1 Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 01.06.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 331/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба на подсъдимия Л. Е. Д. чрез защитника му - адв.М. срещу присъда № 4 от 20.01.2016 година по ВНОХД № 366/2015 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, наказателна колегия. В касационната жалба на подсъдимия Д. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като към ВКС са отправени искания в условията на алтернативност за отмяна на въззивната присъда и оправдаването му, за връщане на делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на съществени процесуални нарушения или намаляване на наложеното му наказание. Към жалбата е представено допълнителното писмено изложение от адв.М.. В него се съдържа подробен анализ на доказателствените материали, на базата на който фактически е изведена тезата за необоснованост и недоказаност на постановената от ОС Перник нова присъда, с която касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК. Наред с тези оплаквания, които не са касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, защитникът е изложил доводи и за допуснато процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд, изразило се в погрешен анализ на събраните доказателства, избирателното им кредитиране и игнориране на някои от тях, което е довело до неправилни фактически изводи и в съответствие с това – до неправилно приложение на материалния закон. Твърди се още, че този подход на съда е предопределил невъзможността му да изложи убедителни мотиви досежно авторството на деянието и размера на определеното на подсъдимия наказание, което съставлява нарушение на процесуалните правила по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 вр.ал.1 т.2 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият Д., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си адв.М. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Частният обвинител и граждански ищец Д. М., редовно призован, не се явява и не взема становище по жалбата. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а присъдата на окръжен съд гр. Перник за правилна, законосъобразна и справедлива, поради което предлага да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 425 от 23.04.2013 г., постановена по НОХД № 1993/2011 г. Пернишкият районен съд е признал подсъдимя Л. Е. Д. за невинен в това, на 28.08.2011 г. в [населено място], обл.П., чрез нанасяне на удари с ръце /юмруци/ в областта на главата, да е причинил средна телесна повреда на Д. М. М., изразяваща се в счупване на челюст, при което се затруднява дъвченето и говоренето, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК. С присъдата си РС–гр. Перник е отхвърлил и предявения от гражданския ищец на основание чл.45 от ЗЗД граждански иск срещу подсъдимия. По протест на прокурор от РП–гр. Перник и жалба на частния обвинител и граждански ищец М. чрез повереника му адв.Т. срещу първоинстанционната присъда, е било образувано ВНОХД № 366/2015 г. по описа на ОС-гр. Перник, като с присъда № 4 от 20.01.2016 г. въззивният съд на основание чл.336 ал.1 т.2 вр.чл.334 т.2 от НПК отменил изцяло присъдата на Пернишкия районен съд и постановил нова, с която осъдил подсъдимия Л. Е. Д. по предявеното му обвинение по чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК за причинена средна телесна повреда на Д. М. М., като при условията на чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 /една/ година, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати в полза на гражданския ищец М. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 5000 /пет хиляди/ лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 28.08.2011 г. до окончателното му изплащане, като до пълния претендиран размер от 15000 лв. гражданският иск бил отхвърлен. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. Касационната жалба на подсъдимия Д., депозирана чрез защитника му е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Л. Д. е основателна. Макар в жалбата да са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, това което се извежда от съдържанието й като водещо е оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в осъществената от окръжния съд доказателствена дейност. Настоящият касационен състав намира критиката на начина, по който въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение относно правно-релевантните факти, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, за основателна. В атакувания съдебен акт е прието от фактическа страна, че на 27.08.2011 г. в [населено място], общ.П. имало събор, по повод на който пострадалият Д. М. гостувал на своя приятел св.К. К.. Вечерта двамата посетили дискотеката в центъра на селото, където престояли до около 02.00 ч. на 28.08.2011 г. Отново във връзка със събора на [населено място], св.П. Д. поканил на гости свои приятели, сред които били подсъдимият Л. Д., съпругата му св.Н. Д., св.Д. Д. (кум на подсъдимия) заедно с приятелката му. Около 00.00 ч. на 28.08.2011 г. домакинът П. Д. и приятелката му заедно с посочената компания посетили заведение също в центъра на селото, в близост до дискотеката, известно като кафене „Г.“. Отново около 02.00 ч. (според мотивите на въззивния съд) групата напуснала заведението, като подсъдимият и съпругата му св.Н. Д. се качили в автомобила им марка „В.“ с ДК [рег.номер на МПС] , св.