Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. София, 04 април 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 19 по описа за 2017 г Производството е образувано по искане на Главния прокурор за възобновяване на ВНЧХД № 579/10 по описа на Бургаски окръжен съд, по което е постановено решение № 193 от 14.07.2010 г, с което е потвърдена присъда на Бургаски районен съд № 861/10 по НЧХД № 3594/09. С първоинстанционната присъда подсъдимият Петър Г. Ф. е признат за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление, е приписал престъпление „подкуп” по чл. 301 НК на длъжностното лице А. Г. И., на длъжност „младши автоконтрольор” в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР, гр. Бургас, по повод изпълнение на службата му, с оглед на което и на основание чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на наказание „глоба”, в размер на пет хиляди лв, и „обществено порицание”, което да се изпълни чрез прочитане на присъдата по Радио-центъра на [населено място]. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на А. Г. И. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието „клевета”, в размер на три хиляди лв, и да заплати държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, в размер на сто и двадесет лв. Искането е на основание 422, ал. 1, т. 4 НПК. Сочи се, че с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът ), по делото „Маринова и други срещу България” (жалби № 33502/2007, 30599/2010, 8241/2011 и 61863/2011), влязло в сила на 12.10.2016 г, е установено нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), имащо съществено значение за делото, по което е осъден П. Г. Ф.. Изтъква се, че според решението на Съда, осъждането за „подаване на жалба срещу длъжностно лице” не съставлява престъпление. Иска се да бъде възобновено наказателното производство, да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и осъденият да бъде признат за невинен и оправдан. В съдебното заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на искането. Осъденият не участва в производството на ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Европейският съд по правата на човека е приел в цитираното решение, че осъждането на Ф. за клевета по отношение на длъжностно лице и налагането на наказание „глоба” и „обществено порицание”, както и присъждането на обезщетение за вреди, съставлява „намеса” под формата на „наказание” в правото му на свободно изразяване на мнение, която е съвместима с чл. 10 от ЕКЗПЧОС, само ако е „предвидена в закона” и е „необходима в едно демократично общество” за една от целите, изложени във втория параграф на чл.10 от Конвенцията. Съдът е поставил под съмнение възможността Ф. да предвиди, че с направените от него твърдения нарушава чл. 147, ал. 1 от НК (Siryk v. Ukraine, № 6428/07, §§ 36-38, 31 март 2011 г.), което би могло да доведе до ангажиране на наказателната му отговорност. Взето е предвид и обстоятелството, че жалбоподателят не е военнослужещ, държавен служител, журналист или адвокат, поради което от него не може да се очаква да упражнява правото си на жалба по начин, който да изключи риска от наказателна санкция. В този смисъл, и след анализ на практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, Съдът е приел, че твърдения, направени в жалби или показания пред властите, не могат да се разглеждат като „разгласяване” / на клеветнически тнвърдения /, тъй като техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, за които се отнасят, а целят да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ, от страна на властите. В мотивите на решението е цитирана практика на Съда във връзка със защита репутацията на длъжностно лице, която предполага законови цели и следва да отговаря на изискването за „съразмерност” - Morice v. France /GC/, № 29369/10, § 124, 23 април 2015 г, в което е очертана рамката на извършваната проверка, имаща за цел да изясни дали „намесата” е „пропорционална на преследваната легитимна цел” и дали националните власти са приложили стандартите, съответни на принципите, залегнали в чл. 10 от ЕКЗПЧОС. Пропорционалността на „намесата” е разгледана и оценена в светлината на практиката на Съда относно клеветнически твърдения срещу длъжностни лица, направени в писмени жалби до властите (Zakharov v. Russia, № 14881/03, 5 октомври 2006 г.; Kazakov v. Russia, № 1758/02, 18 декември 2008 г.; Sofranschi v. Moldova, № 34690/05, 21 декември 2010 г.; Siryk v. Ukraine, № 6428/07, §§ 36-38, 31 март 2011 г. и Марин Костов срещу България, №13801/07, 24 юли 2012/, въз основа на „естеството и точния начин на комуникиране на твърденията, контекста, в който са направени, степента, в която засягат съответните длъжностни лица, както и тежестта на наказанията, наложени на жалбоподателите”. Твърденията на Ф. са възприети като реализирана възможност в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да докладва нередност в поведението на длъжностно лице, независимо, че тези твърдения са могли да окажат влияние върху професионалното му положение, да подкопаят авторитета му, да отнемат време и ресурси и да доведат до дисциплинарни санкции срещу него. Установено е и обстоятелството, че изложените в жалбата на осъдения твърдения, доколкото не са направени публично, дори и да са оказали отрицателно въздействие върху репутацията на длъжностното лице, то е доста ограничено. С решението на ЕСПЧ е застъпено становището, че по принцип проверка по отношение на длъжностно лице, инициирана от жалба на гражданин, не може да бъде разглеждана като неправомерно засягане репутацията на проверяваното лице, доколкото правото на жалби на гражданите е конституционно закрепено (чл. 45 от Конституцията на Република България) и упражняването му е с цел да се потвърди или отхвърли твърдението на жалбоподателя. ВКС намери, че искането е основателно и следва да бъде уважено. Изложените съображения в решението на ЕСПЧ във връзка с допуснато нарушение на чл. 10 от ЕКЗПЧОС и констатацията, че П. Ф. е осъден за деяние, което не съставлява престъпление, са от съществено значение за делото, по което е осъден. С оглед на решението на ЕСПЧ, деянието, предмет на осъждането, изразяващо се в подаване на сигнал срещу пътен полицай, не е имало за цел да накърни репутацията му, а е израз на упражнено право на жалба, тоест, е правомерно. Следователно, извършеното не носи белезите на обществена опасност и противоправност и не съставлява „клевета” по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, т. 3, вр. с чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, която да обуслови носенето на наказателна отговорност, респективно, не представлява деликт по чл. 45 ЗЗД, който да послужи като основание за заплащане на обезщетение за вреди. При това положение, осъдителните съдебни актове, с които е реализирана наказателната отговорност на Петър Ф. и гражданската такава, са постановени в нарушение на материалния закон, което подлежи на отстраняване от настоящата инстанция, по реда на възобновяването, чрез отмяна на тези актове, оправдаване на осъдения и отхвърляне на предявения срещу него граждански иск. По тези съображения, ВКС намери, че искането е основателно и следва да бъде уважено. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, I НО, на основание чл. 425, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по ВНЧХД № 579/10 по описа на Бургаски окръжен съд. ОТМЕНЯ решение № 193 от 14.07.2010 г, постановено от Бургаски окръжен съд, по ВНЧХД № 579/10, и потвърдената с него присъда на Бургаски районен съд № 861 от 11.05.2010 г, по НЧХД № 3594/09. ПРИЗНАВА Петър Г. Ф. за НЕВИНЕН в това, че при условията на продължавано престъпление, е приписал престъпление „подкуп” по чл. 301 НК, на длъжностното лице А. Г. И., „младши автоконтрольор” в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР, [населено място], по повод изпълнение на службата му, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК го ОПРАВДАВА по обвинението по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Г. И. срещу П. Г. Ф. ГРАЖДАНСКИ ИСК, обезщетение за неимуществени вреди, в размер на десет хиляди лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: