1 Р Е Ш Е Н И Е
№ 43
Гр. София, 11 април 2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА
при секретаря МИРА НЕДЕВА
с участието на прокурора ГАЛИНА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Каракашева н.д. № 1062/2021 година по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 346, т. 2 НПК и е образувано по касационната жалба на адв. П. Д., защитник на подс. Д. Н. Н., срещу присъда № 25/03.09.2021 година, постановена по в.н.о.х.д. № 808/2021 година на ОС Бургас, с която подс. Н. е признат за виновен и наказан по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК с една година лишаване от свобода при първоначален „Строг“ режим и на основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наложеното наказание от три години лишаване от свобода по н.о.х.д. № 542/2014 година на ОС Пловдив, което подсъдимият да изтърпи при първоначален „Общ“ режим.
В бланкетната касационна жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В допълнението към нея се излагат съображения в подкрепа на заявените оплаквания. Наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се свързва с допуснато от съда нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК относно субективната съставомерност на деянието на подс. Н. по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и неизпълнение на дадените от АС Бургас указания да изследва пълно и всестранно обстоятелствата по делото и да извърши собствен прецизен анализ на всички доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност с цел разкриване на обективната истина. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с игнориране от решаващия съд на продължителното време на воденото наказателно производство, обстоятелството, че първоинстанционното производство било протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, което било индикация за желание за бързо приключване на наказателното дело от страна на подсъдимия.
Към касационната инстанция са отправени три алтернативни искания - да оправдае подс. Н. по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, или да измени присъдата като смекчи наложеното наказание с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК и определи наказание „Пробация“, или да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция.
В съдебно заседание подс. Н., редовно призован, не се явява. Защитникът му – адв. Д., поддържа изложените съображения и отправените към върховната инстанция искания.
Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба като счита, че въззивната присъда е правилна и законосъобразна, почива на доказателствата по делото, които са събрани, проверени и анализирани по предвидения в НПК ред, а определеното наказание съответства на целите по чл. 36 НК и е справедливо.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 1 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 2 НПК, но според мнозинството от съдебния състав е неоснователна.
С присъда № 260004/15.11.2020 година по н.о.х.д. № 249/2020 година по описа на РС Айтос, потвърдена с решение № 1/19.01.2021 година по в.н.о.х.д. № 1265/2020 година на ОС Бургас, подс. Д. Н. Н. бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, касателно съзнателното ползване на три пъти – на 26.11.2018 година, 04.07.2019 година и на 30.07.2019 година в гр. Бургас и гр. Айтос на неистински официален документ – свидетелство за управление на МПС, за чието съставяне на може да се търси наказателна отговорност.
По искане на главния прокурор с решение № 39/27.07.2021 година, постановено по н.д. № 117/2021 година, АС Бургас възобновил наказателното производство и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на ОС Бургас, което приключило с обжалваната сега нова въззивна присъда, постановена по в.н.о.х.д. № 808/2021 година.
Алтернативните искания, отправени към касационната инстанция, налагат да бъде посочено, че след като касационното производство е първо по ред, ВКС правораздава като инстанция по правото, но не и по фактите. Предложената в допълнението към сезиращия процесуален документ интерпретация на доказателствените източници по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, която не е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК. Върховната инстанция не разполага с правомощие да направи собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване извън случаите на чл. 354, ал. 5 НПК, тъй като така би подменила вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите. При това положение, за да упражни ВКС правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК и да оправдае подс. Н. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК в първо по ред касационно производство, въззивният съд като последна инстанция по установяване на фактите следва да е изградил фактическите си изводи при спазване на процесуалните правила, регламентиращи дейността му по събиране, проверка и оценка на доказателствените източници, но неправилно да е приложил материалния закон, осъждайки подсъдимия въз основа на фактология, която не е престъпна. По-нататък – с приоритет следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, чието наличие би било пречка да бъде осъществена проверка за правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание.
В допълнението към касационната жалба са релевирани три твърдения за допуснати от контролираната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила – че въззивната присъда почива на предположения касателно представите на подс. Н. и знанието му за неистинността на ползваното от него гръцко свидетелство за управление на моторно превозно средство и че въззивният съд не е спазил дадените от АС Бургас при възобновяването на наказателно дело указания да проведе пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и да извърши собствен прецизен анализ на всички доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност с цел разкриване на обективната истина по делото. Претендира се още, че ОС Бургас е възприел мотивите на Главния прокурор, изложени в искането за възобновяване на наказателното производство и не е положил никакви усилия за евентуално събиране на нови доказателства.
