Р Е Ш Е Н И Е № 411 град София, 28.11.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Татяна Кънчева 2. Жанина Начева при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Гебрев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 2083 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на Й. К. В., чрез защитника, против въззивно решение № 190 от 25.05.2011 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 281/2011 г. В жалбата са отбелязани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Изложени са съображения, че авторството на подсъдимия е изведено по предположение, тъй като съдът е отказал да разпита ключов свидетел по реда на чл. 139, ал. 7 НПК и обективната истина по делото не е била разкрита. За сметка на това съдът незаконосъобразно е кредитирал данните от протокола за разпознаване и показанията на пострадалия. Посочено е също, че съдът не е отчел прекомерно дългия срок на наказателното производство, а гражданският иск е недоказан по основание и размер. При тези доводи е направено искане за отмяна на решението. В съдебно заседание защитникът (адв. Е. Н.) поддържа жалбата с аргументите, изложени в нея. Повереникът (адв. П. Н.) намира, че тя е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и не са допуснати нарушения, които да обуславят отмяна на въззивното решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 24 от 28.01.2011 г. по н. о. х. д. № 2084/2010 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Й. К. В. за виновен в това, на 9.09.2002 г. в град София да е отнел чужди движими вещи на обща стойност от осемдесет и пет лева (часовник „Ракета” на стойност от четиридесет и пет лева и пари в размер на четиридесет лева) от владението на П. Д. Г. с намерение противозаконно да ги присвои като за това е употребил сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199 ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 и чл. 55 ал. 1, т. 1 НК е наложил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от четири години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Осъдил е подсъдимия да заплати на П. Д. Г. сумата от пет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, като е отхвърлил гражданския иск до пълния му предявен размер. В тежест на подсъдимия е оставил разноските по делото. С въззивно решение № 190 от 25.05.2011 г. по в. н. х. д. № 281/2011 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е намалил изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК на три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. По делото не са били допуснати изтъкнатите от жалбоподателя съществени процесуални нарушения, опорочили доказателствената дейност, поради което да се е стигнало до незаконосъобразното осъждане на подсъдимия въз основа на предположение за авторството на извършеното престъпление. Решаващите възражения на жалбоподателя, идентични с приведените и пред въззивния съд, са свързани с преценката за достоверност на данните от протокола за разпознаване и срещу отказа да се допусне разпит на св. Л. чрез видеоконферентна връзка. Доводите са неприемливи. Данните от протокола за разпознаване по снимка са били подложени на обстойна и аналитична преценка за достоверност чрез разпита на поемните лица. Свидетелските показания не са били превратно тълкувани, в какъвто смисъл е оплакването на защитника. Независимо от разнопосочните изявления, в крайна сметка и св. И., както и св. М., е заявил липсата на спомен за присъствието си на разпознаване, което съдът е приел за логична последица от изтеклия период от време. При това положение и с оглед декларираното отсъствие на спомен, показанията на поемните лица по същество не са имали значение за разкриване на обективната истина, тъй като не са допринесли за изясняване на обстоятелства, свързани с идентификация на извършителя на престъплението. В конкретния случай съдът е кредитирал с доверие данните от протокола за разпознаване, отчитайки, че удостовереният резултат кореспондира на показанията на пострадалия, които внимателно е преценявал в контекста на останалите свидетели, на другите обективни доказателства по делото, на собствената им логичност и вътрешна последователност, поради което ги е преценил за достоверни. Съответно, обясненията и показанията на св. В., че на инкриминираната дата подсъдимият е бил на друго място, съдът е приел за категорично опровергани от убедителни и надеждни източници на доказателства. Видно от мотивите съдът е обсъдил доказателствените материали и е изложил надлежни съображения кои от тях и защо приема за достоверни, и кои от тях и защо счита, че са недостоверни. В тази връзка неоснователен е доводът на жалбоподателят, че съдът е извел авторството на деянието единствено на показанията на пострадалия. Друг е въпросът, че показанията на пострадалия са равностойно доказателствено средство и поначало не съществува пречка, когато съдът по същество ги оцени като достоверни да основе на тях фактическите положения, които приема по делото за несъмнено установени. Искането на защитника за разпит на св. Л. чрез видеоконферентна връзка по чл. 139, ал. 7 НПК е било отхвърлено, поради невъзможност да бъде установено точното местоживеене на лицето в чужбина, въпреки положените сериозни усилия да се събере информация за адреса на св. Л., в т. ч. чрез негова майка (св. К.). Ето защо, липсва произволно отхвърлено доказателствено искане, което да подкрепи доводите за съществено процесуално нарушение, респективно да послужи като основание за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Този извод не се променя от съображенията на въззивния съд, касаещи процесуалното качество на св. Л. на досъдебното производство, които основателно предизвикват възражението на защитника. По същата линия може само да се отбележи, че принципите в наказателния процес имат напълно равностойно значение и липсва йерархия помежду им. С оглед на посоченото Върховният касационен съд намира, че липсват изтъкнатите от жалбоподателя съществени процесуални нарушения и авторството не е било изведено по недопустим начин въз основа на предположение. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на всички значими факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото. В рамките на възприетите фактически положения няма нарушение и от гледна точка на материалния закон – съдът по същество е констатирал всички съставомерни признаци на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 НК както в обективно, така и в субективно отношение. В жалбата е посочено и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Единственото обстоятелство, на което се позовава жалбоподателят, че наказателният процес е продължил извънредно дълго, адекватно е било отчетено при индивидуализация на наказанието, включително за намаляване на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК от четири на три години. С оглед на изложеното гражданският иск е доказан по основание и не е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществените вреди, причинени с престъплението. Конкретни нарушения не се сочат и от подсъдимия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 190 от 25.05.2011 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 281/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: