Ключови фрази
Закана с убийство или с друго престъпление против личността и имота на другиго * нови факти и доказателства * възбуждане на основателен страх * възстановяване на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение * минимално адвокатско възнаграждение * неимуществени вреди от престъпление * присъждане на разноски

Р Е Ш Е Н И Е

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

163

 

С  о  ф  и  я, 13 април 2010 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  12  м а р т  2010  година в състав:

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ

                                             ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ

                                                                          ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

 

при секретар Румяна Виденова

и в присъствието на прокурора Явор Гебов

изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски

касационно наказателно дело № 14/2010 година.

 

Подадена е касационна жалба от името на подсъдимия Л. Д. Г. от София, която има за предмет въззивна присъда № 78 от 15.12.2009 г. по ВНЧХД № 762/2009 г., постановена от Пазарджишкия окръжен съд, която се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 от НПК.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.

Частните тъжители П. Х. П., В. Н. Х., М. П. З., Х. П. З. и Е. Я. А., чрез повереника си адв. А. Милушев от АК-Пазарджик молят касационната жалба да бъде оставена без уважение, а въззивната присъда оставена в сила.

Касаторът Г. не се явява в касационното производство, нередовно призован – призовката му е върната със забележка, че е извън България, като жалбата му се поддържа от защитника му адв. Кр. Кърпаров от АК-Пазарджик.

 

Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 314 от 18.09.2009 г., постановена по НЧХД № 525/2009 г. на районен съд-Пазарджик подсъдимият Л. Д. Г. от София е признат за невинен в извършването на 03.09.2008 г. (без да е посочено мястото на извършване на деянията) на 5 престъпления по чл.144, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК и е оправдан по така предявените му обвинения.

Отхвърлени са предявените от пострадалите П. П. , Вл. Х. , М. З. , Хр. З. и Е. А. граждански искове за причинени им неимуществени вреди от деянията за сумите от по 5000 лв за всеки един от тях, ведно със законната лихва върху тях от датата на увреждането им до окончателното им изплащане, като неоснователни.

Първоинстанционната присъда е била обжалвана от повереника на частните тъжители адв. А. Милушев от АК-Пазарджик с оплаквания за необосноваността и незаконосъобразността й с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна по предявените на подсъдимия обвинения, както и за осъждането му по предявените граждански искове, със законните последици от това.

С нова въззивна присъда първоинстанционната е отменена изцяло и отговорността на подс. Г. е ангажирана за извършени от него 5 престъпления по чл.144, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54, ал.1 и чл.23, ал.1 от НК са му наложени наказания за всяко едно престъпление и по съвкупност общо наказание глоба в полза на Държавата в размер на 300 лева.

Уважени са предявените от пострадалите граждански искове за причинените им неимуществени вреди в размер от по 1000 лв за всеки един от тях, ведно със законната лихва от 03.09.2008 г. до окончателното им изплащане, като исковете в останалите им части до пълните предявени размери от по 5000 лв са отхвърлени като неоснователни.

В тежест на подсъдимия са присъдени направените от тъжителите и граждански ищци разноски в размер от по 1500 лв за всеки един от тях, както и дължимата се държавна такса върху уважения размер на исковете.

Касационната жалба на защитника на подсъдимия ангажира касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК поради допуснати редица съществени нарушения на процесуалните правила при оценката на доказателствените материали от въззивния съд, имащо за последица неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия и по всички предявени му обвинения, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с конкретни указания по приложението на закона.

 

Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, подадена в законния срок и от страна, имаща право на жалба, но разгледана по същество, за ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

Жалбоподателят Г. и защитата му обосновават оплакванията си за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила с довода, че той е направил фактическите си и правни изводи на база на превратно оценени доказателствени средства и оттам дейността му по анализа на събрания доказателствен материал и по приложението на материалния закон се явявала опорочена. Тези оплаквания са неоснователни.

Касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се свързва от защитата на жалбоподателя с липсата на “всестранно, обективно и пълно” обсъждане на всички обстоятелства по делото, на мотиви по възраженията им относно обективните и субективни елементи на престъплението, в което подс. Г. е обвинен и относно авторството му, в нарушения на правилата за формиране на вътрешното убеждение на съда, тъй като се кредитирали, и то превратно, “единствено показанията на свидетелите”, както и “доказателствата относно списъка” на заплашените лица, който бил неотносим към инкриминираното деяние.

Упреците към доказателствения анализ на съда и съображенията му по извеждането на правно значимите факти от предмета на доказване по делото не се подкрепят от мотивите на атакувания съдебен акт. Право на въззивната инстанция като втора такава по фактите е да се съгласи с възприетата от първата инстанция фактическа обстановка или да я отрече, като възприеме нови фактически обстоятелства и за това не може да бъде упреквана, доколкото те са следствие на обективен и внимателен анализ на всички доказателствени източници, в тяхната свързаност, след проверката им за достоверност и при съблюдаване на формалната и житейска логика. Именно на тези две инстанции е възложено установяването на обстоятелствата по чл.102 от НПК и когато са спазени изискванията на НПК, касационната инстанция няма право да ги променя или възприема нови. В случая окръжният съд е изпълнил задълженията си по чл.303 и чл.339 от НПК да изложи съображения какви фактически обстоятелства приема и въз основа на кои доказателства и доказателствени средства, както и да отговори на всички доводи на страните.

Съдът наново е анализирал депозираните свидетелски показания и ги е приел за достоверни, логични и взаимно подкрепящи се. Те в действителност не се и оспорват от жалбоподателя и защитата му, каквото е било становището им и пред втората инстанция. Единствено се възразява срещу начина на възприемане на заканите от тъжителите, като се претендира в тази насока да не са налице обективни данни за достигане до тях на въпросните закани и оттам – до несъставомерност както от обективна, така и от субективна страна на деянията на подсъдимия. И това възражение е обсъдено от въззивния съд и е получило правилен и законосъобразен отговор. На база на свидетелските показания, събрани от районния съд и в хода на въззивното съдебно следствие, безпротиворечиво се е установило, че отказвайки да изпълнят заповед на подс. Г. , като техен работодател, десетина работници от две бригади, ръководени от св. В св. Б. Г. , съставили списък на тези, които няма да се явят на работа в съботния и неделен ден, който бил предаден на св. Пл. Т. Когато това станало известно на подсъдимия, същият в телефонен разговор със св. В, чут и от св. И, се заканил с телесни увреждания на “недисциплинираните” работници от бригадите им, сред които били и тъжителите. Това им било предадено от св. В, както и на св.инж. Пл. Т. на проведеното “производствено събрание” в 16,45 часа, като било изразено възмущение дали “той (подсъдимият) има право да им отправя такива закани”. След прибирането им в Пазарджик, тези работници подали жалба до съответното РПУ с молба за съдействие, а късно вечерта, намирайки се на празненство на свой колега, по подобен начин в телефонен разговор, чут от тях на високоговорителя на мобилния телефон на св. Б. Г. , подсъдимият повторил и “дообогатил” заканите си. На следващия ден, оплакване от тези работници до РИТ довело до проверка на фирмата за спазване изискванията на КТ за полагане на извънреден труд, със съответни предписания. Заканите накарали част от работниците въобще да прекратят трудовите си правоотношения с фирмата на подс. Г. и да проявяват повече внимание при появите си сред обществото с опасения от изпълнението им. Подминават се събраните писмени доказателства, които потвърждават твърденията на свидетелите, включително и тези на св. Пл. Т. , по кое време и в каква последователност са проведените разговори по посочените мобилни телефони и на каква тематика и ако първоначалните закани следвало да бъдат предадени “на всички” (работници от двете бригади), вторите щели да се осъществят “по списъка”. Или, дори и да се приеме тезата на защитата на жалбоподателя, ако първите са били адресирани до “всички” недоволни от двете бригади, то вторите, касаещи и в двата случая и тъжителите, се ограничават до тези от “списъка”, т.е. те са достатъчно персонифицирани, тъй като последният е наясно кои са му работниците от тези бригади и до тях желае да бъде сведено “становището му” по отказа им да изпълнят трудовите си ангажименти. И от показанията на св. Пл. Т. не възниква съмнение, че именно подсъдимият е този, който е разговарял със св. В, че нему е докладвано нежеланието на част от работниците да работят в почивните дни, като няма данни друг да е ползвал мобилния му телефон, за да проведе двата разговора, съпроводени със заканите. Още повече, че за първи път в касационното производство се поставя въпросът за назначаване на т.н. “фонетична” експертиза, за да се извлече неоснователен отказ на съда за събиране на такова доказателствено средство и оттам – съществено нарушение на процесуалните правила.

ВКС намира, че при надлежно установените факти от въззивния съд и изложените убедителни съображения и по доводите на страните не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.

Не е налице и неправилно приложение на материалния закон. Не се коментира от защитата на жалбоподателя характера на заканите и възможността да предизвикат у тъжителите страх от осъществяването им. В това отношение са разпитани свидетели и те са описали реакциите на последните. Дори и емоциално оцветени, заканите имат своята тежест за очертаване признаците на престъпленията, в които той е обвинен. Обективно те са могли да възбудят основателен страх за осъществяването им и такъв е възникнал както у тъжителите, така и у някои други от работниците, част от които, мотивирани от тях, са отишли на работа в почивните дни, въпреки заявеното нежелание от тях лично чрез вписване в нарочен списък, предаден на ръководителя на обекта св.инж. Пламен Т. Именно във връзка с този списък заканите са били адресирани до включените в него, като бъдещи потърпевши. Неоснователно е възражението, че подс. Г. не знаел към кого ги отправя, тъй като той най-малкото като работодател знае кои работници е назначил в съответните бригади, каква работа има да се върши и затова иска те да положат извънреден труд в почивните дни и иска тези му закани да се предадат на членовете на бригадите от техните ръководители, на които се е обадил по мобилния си телефон, т.е. адресатите на заканите не само са му ясни, но и реално са били уведомени за отправените към тях закани за увреждане на здравето им, ако не изпълнят нареждането да отидат да работят на обекта на въпросния ден. Безспорно е, че новите технологии в комуникациите позволяват, а в случая и реално се е стигнало до достигане на думите на подсъдимия, пряко или опосредено, основателно приети като закана с престъпление срещу личността, до тъжителите.

При това положение, изводите за наличие както на обективните, така и на субективните признаци на престъплението по чл.144, ал.1 от НК са обосновано изведени от доказателствените материали. В тази насока съдът се е съобразил и с практиката на ВКС, изразена в цитираните решения, които не сочат на противното.

С оглед на изложеното, не са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и няма как да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя както да бъде оправдан по предявените му обвинения, така и да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Няма наведено оплакване за несправедливост на наложеното му поотделно за всяко престъпление и като общо най-тежко за извършеното наказание, а и ВКС не констатира незаконосъобразност и в тази насока.

Като последица от доказване на противоправните деяния на подс. Г. е основателността на предявените срещу него граждански искове. Надценени са обаче причинените на тъжителите морални вреди. Не е установено подс. Г. извън двата случая на отправяне на закани да е имал преди и впоследствие подобни прояви към работниците си, а и тъжителите са прекратили отношенията си с него като работодател. ВКС намира, че за претърпените от последните неимуществени вреди според принципа за справедливост, вложен в чл.52 от ЗЗД, следва да бъдат обезщетени със значително по-ниски по размер суми, а именно по 300 лв за всеки от тях и до този размер всяко от присъдените обезщетения следва да бъде намалено, без да се коригира дължимата се ДТ, определена по чл.2 от Тарифата за ДТ, събирани от съдилищата по ГПК.

Досежно искането за прекомерност на присъдените разноски на тъжителите за ползваната адвокатска защита ВКС намери основание за произнасяне в тази насока в чл.188-190 от НПК, като законодателят е посочил, че техният размер се определя от съда, според броя на подсъдимите и постигнатия резултат по предявените им обвинения. От друга страна, няма дадено разрешение за размера на дължимите разноски за осъществяване на защита по наказателно дело по обща тъжба на няколко тъжители, както е в случая. Не е налице в НПК законов текст като чл.78, ал.5 от ГПК, даващ възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните (съответно доказаните) от страната разноски в частта им за заплатеното адвокатско възнаграждение, при прекомерност с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Съгласно чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата, адвокатското възнаграждение се определя с договор между клиента и адвоката, но размерът му следва да бъде “справедлив и обоснован”, а при възражение за прекомерност – съгласно § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – не може да бъде по-ниско от тройния размер на минималното възнаграждение, определено по тази наредба.

