Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 28 май 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 345/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Л. В. Л., чрез защитника му адвокат С. С. от АК – [населено място], срещу постановената от Софийския апелативен съд, НО, 7-ми състав, нова осъдителна присъда № 26 от 01 октомври 2012 година, по внохд № 682/2012 година, след отмяна на присъда № 8 на Софийския окръжен съд, НО, 8-ми състав, по нохд № 105/2009 година, в частта й за оправдаване на подсъдимия Л. по обвинението по чл. 252, ал. 2, пр. 2 във вр. ал. 1 от НК. В касационната жалба са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, а в допълнението към нея са изложени подробни доводи и съображения, които защитата на подсъдимия намира, че ги подкрепят. В съответствие с това е и отправеното с жалбата основно искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и алтернативното – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят – подсъдим Л. Л. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат С., който поддържа жалбата при релевираните в нея основания и направени искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а въззивният съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Л. В. Л. за виновен единствено по повдигнатото му обвинение за това, че в качеството си на физическо лице е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери, като не е подал данъчна декларация пред ТДД – София област, ДБ – [населено място], която се изисква по силата на чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.), като до 15. 04. 2006 година не е подал данъчна декларация за 2005 година и е избегнал плащането на данъчни задължения в размер на 3193. 99 лева, големи размери и до приключване на съдебното следствие данъчното задължение е внесено в бюджета – престъпление по чл. 255, ал. 1 във вр. ал. 2 от НК (ДВ, бр. 62/1997 година) във вр. чл. 2, ал. 2 от НК. При условията на чл. 78а, ал. 1 от НК, подсъдимият е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лева. Подсъдимият е оправдан по останалите повдигнати му обвинения по чл. 255, ал. 1 от НК (за неподадени данъчни декларации през 2004, 2005, 2007, години), по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 1 от НК (за неподадена такава декларация през 2008 година), по чл. 257, ал. 1 от НК (за неподадена декларация през 2003 година), както и по чл. 252, ал. 2, пр. 2 във вр. ал. 1 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската окръжна прокуратура срещу присъдата само в частта й относно оправдаването на подсъдимия Л. по обвинението по чл. 252, ал. 2 от НК, е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда. С нея е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Л. Л. за това, че за периода от 21. 09. 2001 година до 31. 10. 2006 година, в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], без съответно разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки – предоставял е заеми срещу лихва на седем различни лица, за които сделки се изисква такова разрешение съгл. чл. 1, ал. 1 и ал. 4 от Закона за банките (в сила до 01. 01. 2007 година), като от тази дейност е получил значителни неправомерни доходи общо в размер на 65 775 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 2 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 4000 лева. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Жалбата на подсъдимия Л. срещу новата осъдителна присъда е неоснователна. Касационната проверка се извършва в рамките на оспореното от прокурора осъждане на подсъдимия Л. за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2 от НК. В тази рамка в жалбата са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че вътрешното убеждение на съда е изградено в разрез с изискванията на чл. 13, 14 и 107 от НПК, на базата на приобщени по реда на чл. 281 от НПК показания на свидетелите по делото, които неправилно са кредитирани за достоверност, защото не е обсъдена и анализирана тяхната вътрешна и с писмените доказателства по делото противоречивост. Твърди се също, че мотивите на въззивната присъда са лишени от аналитичност и са в разрез с изискванията на чл. 339, ал. 3 във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК. Акцентира се върху твърдението за поставяне в основата на оспорения съдебен акт на отречени показания на свидетелите относно основния спорен по делото въпрос – наличието на уговорена в полза на подсъдимия лихва за предоставените им от него в заем суми. Твърди се също легитимност на предоставените заеми като обичайни граждански и търговски сделки, обезпечени с учредени в полза на подсъдимия договорни ипотеки върху недвижими имоти. По всеки от пунктовете на обвинението, в жалбата са изложени конкретни доводи, съдържащи собствен на защитата прочит на доказателствените източници, вкл. гласните такива, които доводи по-скоро могат да бъдат отнесени към обосноваността на изводите на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Доколкото обаче подадената жалба и допълнението към нея съдържа доводи, от които могат да се установят действителните причини за оспорването на обжалвания съдебен акт, ВКС извърши проверка по тези доводи, основаващи се на оплакване за ненадлежна доказателствена основа и неправилно тълкуване на материалния закон, довело до осъждане на подсъдимия Л. за несъставомерно, според защитата, деяние. 1. Не намират опора в данните по делото твърденията за превратна оценка на част от доказателствените източници (предимно гласните такива) и игнориране на друга част (писмените доказателства). На л. 4-7 от мотивите на присъдата, въззивният съд е изложил подробно фактическите си съображения по отделните пунктове от обвинението по чл. 252 от НК и е анализирал доказателствените източници, въз основа на които е приел тези факти. Всъщност, основният спорен фактически въпрос по делото е относно наличието на уговорена лихва при предоставяне на заемите и нейният размер. Въззивният съд не е провеждал съдебно следствие, като е формирал фактическите си изводи на базата на доказателствата, събрани в хода на продължителното и подробно първоинстанционно съдебно следствие, вкл. приобщените гласни такива по реда на чл. 281 от НПК. Извършеният доказателствен анализ е дал основание на въззивния съд да направи различни изводи от тези на първия съд. ВКС не намира основания да не сподели тези изводи, защото те са основани на обективен доказателствен анализ на действителното съдържание на доказателствените източници, като: показанията на свид. П. за предоставен от подсъдимия заем в размер на 1200 лева при устно уговорена лихва в размер на 10% и обезпечение с договорна ипотека (т. 1, л. 12 от ДП, показания на л. 69-70, т. 1 от първоинстанционното съдебно дело, приобщените показания от съдебния й разпит на л. 12, т. 4 от ДП); показанията на свид. К. за предоставен му от подсъдимия заем в размер на 15000 лева при уговорена устно лихва от 10% и изплатена общо такава в размер на 30720 лева и обезпечение с ипотека върху недвижим имот (л. 173, т. 1 от съдебното дело, нотариален акт за учредена договорна ипотека на л. 93, т. 1 от ДП); показанията на свидетелите Хр. и М. М. за предоставен им от подсъдимия заем в размер на 10000 лева при устно уговорена лихва от 5% и изплатена общо такава от 17500 лева, както и при прехвърляне на недвижим имот в полза на подсъдимия (показания на л. 230, т. 1 от съдебното дело и приобщените показания на л. 54 и л. 58, т. 4 от ДП, данни от веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени в резултат на използване на специални разузнавателни средства (СРС) – л. 94 от папка 1); показанията на свид. Д. за дължима сума от 5000 лева на подсъдимия, чието погасяване е уговорено при 1.5% лихва (л. 403, т. 1 от съдебното дело) и обезпечено с учредяване на договорна ипотека с изрично отразяване на лихвата в нотариалния акт (л. 105, т. 2 от ДП). ВКС констатира, че единствено по отношение на предоставените от подсъдимия кредити на свидетелите Р. и С., въззивният съд неправилно е разчел фактите по механизма на предоставянето им и това е така, защото: поисканите от свидетелите в заем и предоставени им от подсъдимия суми са били в размер на по 1800 лева. В този смисъл са показанията на свидетелите Н. и М. С. (л. 183 и л. 184, т. 1 от съдебното дело и приобщените от съдебните им разпити на л. 67 и л. 64, т. 4 от ДП), Р. Р. (л.179, т. 1 от съдебното дело, приобщените показания от съдебен разпит на л. 134, т. 4 от ДП). Констатираните противоречия в показанията на свид. Р. Р. относно уговарянето и изплащането на лихва върху предоставената му в заем сума от подсъдимия, въззивният съд е обсъдил на л. 4-5 от мотивите на присъдата и с основание е кредитирал за достоверност показанията, депозирани от свидетеля пред съдия на досъдебното производство. Този извод на съда намира опора и в показанията на свид. И. Р. (л. 228, т. 1 от съдебното дело), който безпротиворечиво сочи уговарянето на лихва по предоставяните от подсъдимия кредити и нейния размер. Недостатък при формиране на изводите по фактите за тези два кредита касационната инстанция съзира в обстоятелството, че реално взетите като кредит суми от Р. и от С. са били в размер на по 1800 лева. В нотариалните актове за учредяване на договорни ипотеки обаче (приложени в т. 1, л. 99 и т. 2, л. 106 от ДП) са отразени по-големи суми – съответно 3300 лева за Р. и 2500 лева за С., като разликата е резултат от капитализиране на дадената сума за срока на връщането й и обезпечаване на именно този по-голям размер на дълга. Така констатираната неточност обаче не касае същината на осъществената от подсъдимия дейност, а освен това е в негова полза, доколкото не е отчетена като неправомерен доход, част от получените лихви върху предоставените кредити. При изложените съображения относно доказателствената дейност на въззивния съд ВКС намира, че тя не страда от заявените в жалбата недостатъци. Вътрешното убеждение на съда е формирано на базата на оценка на доказателствените източници по действителното им съдържание и тяхната взаимовръзка. Вярно е, че по отношение на част от свидетелите са констатирани противоречия в показанията, депозирани пред съдия на досъдебното производство и пред състав на първоинстанционния съд (свид. Р.) или свидетелите са заявили, че не си спомнят част от обстоятелствата (свидетелите Н., М. М., С., Хр. М.). Не намира опора в данните по делото и твърдението, че тези свидетели са отрекли първоначално дадените от тях показания. В тях свидетелите подробно са очертали параметрите на сключените сделки, вкл. и винаги устно уговаряната лихва (с изключение на свид. Д., при когото тя е договорена писмено). Цялостната дейност на подсъдимия по договаряне на кредитите и условията за