Д. Д. и приятелката му се качили в друг автомобил, като двата автомобила заедно потеглили в посока [населено място], където четиримата живеели. Свидетелят П. Д. и неговата приятелка си тръгнали пеша към дома. В същото време около 02.00 ч. пострадалият Д. М. и св.К. решили да си тръгват, като за целта св.М. поръчал таксиметров автомобил, за да се придвижи до [населено място], а приятелят му си тръгнал пеш към дома. Уточняването на местонахождението на пострадалия наложило няколко телефонни разговора с диспечерката на таксиметровата фирма [фирма] и с водача на пристигащия таксиметров автомобил. Докато св.М. чакал таксито пред дискотеката в центъра на селото, пътуващият към [населено място] подсъдим спрял автомобила си на същото място, слязъл и се насочил към пострадалия. Нанесъл му удари с юмруци в лицевата част на главата, след което се качил отново в колата си и потеглил. В резултат на тези удари, св.М. получил счупване на челюст, довело до затрудняване на дъвченето и говоренето му. От показанията на пострадалия било установено, че с подсъдимия се познавали по физиономия във връзка с работата на последния като охранител в дискотека „Ч.Г.“ в [населено място], която св.М. често посещавал и в пияно състояние създавал проблеми на охраната. След нанесения му побой, пострадалият М. се обадил на приятеля си – св.К. К., а също подал сигнал и в ОДМВР–гр. Перник. На мястото пристигнали свидетелите К.К. и полицейските служители Й. М. и Г. К., които сигнализирали Спешна помощ. С пристигналата линейка пострадалият бил транспортиран до Ц. [фирма] – [населено място], а след това постъпил на лечение в клиниката за лицево-челюстна хирургия и оториноларингология към УМБАЛ [фирма] – [населено място] за периода от 29.08.2011 г. до 31.08.2011 г. От заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена на досъдебното производство и надлежно приета в хода на съдебното следствие пред първата инстанция се установява, че в резултат на нанесения му побой, пострадалият е получил „счупване на долната челюст двустранно“, което осъществява медико-биологичния признак „счупване на челюст, при което се затруднява дъвченето и говоренето“. При така установената фактология на събитията въззивният съд е приел, че подсъдимият Л. Д. е извършил престъплението по чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК –причинил средна телесна повреда на пострадалия М., изразяваща се в счупване на челюстта, при което се затруднява дъвченето и говоренето. Анализът на атакувания пред касационната инстанция съдебен акт обосновава извода, че същият не покрива стандарта на разпоредбата на чл.339 ал.3 от НПК, съгласно която при постановяване на нова присъда въззивната инстанция следва да спазва изискванията на чл.305 от НПК, включително и на ал.3 от цитираната процесуална норма. В мотивите към присъдата на ОС–гр. Перник липсват съображения по основни фактически положения, правилното установяване на които е в основата на законосъобразността на правните изводи на съда. Внимателният прочит на мотивите към проверяваната въззивна присъда дава основание да се приеме, че единствените обективно установени факти по делото са присъствието на подсъдимия и пострадалия по едно и също време (около и след полунощ) в района на центъра на [населено място] и получената в интервала от 02.08 ч. до 02.14 ч. телесна повреда от св.М., изразяваща се в счупване на челюст. Всички останали фактически обстоятелства, значими за установяване на обективната истина са възприети при избирателно кредитиране на доказателствените източници, надценяване значимостта на някои от тях и игнориране на други, а неяснотата за някои от обстоятелствата е запълвана с предположения и констатации на съда, лишени от доказателствена основа. На първо място в мотивите към обсъжданата присъда липсват изцяло аргументи по въпроса защо съдът е приел, че подсъдимият и неговата компания са напуснали заведението „Г.“ в 02.00 ч., след като всеки един от тях е заявил, че са си тръгнали в 01.00 ч. на 28.08.2011 г. Изводът на съда досежно този факт не се основава на нито един надлежен доказателствен източник. Такова твърдение не се съдържа дори в показанията на пострадалия свидетел М.. За недостоверността на така възприетото от съда обстоятелство говори липсата на възприятие у пострадалия за втория автомобил, управляван от св.Д., който движейки се след автомобила на подсъдимия също следва да е спрял, изчаквайки приключването на саморазправата на подсъдимия със св.М.. Липсата на такива възприятия у пострадалия сочи, че е възможна друга хипотеза за развитие на инкриминираното събитие – например подсъдимият да се е прибрал с компанията си в [населено място] в посочения от всички свидетели част, а след това сам да се е върнал в [населено място] около 02.00 ч., когато да е причинил телесното увреждане на св.М.. Наличието на втора възможна хипотеза за осъществяване на инкриминираното деяние сочи на неизясненост на фактологията на събитията, която недопустимо е заместена с теза на съда, за която липсва доказателствена основа и която почива на предположение. Във връзка с горното следва да се отбележи, че вместо да направи опит са събиране на надлежни доказателства за проверка достоверността на твърденията на пострадалия, въззивният съд се е задоволил безмотивно да изключи както обясненията на подсъдимия, така и показанията на свидетелите Д. и Д.. От мотивите на съда става ясно, че тези доказателствени средства са изцяло лишени от кредит на доверие само защото противоречат на показанията на св.