидно не е държало сметка както за съществения принос на този подсъдим за разкриване действителните параметри и същност на престъпната организация с оглед дадените от него обяснения, така и други данни за личността му като възраст и здравословно състояние. Твърденията в протеста, индициращи за либералност в подхода поради незачитане на обществената опасност на престъпленията, свързани с разпространение на наркотични вещества, са неприемливи. Индивидуалната тежест на престъпна проява на Ц., обхваната от състава на чл. 354а ал. 1 от НК, не е игнорирана, а правилно съпоставена с данните за неговата личност и процесуално поведение, които са изисквали редукция на наказанието за това престъпление. Извън това, общото наложено наказание на този подсъдим по съвкупността, в която определящо е най-тежкото, а то е за престъплението по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 2 от НК – 8 години лишаване от свобода, не е претърпяло никаква промяна и съответно единственото измерение на намаляването по повод деянието по чл. 354а ал. 1 от НК е досежно присъединената глоба по реда на чл. 23 ал. 3 от НК. Неоснователни са и доводите за несправедливо намаляване наказанието на подсъдимия К., аргументирани отново с обществената опасност на вида престъпление, за което е бил осъден – по чл. 354а ал. 1, пр. 3 и 4 от НК. С присъдата му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода с приложен чл. 66 от НК за срок от 5 години и глоба 8000 лв. Въззивният съд правилно е оценил индивидуалната тежест на извършеното, изразено в държането с цел разпространение на 46, 2463 гр. амфетамин на стойност 1 387, 39 лв., която надлежно е съпоставил с данните за личността на подсъдимия – чисто съдебно минало, млада възраст и подробни признания. На тази основа, а също и отчитайки за порочно изтъкнатото в мотивите на окръжния съд като отегчаващо обстоятелство - съобщени в признанията му данни за предходно разпространение на наркотични вещества, без дори да съобрази, че за това няма обективна подкрепа, правилно е намалил размера на лишаването от свобода на 2 години (без корекция на изпитателния срок, останал 5 години) и глобата на 5000 лв., които в достатъчна степен ще послужат за успешното реализиране на всички цели по чл. 36 от НК. По протеста и жалбата на подсъдимия П. К.: С въззивното решение е било потвърдено осъждането на подсъдимия П. К. за престъпление по чл. 321 ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 от НК за това, че през м. август 2006 г. организирал и до 22.06.2007 г. ръководил организирана престъпна група с членове Ц. Ц., С. С., С. С., Б. Г. и П. М., създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а ал. 1 и 2 от НК, за което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор при първоначален строг режим. Недоволен от потвърдения размер на наказанието е останал прокурора, който е подал протест с доводи за явната му несправедливост. Изложените аргументи се свеждат до проява на либерализъм предвид главната и доминираща роля на този подсъдим в престъпната дейност. Протестът не се поддържа от прокурора от ВПК. В жалбата на защитника на подсъдимия, поддържана пред ВКС, доводите за съществени процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане, са били мотивирани с основаване на присъдата върху предположения и недостатъчна доказателствена основа, пороци при оценката на обясненията на подсъдимия Ц. и на защитения свидетел, чийто разпит е бил проведен в нарушение на чл. 12 и чл. 141 ал. 2 от НПК. Изложени са и възражения по съдържанието на въззивинте мотиви в контекста на изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК. Преди всичко и с оглед идентичност на възраженията, изложени в настоящата жалба и в тези на подсъдимите С. и М., а също и Г., касаещи основополагащи принципи като този, инкорпориран в чл. 12 от НПК, при и повод провеждане на разпита на защитения свидетел със запазена анонимност, ВКС намери за необходимо да ги обсъди съвместно, за да избегне ненужни повторения. Възражението за допуснато нарушение на правилото по чл. 142 ал. 2, вр. ал. 1 от НПК, изразило се в провеждане на разпита на защитения свидетел в съдебното производство с участие на прокурора, е напълно основателно, като това е било признато и от въззивната инстанция. За разлика от досъдебното производство, където прокурорът