Мнозинството от този състав на ВКС намира оплакванията на касатора за неоснователни.
Поначало, въззивният съд не е длъжен да събира нови доказателства, за да постанови съдебния си акт, бил той и присъда, ако събраните от първоинстанционния съд са достатъчни по обем и позволяват да бъде разкрита обективната истина по делото. Фактологията по делото – трикратно легитимиране пред органите на полицията като правоспособен водач с неистинско чуждестранно свидетелство за управление на МПС, установено чрез гласни доказателства, приобщени по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 283 НПК, писмени доказателства и заключение на техническата експертиза по изследване на документи и ценни книжа, не разкрива някаква особена усложненост. Отделно от това, сам касаторът не сочи кои конкретно доказателства са останали несъбрани, а и мнозинството от състава не открива такива, поради което претенцията за нарушение на чл. 13, ал. 1 НПК е неоснователна.
Не може да бъде споделено и твърдението в касационната жалба, че ОС Бургас не е направил опит за собствен анализ на събраните доказателства, а е възприел мотивите на главния прокурор, изложени в искането за възобновяване на наказателното производство. Наличните доказателства, приобщени от първоинстанционния съд – част по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК и част – непосредствено и устно, са подложени от контролираната инстанция на внимателен анализ и са обсъдени както поотделно, така и в тяхната взаимовръзка. Фактите, установени от въззивния съд като втора първа инстанция, се основават на доказателства и доказателствени средства, събрани по предвидения в НПК процесуален ред. Не се констатира игнорирането на доказателствени източници, нито пък съдържанието на всички или на част от тях да е интерпретирано превратно и в нарушение на правилата на формалната логика. Спазено е и изискването на чл. 339, ал. 3 НПК и в проверявания съдебен акт ОС Бургас ясно е изложил кои обстоятелства счита за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. В съгласие с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК съдът е изложил и доводите си защо счита, че обясненията на подс. Н., в частта им, че не е имал знание, че ползваното от него гръцко свидетелство за управление на МПС е неистинско, съставляват средство за защита, а не доказателствено средство, както и по каква причина преценява като недостоверни показанията на свидетелите Д., Й. и В.. По делото несъмнено е установено, че подс. Н. е придобил правоспособност като водач в Република България през 1997 година, но е изгубил същата поради отнемането на всички контролни точки и след 2008 година не е възстановил правата си като водач на МПС. Житейският опит на подсъдимия е дал основание на контролираната инстанция да достигне до правилен от гледна точка на формалната логика извод, че подсъдимият Н. е бил наясно както с процедурата по придобиване на правоспособност за управление на МПС, така и по издаване на свидетелство за това, след като тези въпроси са регулирани както в Република България, така и в Република Гърция с акт правото на ЕС – Директива 2006/126/ЕО, в която е посочен редът и начинът за придобиване на съответните категории за правоспособност и свързаните с това задължителни успешно положени теоретичен и практически изпит на придобитите умения. Неоснователно е оплакването, че изводите на съда относно субективната съставомерност на деянието на подс. Н. почиват на предположения. Изложената от подс. Н. версия за начина на придобиване на правоспособност да управлява МПС в Република Гърция не само е непроверима, както е посочил въззивният съд в мотивите си, но тя е и очевидно неправдоподобна, поради което не може да постави под съмнение правните изводи на решаващия съд относно знанието на подсъдимия, че използва неистинско чуждестранно свидетелство за управление. При установените факти по делото ОС Бургас правилно е приложил материалния закон, квалифицирайки деянието на подс. Н. като съставомерно по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК.
Мнозинството на състава счита, че липсата на изложение в мотивите на присъдата по отношение на правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 314, ал. 1 НПК, което да обуслови отмяната и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Процесуалният закон - чл. 339, ал. 3 НПК, задължава въззивния съд в случаите на нова въззивна присъда да следва стриктно предписанията по чл. 305 НПК и в мотивите на съдебния акт да посочи кои обстоятелства счита за установени, въз основа на кои доказателствени материали, какви са правните съображения за взетото решение, а при противоречие на доказателствените материали - да изложи съображенията си защо едни от тях се приемат, а други – отхвърлят. Въззивната присъда отговаря на този стандарт, а вътрешното убеждение на контролираната инстанция е ясно формулирано и проверимо и не се констатира буквален препис на възобновителното решение или на съображенията на главния прокурор да поиска възобновяване на наказателното производство.