М., които са възприети като единствения източник на доказателства, поставен в основата на осъдителната присъда. Необходимо е да се отбележи, че за да приеме като достоверни показанията на пострадалия свидетел, съдът в противоречие с правилата на доказателствения процес е преценил, че те не са изолирани, а са подкрепени от показанията на приятеля му св.К.К., както и тези на полицейските служители – свидетелите М. и Г.К.. В действителност показанията на последните трима свидетели само възпроизвеждат твърденията на пострадалия М. и поради това нямат самостоятелна доказателствена тежест за изясняване фактологията на деянието. От тях единствено се установява причинената телесна повреда и приблизителното време, когато е нанесена. В същото време тези доказателствени източници не съдържат никаква информация, подкрепяща твърденията на св.М. относно автора на инкриминираното деяние. Тук е мястото да се обърне внимание на липсата на надлежен анализ на обясненията на подсъдимия Д., които макар да са основно средство за защита, са и пряк източник на доказателства относно деянието – предмет на делото. Твърдението на последния за предходно познанство (макар и бегло – „по физиономия“) с пострадалия, неотречено от него самия и то по повод конфликти, създавани от св.М. в дискотеката, където подсъдимия работел, не е изследвано по дължимия съобразно процесуалния закон начин. Това обстоятелство отново би могло да сочи на два противоречиви извода – както на мотив у подсъдимия да се саморазправи със св.М., така и на мотив у последния да уличи подсъдимия Д., отмъщавайки му за предходните му действия спрямо него в качеството на охранител на дискотека „Ч.Г.“ в [населено място]. Не е изключена освен това и версията за неволна грешка у пострадалия относно извършителя, дължаща се на възприятието му за присъствие на подсъдимия в района на [населено място] по същото време. Същото се отнася и до различните причини, поради които св.М. е запомнил по-голямата част от регистрационния номер на автомобила на подсъдимия – защото го е видял непосредствено преди извършване на престъплението от последния, защото го е виждал на паркинга на дискотека „Ч.Г.“ в [населено място] или защото го е видял същата вечер в [населено място]. Изложеното сочи, че и тук при наличие на няколко еднакво възможни хипотези, доказателствената празнота недопустимо е заместена с тези на съда, лишени от доказателствена основа. С оглед горните констатации е необходимо да се обърне внимание и на липсата на оценка на показанията на св.Б. – таксиметровият шофьор, насочен от фирма [фирма] към адреса, заявен от пострадалия М.. Разпитът на този свидетел е проведен непълноценно от първоинстанционния съд, а показанията му са изцяло игнорирани от въззивната инстанция. Информацията, която това доказателствено средство съдържа поставя много неизяснени въпроси и относно мястото, на което е извършено инкриминираното деяние. Твърденията на свидетеля, че е престоял около 15 – 20 минути на мястото, сочено от пострадалия като местопрестъпление, без да забележи други коли, полиция или линейка, е следвало внимателно да бъдат оценени от въззивния съд, който вместо да пропусне да ги обсъди, е разполагал с процесуалната възможност да проведе допълнителен разпит на този свидетел. Така едновременно с изясняването на въпроса за мястото, на което се е намирал св.М. в очакване на такси и на което е получил телесното увреждане, съдът би проверил и възможността таксиметровият водач да е срещнал автомобила на подсъдимия, напускащ [населено място] (изяснявайки изходите на населеното място, през които водачите са се придвижвали и този, през който е посоката към [населено място]) или насочилите се към центъра на селото автомобили на Спешна помощ и полицията. Вместо това, въззивната инстанция се е ограничила до обсъждане на информацията от трафичните данни за разговорите на пострадалия М., от които разговорът на последния със св.Б. в 02.08 ч. е единственото обстоятелство, с което този свидетел е свързан с изясняване предмета на настоящото дело. Изхождайки от казаното до тук, настоящият състав на ВКС намира, че поради констатираните нарушения на правилата по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата, окръжният съд не е изяснил в необходимата степен фактитческите обстоятелства, относими към предмета на доказване по чл.102 от НПК. Въззивната инстанция не е проявила необходимата процесуална активност за изясняване обективната истина по делото, с което е допуснала нарушение и на основните принципи в наказателния процес по чл.13 и чл.14 от НПК, изискващи обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, значими за нейното установяване. Като последица от това неговото вътрешно убеждение, формирано при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, е незаконосъобразно. Отстраняването на така констатираното касационно основание налага отмяна на проверявания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция. Предвид установеното основание за отмяна на присъдата на ОС–гр. Перник, липсва необходимост от обсъждане на останалите релевирани основания в касационната жалба – за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.3 т.2 вр.ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло присъда № 4 от 20.01.2016 г., постановено по ВНОХД № 366/2015 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, Наказателна колегия. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на ОС–гр. Перник. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.