Въпреки че НПК не съдържа разпоредба за “прекомерност” на адвокатското възнаграждение като част от присъжданите на съответната страна разноски по наказателното дело, те не следва да се използват като средство за възпиране и ограничаване правото на защита на противната страна, като евентуална бъдеща злепоставяща я икономическа последица от постигнатия резултат по делото. Както Конституцията, така и НПК гарантират правото на всеки гражданин на адвокатска защита и тъй като ползването на такава е свързано и с материални възможности, при договорно избран защитник или повереник (доколкото не се е възползвала от Закона за правна помощ), страната има право на възстановяване на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение. То обаче следва да е договорено в справедлив размер, като “губещата” насрещна страна, която следва да ги възстанови, също не следва да бъде злепоставяна. Затова ВКС в настоящия си състав намира, че текстът на чл.78, ал.5 от ГПК следва да се приложи “по аналогия”, доколкото възражението на защитата на жалбоподателя за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение на повереника на тъжителите не касае наказателната отговорност на подсъдимия (където аналогията по принцип е недопустима или крайно ограничена). Тъжбата е подадена от петима бивши работници към фирмата на подс. Г. , за деяние, осъществено при една и съща фактическа обстановка, но с вредоносен резултат за повече пострадали (в случая, за петимата тъжители) и при забраната на чл.26, ал.5 от НК и липсата на квалифициращо обстоятелство при отправяне на закана към повече от едно лице, осъщественото от подсъдимия може да бъде прието за едно деяние, с което в “еднородна идеална съвкупност” се причиняват съставомерни последици за повече лица. За установяването му са ангажирани едни и същи доказателства и доказателствени средства. Делото в първата инстанция е протекло, като съдебно следствие и произнасяне по съществото на спора, фактически в три съдебни заседания, на две инстанции и е поставено за проверка от ВКС. Според чл.13, ал.1, т.2 от Наредба № 1/2004 г., минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция съобразно обвинението е 300 лв. Същото не се отличава с правна и фактическа сложност, въпреки възникналите спорове по правната квалификация и по фактите и затова ВКС намира, че за адвокатско възнаграждение на повереника адв. М е справедливо да се присъди тройният дължим се размер от 900 лв, плюс 100 лв за продължителността на процеса, увеличено с още 500 лв заради петимата тъжители или общо 1500 лв, т.е. по 300 лв за всеки един от тях, което е и 5 пъти повече от минимално предвидения хонорар за това обвинение. До този размер следва да бъде намалено присъденото като разноски за всеки един от тях във въззивното решение.

За касационната инстанция ВКС намира, че от така договорените адвокатски възнаграждения по 750 лв за всеки от тъжителите справедливо е да им се възстановят по 200 лв на всеки, включващо и разноските за явяване пред тази инстанция, което общо е над размера по § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г.

 

Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

 

Р Е Ш И :

 

ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 78 от 15.12.2009 г. по ВНЧХД № 762/2009 г., постановена от Пазарджишкия окръжен съд, като НАМАЛЯВА размера на присъденото на всеки един от тъжителите П. П. , В. Х. , М. З. , Е. А. и Х. З. обезщетение за причинени им неимуществени вреди от 1000-хиляда лв на по 300-триста лева, както и НАМАЛЯВА размера на присъдените на всеки един от тях разноски по делото за двете инстанции от 1500 лв на по 300-триста лева, като ОТХВЪРЛЯ исковете им за разликата от 300 лв до 1000 лв, като неоснователни.

ОСЪЖДА Л. Д. Г. да заплати на всеки от тъжителите П. П. , В. Х. , М. З. , Е. А. и Х. З. по 200-двеста лева разноски за касационната инстанция.

ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: