Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София, 04.04.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети януари през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1169 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. Д. С. срещу решение № 35 от 27.09.2016г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 58/2016 г., с което и на осн. чл. 337, ал. 2, т. 1 и ал. 3 НПК и чл. 338 НПК частично е изменена присъда № 30 от 31.05.2016 г. на Пловдивския военен съд по НОХД № 308/2015 г. В жалбата са направени възражения, относими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поискана е отмяна на въззивния акт и оставяне в сила на първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част, както и намаляване на размера на присъденото с нея обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са доводи срещу извършеното от апелативния съд увеличаване на размера на обезщетението за имуществени вреди от престъплението. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените доводи и направените искания. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Т. пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Придържа се към становището, споделено в подадено писмено възражение срещу касационната жалба и подробната аргументация в негова подкрепа. Поддържа и направеното с това възражение искане за присъждане на разноските, направени от г-н Т. в касационното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага за оставяне в сила на решението на въззивната инстанция. Подсъдимият заявява, че съжалява за извършеното и че не би позволил то да се повтори. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С горепосочената присъда подсъдимият С. е признат за виновен в това, че на 21.09.2014г. в [населено място], на [улица], пред дискотека „С.” причинил на В. Г. Т. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, поради което и на осн. чл. 129, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. С тази присъда подсъдимият е осъден да заплати в полза на конституирания като граждански ищец В. Т. обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на 5 000 лева и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 940.00 лева, като в останалата й част и до пълния, заявен размер всяка от исковите претенции е отхвърлена, като „неоснователна и недоказана”. Присъдени са разноски, възложено е в тежест на подсъдимия и заплащане на държавна такса върху уважената част от иска за неимуществени вреди. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение наложеното на подсъдимия наказание е увеличено на една година и шест месеца лишаване от свобода, увеличен е размера и на всяко от присъдените обезщетения, съответно на 10 000 лева – за неимуществени вреди и на 3 929,54 лева – за имуществени вреди от престъплението. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбата срещу това решение е частично основателна. Възраженията за вътрешна противоречивост на решението са дистанцирани, както от действителното съдържание на оспорения акт, така и от особеностите на характера и дейността на въззивния съд. Обхватът на въззивния контрол е определен от чл. 314 НПК и е ориентиран към цялостна проверка на правилността на присъдата и на доказателствената дейност на първостепенния съд, като представлява съчетание на контролните функции на проверяваща инстанция и правомощията на съд по същество. Въззивният съд поради това е свободен в усилията си за достигане на истината, като извършваният от него контрол по необходимост е съпътстван от ново изследване на събраните по делото доказателства, преценка на тяхната процесуална стойност и достатъчност, както и на адекватността на фактическите изводи на първоинстанционния съд с тези доказателства. Възможността на въззивната инстанция за самостоятелна оценка на доказателствата и на правдивостта на направената от първоинстанционния съд интерпретация на тяхното съдържание е естествена и логична част от този процес, като е логично, макар и не задължително, тя да генерира нов извод, трансформиращ извода на първостепенния съд по определен факт или съпътстващо го обстоятелство. Стига разбира се, това да не води до нарушаване на забраната за влошаване на положението на подсъдимия. Този нов извод може да бъде формулиран в рамките на събраните от първата инстанция доказателства или да бъде постигнат чрез собствена на въззивния съд активност по събиране и/или проверка на доказателства. Но не може по задължителен начин да бъде обусловен от събиране на допълнителни доказателства, както в