е централен орган по разследването и съответно има правомощия да осъществява ръководство и контрол, които включват възможност да участва или дори лично да провежда разпита на защитените свидетели в отсъствие на защитата, то в съдебното производство той има качеството на страна, ползваща се с равни права с тези на защитата. Освен това съдебните процедури имат и важното предназначение да компенсират ограниченията, които защитата е понесла на досъдебната фаза с цел гарантиране справедливостта на процеса, разгледан както в аспекта за равенство на страните по чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧ, така и особено в аспекта по чл. 6, т. 3, б. „д” от ЕКЗПЧ, свързан с осигуряване на адекватна възможност за проверка на показанията на свидетели при съблюдаване на правилата за състезателност. Това е от особено значение за случаите, касаещи показанията на анонимни свидетели или отсъстващи такива, а също и обяснения на подсъдими, въз основа на които - единствено или в решаваща степен, се постановява осъдителна присъда. Този стандарт, развит в практиката на Европейския съд по правата на човека Вж. развитието на практиката на ЕСъдПЧ по делата срещу Х. - Kostovski (10.11.1989 г.), Doorson (26.03.1996), Van Mechelen and others (23.04.1997 г.), Кок (1990), Visser (14.02.2002 г.), както и Isgro v. Italy (19.02.1991), Ludi v. Switzerland (15.06.1992), Biritus v. Lithuania (28.03.2002), PS v. Germany, Luca v. Italy (2001), Кrasniki v. the Czech Republic (28.02.2006 г.), Al-Khawaja and Tahery v. UK. (20.01.2009) и др., следва да бъде строго съблюдаван с оглед изпълнение на задълженията на България като страна-членка на ЕКЗПЧ за осигуряване на ефективни средства за защита по чл. 13, вр. чл. 6 от ЕКЗПЧ с оглед конкретиката по настоящото дело. Съдебната процедура, уредена в чл. 142 ал. 2, пр. последно, вр. ал. 1 от НПК е изисквала разпитът на защитения свидетел да се проведе само от съдебния състав, като след това на страните (т.е на прокурора и защитата) да се представят преписи от протоколите и им се осигури възможност да поставят въпроси на свидетеля. Защитниците на подсъдимите К., С. и М., а също и Г., не са излагали оплаквания по повод ограничаване правото им да поставят въпроси на защитения свидетел, поради което и проблем във връзка с приложението на чл. 6, т. 3, б. „д” не е изтъкван, като такова е положението и понастоящем. Възраженията им касаят единствено присъствието на прокурора при разпита, което са възприели като третирането му с преимущество и съответно нарушаване равенството на страните в контекста на чл. 12 ал. 2 от НПК. Все по този повод в жалбата на М. и С. е отразен и довод за предубеденост на съдебния състав. Проверявайки изложените от съдебния състав мотиви в с. з. на 25.11.2009 г. за оправдаване участието на прокурора при разпита на защитения свидетел, а именно позоваване на разпоредбата на чл. 268 от НПК, ВКС намира, че всъщност не става въпрос за умишлено по-благоприятно третиране на една от страните в производството за сметка на другите, което да свидетелства и за възможна предубеденост на съда, а за погрешно разчитане на нормите касаещи стандартното съдебно производство (чл. 268 от НПК, в което присъствието на прокурора е задължително) и специалните правила за разпит на защитени свидетели (които изключват присъствието на страните, между които е и прокурора). Тази грешна представа на съда е довела до реализиране на нарушение, което обаче ВКС се съгласява с въззивната инстанция, че не е съществено, защото няма негативен ефект върху процесуалните права на подсъдимите. Разпоредбата на чл. 12 от НПК утвърждава състезателността на производството и гарантира равенството между страните, а то се осигурява чрез предоставяне на равни възможности за участие и защита. Присъствието на прокурора при разпита на защитения свидетел, макар и крайно порочно, не е довело до третиране на защитата неблагоприятно и лишаване от възможност да поставя въпросите, които е считала за необходимо за защита процесуалните права на подсъдимите. В този аспект, допускането на прокурора да присъства, като липсват и данни той да е задавал въпроси на свидетеля, не води автоматично да извода, че той е имал преимущество. С оглед изложените мотиви за допускането му също не може да се сподели аргументацията за предубеденост на съдебния