Не налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наложеното на подс. Н. наказание е в размер близък до възможния минимум от три месеца лишаване от свобода и правилно е индивидуализирано по реда на чл. 54 НК. Въззивният съд е взел предвид всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които не сочат нито на многобройност, нито на някаква изключителност. Не са налице и посочените в касационната жалба обстоятелства – съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК и продължителност на наказателното производство, които да обусловят смекчаването на положението на подсъдимия и приложение на чл. 55, ал. 1, т. 2 НК. Със съкратеното съдебно следствие е спестен разпит само на част от иначе явилите се в съдебното заседание свидетели. Не може да бъде коментирано и нарушение на разумния срок за разглеждане и решаване на делото, при положение че за период по-кратък от три години от довършване на продължаваното престъпление досъдебното производство е приключило и делото е разгледано от четири съдебни инстанции и по настоящем се намира за разглеждане пред касационния съд.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 25/03.09.2021 година, постановена по в.н.о.х.д. № 808/2021 година на ОС Бургас.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.
4
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Елена Каракашева –докладчик по
н.д.№1062/21г. по описа на ВКС, І НО
Не споделям становището на мнозинството от съдебния състав за липса на основания, които да аргументират наличие на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Считам, че проверяваният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, имащи за своя последица отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ОС Бургас.
Предмет на касационна проверка по горепосоченото дело е съдебен акт, постановен при въззивно производство, образувано след отменително решение №39 от 27.07.2021г., постановено по н.д.№117/21г. от АС-Бургас по реда на чл.422, ал.1, т.1 от НПК. В последното, след констатация за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е било отменено постановеното при първото въззивно производство потвърдително първоинстанционната присъда решение. В отменителното решение на съда по възобновяване на наказателното производство ясно са очертани дължимите от въззивния съд процесуални действия при новото разглеждане на делото, насочени към „пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото, след което да се извърши собствен прецизен анализ на всички доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност, с цел разкриване на обективната истина“.
На първо място считам, че макар и в диспозитива на проверяваната нова присъда да е обективирана отмяната на първоинстанционната такава, в мотивите към обжалвания въззивен акт липсва дори и индиция, която да насочва към действително проведена от ОС Бургас процедура по глава ХХІ от НПК при повторното разглеждане на делото.Последните следват стандарта, изискуем от разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК, който безспорно е относим и към постановената от въззивния съд нова присъда /вж. чл.339, ал.3 от НПК/.Спазването на този стандарт обаче, съвсем не е достатъчно, за да се приеме, че въззивният съд, в конкретния случай, е изпълнил в цялост законовите си задължения, произтичащи от разпоредбите на чл.313 и чл.314 от НПК.Без да е нужно подробно да се разясняват спецификите на въззивното производство, само ще се акцентира върху това, че то по своята същност е ревизионно.Последното означава, че преди да упражни правомощията си по същество, с каквито несъмнено разполага като втора първа инстанция по фактите, въззивният съд следва да извърши проверка на правилността на невлязлата в сила присъда, както и на процесуалната дейност, която предхожда произнасянето й, осъществена по време на цялото наказателно производство до този момент.Тези задължения на въззивната инстанция произтичат от разпоредбите на процесуалния закон и те не търпят промяна в аспекта на конкретното процесуално развитие на делото.В последната насока, фактът, че второто въззивно производство, което е предмет на настоящия касационен контрол, е образувано по повод посоченото по-горе възобновително решение не променя естеството на същото, в частност това, че то е въззивно.