случая счита защитника. Упражнявайки дължимия от него инстанционен контрол, Военно-апелативният съд се е съобразил с тези фундаментални положения за дейността му. Приел е, че няма основания да утвърди като достоверна тезата на първата инстанция за стремеж на подсъдимия да неутрализира пострадалия, установявайки недостатъци в системата от съждения на Военния съд по този въпрос. Направил е собствен анализ на установените факти, интерпретирал е по нов начин доказателствата относно условията, в които е извършено деянието и е формулирал различна оценка, за изводимото от тези доказателства относно целта, с която подсъдимият е нанесъл удар на свид. Т.. Тази оценка е направена изцяло в рамките на правомощията на въззивния съд. Тя е предопределена от една страна от потребностите на процеса за установяване на истината относно всички елементи от престъплението, вкл. и относно целта на извършеното, дори когато тя не е съставомерен признак, а от друга страна – от процесуалното положение на съда като орган, който в съдебната фаза е длъжен да вземе всички мерки за установяването на истината. По-важно е, че изводите на контролирания съд относно причините за престъплението са детерминирани от съдържанието на доказателствените източници, като няма избирателност при тяхното ползване, няма изопачаване на съдържанието им или превратност при интерпретацията, няма и промяна на фактите по обвинението, срещу които подсъдимият се е защитавал. Не е вярно твърдението, че въззивният съд не е изложил мотиви за новия извод, който е направил. В решението се съдържат оценъчните съждения на въззивната инстанция, насочили я към това да приеме, че целта на подсъдимия е била не да неутрализира пострадалия, а да му нанесе увреда. Използван е точен критерий – действителното съдържание на съобщеното от свидетелите Т., И. И. и Й. Й. относно обстановката, в която това се е случило и собственото на самия пострадал поведение, както в този момент, така и през цялото време на срещата между четиримата мъже пред дискотеката, като преди това е направена нужната преценка за истинност на ползваните за изводите изходни данни, съдържащи се в показанията на горепосочените свидетели, в показанията на свид. З. и в обясненията на подсъдимия. Тази информация е била включена от въззивния съд в разумен синтез, като няма нарушения в правилността и последователността на съдебните разсъждения. Не създава предпоставки за противоречия в решението и факта, че след като е заявил пълно съгласие с фактическите изводи на първоинстанционния съд, съставът на ВоАпС е приел, че след деянието подсъдимият е напуснал мястото на престъплението. Установяването на това обстоятелство е осъществено не произволно и чрез неограничено свободното усмотрение на въззивната инстанция, а обосновано от доказателствата, съдържащи се в показанията на Т., И. И., З., К., С. и Д., както и в обясненията на подсъдимия, като съдът е изложил конкретни и адекватни на тези доказателства аргументи. Не се касае и за нововъведен едва с въззивния акт факт, затруднил защитата на подсъдимия. Аналогична фактическа констатация се съдържа, както в обвинителния акт, така и в мотивите към първоинстанционната присъда /стр. 3 и стр. 10/. По-важно е обаче, че този факт не е съществен за установяване на относимите към предмета на доказване обстоятелства, свързани с нанасяне на юмручен удар от страна на подсъдимия в областта на долната челюст на постр. Т. и причиняване на две фрактури на челюстта, въз основа на които обстоятелства съдилищата са достигнали до извод за виновно негово поведение. Тези обстоятелства са безспорно установени и въззивният съд е формирал убеждението си за виновност на подсъдимия в съответствие с изискванията на чл. 14, ал. 1 НПК. В опит за подкрепа на заявените в касационната жалба възражения срещу справедливостта на извършеното от апелативната инстанция увеличаване на наложеното наказание, защитникът е представил коментар на процесуалните действия на въззивния съд, нямащ отношение към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и по същество представляващ неаргументативно средство, лишено от способност за рационално убеждаване в правотата на поддържаната теза и с твърде спорно място в касационната жалба. Поради това ВКС не дължи отговор във връзка с този коментар. Без основания се твърди, че извършеното от въззивния съд увеличаване на наказанието излиза вън от принципите и нормите на наказателното право и процес и „утвърдената съдебна практика за този вид престъпления”. За утвърдена съдебна практика относно размера на приложимото за конкретен вид престъпления наказание не би могло да се говори. Съдебната преценка по въпросите на индивидуализацията на наказателната отговорност е всякога конкретна, изводима от конкретните факти по делото относно условията, при които е извършено престъплението, механизма на извършването му, броя, тежестта, локализацията на уврежданията, участвалите лица, приноса на самия пострадал, причините и условията за престъплението, данните за личността на подсъдимия. Правилата за определяне на наказанието са установени в гл. V НК (за пълнолетните лица), като никое от относимите към конкретния случай сред тях не е нарушено от апелативната инстанция. Увеличаването на размера на наказанието въззивният съд осъществил не произволно, а чрез изтъкване на валидни аргументи. Такива той е извел от действителния смислов и информационен капацитет на доказателствата, способстващи за установяването на причината за проявената от подсъдимия агресия. Обосновано е приел, че в поведението на пострадалия от цялата процесна вечер не е имало елемент, провокиращ агресивна тенденция у подсъдимия. Справедливо въззивният съд е отчел и убягналия от вниманието на първата инстанция факт, че макар нанесеният удар да е бил само един, причинените с него фрактури на долната челюст са две. Този факт имплицитно съдържа в себе си и още един – за силата и тежестта на удара. Всичко това е относимо към укоримостта на деянието и е изисквало съобразяване при отмерването на обема на приложимата наказателна принуда. Не е фактор, значим за индивидуализацията на наказанието констатирания от въззивния съд опит за бягство на подсъдимия от мястото на престъплението. Дори оттеглянето на подсъдимия от това място да се е случило именно с желание за бягство, това би могло да бъде единствено израз на защитна негова линия на поведение, за отказ от следване на каквато той няма задължение и съответно предприемането й не би могло да се разглежда в негов ущърб. Въпреки това смекчаване на санкцията не се налага. Определена значително под средния законоустановен размер на наказанието по чл. 129, ал. 1 НК, тази санкция е съобразена както със смекчаващите, така и с отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като противно на мнението на защитника, от вниманието на съдилищата не са убягнали и характеристичните данни за С.. Определеното от въззивния съд наказание е адекватно от гледище на посочените обстоятелства, както и от гледище на същността му на средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Не следва да се забравя и значението на наказанието за подчертаване и в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и на необходимостта от тяхното зачитане. Всичко това не би било постигнато в случая с по-леко по размер наказание. Несъстоятелни са възраженията на защитника срещу извършеното с намесата на въззивния съд увеличение на размера на обезщетението за неимуществени вреди от престъплението. Всички възражения в касационната жалба в тази насока се отнасят до обосноваността на въззивния акт по отношение на заложените в него фактически констатации. Предвид ограничителните норми на чл. 347 – чл. 349 НПК настоящата инстанция не би могла да подложи оспорената въззивна присъда на проверка с оглед на фактическата нейна обоснованост. Извършеното от въззивния съд фактическо установяване може да се проверява по касационен ред само в контекста на спазването на процесуалните изисквания при формирането на вътрешното убеждение на контролирания съд и обезпечаване на правата на подсъдимия да узнае причините за своето осъждане. А в случая, както вече бе отбелязано, нарушения в тази насока не се констатират. С извършеното от апелативната инстанция увеличение на обезщетението за неимуществени вреди е отчетена действителната степен на увреждането, понесено от пострадалия Т.. Съобразено е становището на вещите лица по приетата СМЕ, според което понесената от Т. травма е била съпътствана от болка с най-висок интензитет в човешкото тяло. Съобразени са продължителността на болезненото състояние и естеството на причинените неудобства в ежедневието, срокът на възстановяване, както и това, че понесената травма изцяло е променила живота на пострадалия в течение на некратък период. Отчетена е липсата на принос на самия пострадал за случилото се. Обективната оценка на тези обстоятелства определя като справедливо извършеното от въззивния съд увеличение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като в този размер паричното удовлетворение би репарирало понесените от Т. действителни