състав, изтъкната в жалбите на подсъдимите С. и М.. За такава предубеденост не може и да се съди поради отказа на съда да уважи някои от исканията на защитата, за което са предложени разумни мотиви. Затова ВКС намира, че твърдението за нарушено равенство на страните, изводимо от неспазване на чл. 142 ал. 2, пр. последно, вр. ал. 1 от НПК при разпита на защитения свидетел не е основателно. Това е едно от множеството процесуални действия, извършвани в хода на съдебното производство и като цяло липсват съществени възражения по воденето на процеса, които да подкрепят впечатлението за преимуществено третиране на прокурора и евентуална предубеденост на съдебния състав. Извън това, но с не по-малка тежест, следва да се акцентира, че съобщените от защитения анонимен свидетел данни, не са имали характера на единствено или решаващо доказателство за осъждане както на подсъдимия К., така и на подсъдимите С., М. и Г.. Възраженията, свързани с оценката на обясненията на подсъдимия Ц., застъпени в жалбата на подсъдимия К., също не могат да бъдат споделени. Без съмнение тяхното опровергаване в съдебната фаза на процеса, вкл. в аспекта за заинтересованост поради неизпълнен паричен дълг, е било ограничено поради отсъствието на Ц., обявен за издирване, като са ценени дадените от него обяснения на досъдебното производство пред съдия. При всички случаи обаче, уличаването на К. като ръководител на О., занимаваща се с разпространение на наркотици, не е било изводимо единствено от тези негови обяснения. В тази посока инстанциите по същество са намерили подкрепа на казаното от Ц. както в показанията на защитения свидетел, така и частично в записаните разговори чрез СРС, в които неговата ръководна роля се е откроявала, макар от тях да не е било видно каква точно е дейността на О.. От друга страна, всичко това, съпоставено с данните за множеството проведени разговори за около месец време между ръководителя и участниците в О. (повече от 20 000), добре са отговаряли за особената обвързаност помежду им, за чието предназначение е свидетелствал Ц. и защитения свидетел, а иззетите мобилни апарати и СИМ-карти само са допълвали картината за спазване на правила за конспиративност, за да не бъдат разкрити. Затова тезата за недоказаност на обвинението, основана върху неправилна оценка на горепосочените доказателствени източници, не е основателна. Неоснователно е и възражението по пълнотата на мотивите с оглед изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК. Вярно е, че по част от направените доводи въззивният съд не се е произнесъл и конкретно дали ръководната роля на подсъдимия К. е била потвърдена и от обясненията на подсъдимите Г., С. и К., което защитата е отчитала за неправилно. Внимателния прочит на мотивите на първата инстанция свидетелства обаче, че обясненията на цитираните подсъдими са били оценявани в контекста на изводите за съществуване на О. и нейната дейност (вж. л. 37 и 39), а не за ръководната роля на К.. Съществените обстоятелства за действията му като организатор и ръководител са били извеждани на основата на съвкупна оценка на обясненията на Ц. и защитения свидетел, които са имали по-голяма тежест и съпоставка с данните за броя и съдържанието на подслушаните разговори, подробно посочени, както и ползваните мобилни апарати и СИМ-карти, иззети от подсъдимите. Никакво значение не са имали показанията на св. А. Ф., цитирана неясно защо в мотивите на въззивната инстанция, в каквато връзка възражението на защитата е основателно. Нейните показания действително са имали връзка с друго обвинение, по което К., а и всички останали са били оправдани. Доводите за явна несправедливост на наказанието, изтъкнати в протеста и жалбата на подсъдимия К., макар и с различна насоченост, са неоснователни. Доминиращата роля на този подсъдим е обхваната от обвинението по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 1 от НК като организатор и ръководител на О. за посочения период, поради което и е невъзможно да служи като основание за отегчаване на отговорността му. Същата правилно е индивидуализирана в размер на 10 години лишаване от свобода (при предвидени предели от 5 до 15 г.), като е отчетен характера на дейността, утежненото съдебно минало на К., а като смекчаващо обстоятелство констатирани здравословни проблеми. Затова липсва необходимост както за увеличаване, така и за намаляване на наложеното наказание. По жалбите на подсъдимите С. и М.: С въззивното решение Великотърновският апелативен съд е потвърдил осъждането на подсъдимите С. С. и П. М. по обвинението по чл. 321 ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК за участие в престъпната група с ръководител П. К. и наложените им наказания – за първия 8 години лишаване от свобода, а за втория – 7 години лишаване от свобода. В жалбите и допълненията към тях защитата е излагала доводи за процесуални нарушения по чл. 12 и чл. 141 ал. 2 от НПК, а също и за ограничаване на процесуални права поради невъзможност да се възползват от процедурата по глава 27 от НПК. Отправени са и критики към оценката на направените пред въззивната инстанция самопризнания от подсъдимите. Изложени са и доводи за явна несправедливост на наказанията. Доколкото в тези две жалби възраженията са идентични с изключение на въпросите относно наказанията, то е необходимо да бъдат разгледани заедно. По едното от тях – за нарушения по чл. 12 и чл. 141 ал. 2, вр. ал. 1 от НПК ВКС вече изрази своята позиция, поради което и е ненужно преповтарянето й. Единствено в контекста на тезата за предубеденост на първоинстанционния съд и конкретно на съдията-докладчик, изводимо от давани от него показания като свидетел през 2011 г., следва само да се отрази, че това няма отношение към процесуалното му поведение към момента на постановяване на присъдата. ВКС не споделя довода за ограничаване процесуалните права на подсъдимите С. и М. поради разглеждане на делото по общите правила, а не тези, предвидени в глава 27, чл. 371, т. 2 от НПК, които биха довели и до налагане на наказания при условията на чл. 55 от НК. Прилагането на съкратеното съдебно следствие при повече подсъдими е законодателно ограничено съгласно чл. 370 ал. 3 от НПК – „когато подсъдимите повече, съкратено съдебно следствие се допуска само ако условията по тази глава са налице за всички подсъдими”. Очевидно е, че тези условия не са били налице за всички подсъдими, поради което и на тази плоскост не се открива никакво процесуално нарушение, което първоинстанционният съд да е допуснал, а въззивният да не е отстранил съобразно правомощията му. Разделянето на производството за отсъстващите подсъдими е поначало от компетентност на прокурора и ако това не е сторено първоинстанционният съд не може да връща делото на прокурора, за да го направи, защото не представлява съществено процесуално нарушение, подлежащо на отстраняване по реда на чл. 249, вр. чл. 248 ал. 2, т. 1 и 3 от НПК. Възраженията по повод несъобразяване на направени пред въззивната инстанция самопризнания от подсъдимите С. и М., са също неоснователни. Преди всичко самопризнанието поначало е изводимо от обясненията на подсъдимото лице, като доказателствената му сила е уредена в чл. 116 от НПК. В конкретния случай, видно от протокола на с. з. пред Великотърновския апелативен съд, подсъдимите нито са искали, нито са давали обяснения, а признанията им, че са участвали в О., са били отразени в личната им защита. При това положение, въззивният съд е следвало да ги обсъжда като проява на критично отношение и по същество в такъв смисъл са и мотивите му, макар в тях да се използва легалния термин самопризнание. Липсва основание признанията, отразени в лична защита, да бъдат оценявани с по-голяма тежест, отколкото те действително имат при конкретните обстоятелства (като проява на критично отношение) и това да повлиява необходимост от смекчаване на наложените на подсъдимите С. и М. наказания. При съпоставката с останалите обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК, ВКС не намира наложените на всеки един от тях наказания за явно несправедливи. По отношение на С., противно на изложеното в жалбата, са били отчетени данните за преодоляната от него наркотична зависимост, а също и младата му възраст. За да потвърди наложеното му наказание в размер на 8 години лишаване от свобода обаче въззивният съд е отдал нужното внимание на индивидуалната тежест на извършеното от него деяние, предопределено от конкретната му роля в О., което е обвързал и с предходното му осъждане за престъпление по чл. 354а от НК, констатирайки липсата на поправителен ефект от него. По отношение на М. също не е налице основание за намаляване на общото наказание в