В конкретния случай, въззивния съд е упражнил правомощия си по същество, без да изпълни преди това необходимата контролно-решаваща дейност по проверка на невлязлата в сила първоинстанционна присъда.Прегледът на мотивите към новата въззивна присъдата сочи, че в тях не се съдържат никакви констатации,които да очертават действително съблюдаване на разпоредбите на чл.313 и чл.314 от НПК от страна на съда. При това положение, резонно е оплакването на касатора, според което сторената от проверявания съд въззивна проверка е само формална, тъй като такава на практика липсва.При тази процесуално неизрядна дейност, споделимо се явява твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд не е изпълнил указанията, които са му били дадени от съда по възобновяване.Извън съмнение е, че очертаните в цитираното по-горе отменително решение процесуални недостатъци, които са се явили предпоставка за отмяна на предходно постановения съдебен акт, представляват указания относно съдържанието на мотивите и са със задължителен характер за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, по смисъла на чл. 355, ал.1, т. 3 от НПК, който текст е приложим по аргумент от чл.426 от НПК.В конкретния случай, проверяваният съд не само не е изпълнил тези указания, но и начина,по който е обективирал волята си, очертава споделимост и на твърдението на жалбоподателя за значително сходство между съображенията, изложени в искането, инициирало производството по възобновяване; тези, обективирани във възобновителното решение, както и тези, които фигурират в мотивите към проверявания съдебен акт.Коментираният подход на БОС трудно може да бъде определен като законосъобразен, тъй като обективираните по този начин в проверявания съдебен акт мотиви очевидно не са в състояние нито да отхвърлят подозрението на подсъдимия за предубеденост от чуждите съображения (на вносителя на искането за възобновяване или на друг състав на съда), нито да създадат каквато и да било увереност, че въззивният съд е основал своето вътрешно убеждение за осъждането на подсъдимия Н. , след като сериозно е разисквал целия обем от събрани доказателства.По същественият проблем обаче е този, че в дейността си по установяване и оценка на иначе безспорни фактически положения, въззивният съд не е изпълнил в пълен обем задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване и не е защитил убедително заключението си за наличие на един от признаците за съставомерност на деянието –този за субективна съставомерност .Това е така защото, наличието на коментирания признак е изведено от една страна, въз основа на логически съждения /подсъдимият е познавал законовият ред за снабдяване със СУМПС в РБ, който ред , предвид на това, че РБългария и РГърция са членки на ЕС е унифициран за всички държави-членки по силата на Директива 2006/126/ЕО,за която Н. е бил длъжен да има познание/, а от друга – при допуснат порок в дейността по оценка на доказателствата, изводими от обясненията на подсъдимия и при грубо нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест.В контекста на последното намирам, че контролираният съд е приел недостоверност на частта от обясненията на подсъдимия Н., в която същия сочи, че е считал инкриминираното СУМПС за истински документ, тъй като се е снабдил с него след изкаран курс на територията на РГърция, определяйки ги като защитна позиция, което в принципен план безспорно е негово право.С аргументацията обаче,с която въззивният съд е отрекъл истинността на така заявеното от подсъдимия, докладчика няма как да се съгласи, тъй като тя е сведена единствено до това, че подсъдимият Н. не е представил „никакви доказателства, удостоверяващи школата, в която е изкарал курса, както и данни за инструктора“.Тази аргументация несъмнено е в разрез с разпоредбата на чл.103 ал.2 от НПК,касаеща доказателствената тежест в процеса.Наред с това причината, поради която не е дадена вяра на обясненията на подсъдимия, е свързана не с това ,че те се опровергават от останалите доказателства по делото, а поради факта, че Н. не е доказал версията си, което е процесуално неиздържано като подход и очертава наличие на съществено процесуално нарушение в доказателствената и оценъчната дейност на контролирания съд.На следващо място, не споделям и виждането на проверявания съд, според което „липсата на тези доказателства не следва да се обсъждат в полза на подсъдимия“, с което също е защитена позицията за недостоверност на коментирания доказателствен източник. Тази позиция е в колизия с принципа „in dubio pro reo“, по силата на който съмнението за виновността или в съществуването на един отделен факт трябва да се тълкува в полза на обвиняемия.
С оглед на изложеното считам, че при отсъствие на доказателствена основа, позволяваща еднозначно да се направи извод за съставомерност на деянието от субективна страна, въззивният състав си е позволил да приеме за доказано обвинението за извършено престъпление само въз основа на логически съждения.Това в процеса на доказване не е достатъчно, защото извод за виновно поведение може да бъде направен само, когато обвинението е доказано по несъмнен начин, т.е. когато съдът разполага с налична доказателствена съвкупност, която съдържа положителни факти, обосноваващи правния извод за наличие на съответния признак от състава на престъплението.При това положение, отправеният от касатора упрек, че присъдата почива на предположения, което, разбира се, е недопустимо и в нарушение на чл.303 НПК, се явява споделим, тъй като в принципен план както оправдаването, така и осъждането на подсъдимия, следва да се базират на пълна и вярна интерпретация на доказателствата и средствата за тяхното установяване. С този доказателствен стандарт е следвало въззивният съд да съобрази изводите си за осъждането на подсъдимия Н., с която задача той не се е справил.
Съдия-докладчик:
|