и сериозни морални вреди от престъплението. С това обаче въпросът за гражданската отговорност не е решен докрай от съдилищата. Приетият по делото за съвместно разглеждане граждански иск включва претенция за обезщетяване и на имуществени вреди от престъплението и след като това е така, то предметът на доказване включва и обстоятелствата, значими за размера и на тези вреди. Тези именно обстоятелства в случая не са изяснени докрай. Предявявайки граждански иск, а впоследствие и давайки показания като свидетел по делото, постр. Т. е представил доказателства в подкрепа на претенцията си за направени разходи за стоматологично лечение и рехабилитация. Основателно се възразява с касационната жалба, че по делото не е ясна връзката на част от разходите за балнеолечение (цялостен масаж, плувен басейн, подводна лечебна физкултура) с виновното поведение на подсъдимия по причиняване на две фрактури на долната челюст. Изложените във въззивното решение аргументи за присъждане на пълния размер на поисканото обезщетение за имуществени вреди, включващ разходите и за посочените процедури, не убеждават в правотата си. Те са сведени до възможния логически минимум, а наред с това са основани и на неверен прочит на заявеното от вещите лица – медици при разпита им в съдебното заседание. Така с претенция, че се основава на експертното мнение, апелативната инстанция, е приела, че „проведеното лечение на пострадалия е адекватно, необходимо и съобразено с преценката на лекуващите лекари.“ Всъщност становището на специалиста по дентална медицина д-р Д. е, че при лечението и рехабилитацията на Т. е било направено това, което е било нужно, като експертът е посочил конкретно лечебна гимнастика, масаж, раздвижване и ултразвук на долната челюст. Останало е неизяснено при разпита на д-р Д. дали тя е имала предвид цялостен или локален масаж и дали лечебната гимнастика и раздвижването, за които е споменала, са били постижими и са предполагали ПЛФК и плувен басейн (според посочените в представената по делото фактура за ползваните от пострадалия услуги в МЦ [фирма]). Още повече, че според другото вещо лице от експертния екип по СМЕ – д-р С., травма като понесената от пострадалия е изисквала комплекс от физиотерапевтични процедури, включващ ултразвук и масаж, но единствено на лицето, не и на цялото тяло, не и плувен басейн. При това положение и доколкото по делото не са събирани доказателства за здравословното състояние на пострадалия извън инкриминираната травма, открита остава възможността част от рехабилитационните процедури да са били ориентирани към лечение на друго заболяване, нямащо връзка с процесната травма. От друга страна, в показанията си свид. Т. е споделил, че вследствие на фрактурата на долната челюст и съпътствалата тази травма продължителна негова невъзможност да движи челюстта е получил плексит, като е съобщил за схващане в тилната област. Това твърдение е изисквало активност от съдилищата (напр. чрез назначаване на съдебно-медицинска експертиза) за изясняване на възможността за връзка между инкриминираното увреждане и заболяване като съобщеното от свид. Т. (плексит), съотв. изясняване на необходимостта от провеждане на рехабилитационни процедури и техния вид. Разходите, направени от гражданския ищец за плувен басейн, цялостен масаж и ПЛФК биха били имуществена вреда, подлежаща на възстановяване от подсъдимия, ако бе доказано, че са в причинна връзка с инкриминираното по делото увреждане. А в случая това не е така. Ето защо е необходима отмяна на въззивното решение в частта, касаеща се до извършената с него корекция в размера на обезщетението за имуществени вреди от престъплението, като делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане в тази му част с оглед изясняване на действителния размер на претърпените от гражданския ищец имуществени вреди от престъплението. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 4 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 35 от 27.09.2016г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 58/2016 г. в частта, с която е увеличен размера на присъденото в полза на гражданския ищец В. Г. Т. обезщетение за имуществени вреди от престъплението, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на Военно-апелативния съд от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия Г. Д. С. /с установена по делото самоличност/ да заплати в полза на гражданския ищец и частен обвинител В. Г. Т. сумата от 1000 /хиляда/ лева за направени от него разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.