размер на 7 години лишаване от свобода и присъединена глоба 10 000 лв. по повод престъпленията по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 2 от НК и по чл. 354а ал. 1 от НК Правилно е оценена ролята му в О., която макар и на по-ниско ниво, не е без значение, доколкото като дилър е осъществявал пряк контакт с потребителите на дрога, зареждал е други дилъри, един от които е бил подсъдимия К., а също и е участвал в доставката на наркотици. В този аспект, макар и неосъждан и с увредено здравословно състояние, съобразени като смекчаващи обстоятелства, те не надделяват съществено и не водят до извода за необходимост от намаляване на общото наказание лишаване от свобода и размера на присъединената глоба. По жалбата на подсъдимия Б. Г.: С въззивното решение е било потвърдено осъждането на подсъдимия Б. Г. за престъпление по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 2 от НК по повод участието му в О., за което му е било наложено наказание 7 години лишаване от свобода, както и за две престъпление по чл. 354а от НК, за всяко едно от които му е било наложено наказание 5 години лишаване от свобода и по 10 000 лв. глоба, като общото е в размера на най-тежкото - 7 години лишаване от свобода и присъединена глоба 10 000 лв. Възраженията в жалбата за непълнота на мотивите с оглед изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК, съотносими към доказаността на обвиненията, са неоснователни. Твърдението, че изводите за престъплението по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 2 от НПК са се основавали единствено върху показанията на защитения свидетел, е в противоречие с подробното изложение в мотивите. В тях, както и в тези на първата инстанция, детайлно са посочени всички доказателствени източници, които подкрепят заявеното от този свидетел, които ВКС не намира за нужно да преповтаря. Те са били обсъдени в своята взаимна връзка и логическо единство, предопределяйки извода за доказано участие в О.. То явно не се опровергава, в аспекта за периода на участие в О., от представеното копие от задграничния паспорт на Г., по който въпрос апелативният съд е могъл да вземе становище. В него има данни както за излизане, така и за влизане през различни гранични пунктове, които не подкрепят твърдението за 4 месечно отсъствие от страната. Изводите за доказаност на деянията по чл. 354а от НК също са основани на съвкупна оценка на доказателствените материали, като няма индиции за тяхната превратна или непълна интерпретация. Възражението за процесуални нарушения по повод разпита на защитения свидетел преповтаря казаното от защитниците на подсъдимите К., С. и М., като по този въпрос ВКС вече изрази своето становище. Единственото възражение за явна несправедливост на наказанието е по повод наложено за престъплението по чл. 354а ал. 1, пр. 4 от НК (за държане на 2. 9598 гр. хероин, 0. 2278 гр. марихуана, всичко на стойност 254. 83 лв., с цел разпространение) в размер на 5 години лишаване от свобода и 10 000 лв. глоба и то е неоснователно. Въпреки относително малкото количество, по делото е било установено, че предназначението му е било за разпространение, с каквато дейност Г. активно се е занимавал, видно от анализираните от първата инстанция доказателства, както и допълненията от въззивната, където е било съобразен и един сериозен аспект от поведението му – да използва наркозависими лица за разпространението срещу дневната им доза. На основата на тази конкретна тежест на деянието и при съпоставка с липсата на осъждания, както и изразено критично отношение, не се налага извод за явната му несправедливост. Извън това, наказанието за това престъпление не повлиява съществено размера на общото наказание, за което определящо за лишаването от свобода е наложеното за престъплението по чл. 321 ал. 3, вр. ал. 2 от НК, а по отношение на присъединената глоба от 10 000 лв. значение имат и другите деяния по чл. 354а ал. 1, пр. 5, вр. чл. 26 от НК, свързани с разпространението на наркотици на други две лица. По протеста и жалбата на подсъдимия А. С.: С първоинстанционната присъда подсъдимият А. С. е бил признат за виновен в това, че на 22.06.2007 г., в [населено място], придобил от Б. Г. и държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество - 3, 3403 гр. хероин на стойност 167 лв., поради което и на основание чл. 354а ал. 1, пр. 3 и 4 от НК, вр. чл. 54 от НК е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66 ал. 1 от НК за 5 години и кумулативно глоба в размер на 6000 лв. С въззивното решение Великотърновският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, касаеща този подсъдим, като на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК е намалил наложеното му наказание лишаване от свобода на 1 година и 10 месеца, както и изпитателния срок – на 4 години, а на основание чл. 55 ал. 3 от НК не е наложил кумулативното наказание глоба. Срещу решението в тази му част е депозиран протест, неподдържан от прокурора от ВПК, с доводи за явна несправедливост на наказанието поради намаляването му, което се отчита за проява на либерализъм предвид високата обществена опасност на престъплението, касаещо наркотични вещества. Доводите в жалбата за незаконосъобразно осъждане на С. за придобиване на наркотичното вещество от Б. Г., който обаче не е имал такова обвинение, са явно неоснователни. Те са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, която е изложила подробни съображения, които ВКС споделя. Отговорността на подсъдимия С. за придобиване на хероина поначало е независима от това дали подсъдимия Г. е имал обвинение да му го е продал. Пропускът или нежеланието на прокурора да повдигне обвинение и на Г. няма решаващо значение за отговорността на С.. Осъдителните заключения за авторството и осъществените форми на изпълнително деяние са основани на данните от обясненията и на двамата, както и установеното наличие на дрогата при задържането на С., която той доброволно е предал. Доводите, свързани с нарушения при провеждане на разпита на защитения свидетел, са поначало основателни, макар и не с последиците, претендирани от защитата и по този въпрос вече се изложиха подробни съображения по повод жалбите на подсъдимия К., С., М. и Г.. За случая със С. може единствено да бъде добавено, че допуснатите нарушения не са рефлектирали негативно върху правото му на защита. Показанията на защитения свидетел не са имали пряко отношение към престъплението, за което той е имал обвинение и не са били ползвани за осъждането му. Оплакването за несправедливост на наказанието поради неприлагане на чл. 55 от НК изобщо не може да бъде споделено. Именно на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК въззивният съд е намалил наложеното на С. наказание лишаване от свобода на 1 година и 10 месеца, както и изпитателния срок на 4 години, като съответно на основание чл. 55 ал. 3 от НК не е наложил и кумулативното наказание глоба. Протестът не съдържа конкретни оплаквания относно наказанието на подсъдимия С. извън оценката за либерален подход при наказването на престъпления по чл. 354а от НК. Обществената опасност на този вид деяния е взета предвид при очертаване параметрите на санкцията. Индивидуализацията е нещо различно, като материалите по делото демонстрират, че тя е била проведена в съгласие с изискванията по чл. 55 от НК, за което са изложени конкретни и убедителни съображения. Освен че са оценени по обем и значение всички обстоятелства, относими към личността на подсъдимия С. и които явно са определяли личната му обществена опасност в ниска норма (19-годишен към момента на деянието, с чисто съдебно минало, трудово ангажиран, а понастоящем и студент, с увредено здравословно състояние, направил подробни признания и изразил критично отношение), то и фактически е бил отстранен съществен порок на първата инстанция, която си е позволила да оцени като отегчаващо обстоятелство съдържащи се в обясненията му данни за предходно разпространение на наркотични вещества, независимо, че те не са били подкрепени от други доказателства. Предвид гореизложените съображения ВКС намери, че сочените в протеста и жалбите касационни основания не са налице и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Жалбата на подсъдимия К. К. следва да се остави без разглеждане по посочените в началото на мотивите съображения. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на подсъдимия К. И. К. против въззивно решение № 274/15.12.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 217/2010 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 274/15.12.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 217/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.