погасяването им се установява освен от обсъдените по-горе и от показанията на свидетелите А. Иванова, Иван И., от многобройните писмени доказателства (нотариални актове, разписки и пр.). В подкрепа на изводите за извършваната от подсъдимия дейност са и данните от ВДС, сочещи на договаряне конкретни сделки (на л. 16-18, 21), на месечните погасителни вноски - „... всеки петък по 400...” (л. 24), на обезпечаване на кредит (л. 31-32), на уговаряне със свидетелите по делото на съдържанието на техните показания, най-вече – отричането на договорена и получена от подсъдимия лихва (л. 56-58) и пр. Така че, на базата на надлежна доказателствена основа по делото е установено сключването през инкриминирания четиригодишен период на инкриминираните седем договора за заем между подсъдимия Л. и различни лица, обезпечени с ипотеки и два – с продажба на недвижим имот (свидетелите М. и Н.). Несъмнено е установено уговарянето на възнаградителна лихва за срока на договора в размер на 5% (свид. М.) или 10% (останалите), като част от нея (при свидетелите Р. и С.) е включена в общата стойност на сделката, както и по всички – договарянето на лихва за забава за всеки ден от просрочието на връщане на заема. 2. При надлежно установените по делото факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК, материалният закон е приложен правилно, защото съответствието между надлежно установените по делото факти и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Възраженията на защитата на подсъдимия Л. относно съставомерността на деянието по чл. 252, ал. 2 от НК се свеждат основно до неустановеност на уговаряна лихва при извършваното кредитиране и получаване на неправомерен доход от подсъдимия, които възражения са по-скоро фактически и за тях бяха изложени подробни съображения. Твърди се също, че инкриминираните случаи са легитимни граждански и търговски сделки, които не са от кръга на тези по чл. 1, ал. 4 от ЗБ (отм.). ВКС преценява възраженията за несъстоятелни. В нормата на чл. 252 от НК законодателят инкриминира системното и по занятие извършване на банкови, застрахователни и други финансови сделки без съответно разрешение, без разлика дали са от един и същи или от различен вид. Това е типично престъпление на системно извършване и затова не може да се квалифицира във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Нормата предполага преценка на цялостната дейност по сключване на сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки, а не на всяка сделка поотделно. В конкретния случай, сключените сделки удовлетворяват изискването за „системност”, според правната теория и съдебна практика (в този смисъл р. № 472/2009 година на ВКС, ІІ н. о.). Законодателят не поставя изискване тази дейност да е единствен източник на доход за дееца. Достатъчно е предоставянето на парични средства под формата на заеми срещу възнаграждение за ползването им, да кумулира печалба за предоставящия средствата. Това, впрочем, е и основната характеристика на банковото кредитиране, поставено под разрешителен режим с оглед охраняване интересите на кредитополучателите. За дефинирането на дейността като банково кредитиране не е задължително деецът да е осъществявал и дейност по влогонабиране, като от набраните средства да е предоставял кредити (чл. 1 от Закона за банките, в сила до 01. 01. 2007 година, чл. 2 от сега действащия ЗКИ), т. е. да е осъществявал в пълен обем дейността, вменена на банковите (и финансовите) институции. Посочените норми регламентират типичните и най-присъщи на всяка банкова организация сделки – влогонабиране и кредитиране. Законът обаче не създава задължение за предоставяне на кредити единствено от привлечения влогов капитал. А няма съмнение, че банковият кредит е сред видовете банкови сделки, поставени под разрешителен режим. Обстоятелството, че подсъдимият не е търсел кредитополучателите, не е афиширал дейността си, а е бил намиран от тях, е правно ирелевантно за съставомерността на деянието. То сочи и на съзнаване на неправомерния характер на дейността, като елемент на субективната й съставомерност, преценката за която е въпрос не е само по приложение на правото, но и по установяване на фактите. При изложените съображения ВКС намира за законосъобразен изводът на въззивния съд, че дейността на подсъдимия Л. осъществява признаците на престъпния състав на чл. 252, ал. 2 от НК (в този смисъл вж. също и р. № 66/2009 година на ВКС, ІІ н. о., р. № 179/2011 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 402/2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 403/10. 11. 2011 на ВКС, І н. о. и др.). Затова искането на подсъдимия за оправдаване по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. 3. Относно релевираната явна несправедливост на наложеното на осъдения Л. наказание, в жалбата не се съдържат конкретни доводи и съображения, освен общо посочените невисока степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Те очевидно са съобразени от въззивния съд при индивидуализиране на наложеното на подсъдимия Л. наказание при условията на чл. 55 от НК. Определеният максимален изпитателен срок по чл. 66 от НК, ВКС намира за адекватен на продължителната и упорито осъществявана неправомерна дейност от страна на подсъдимия, необходим за изпълнение целите на наказанието по чл. 36 от НК. Поради това, ВКС не констатира наложеното на подсъдимия наказание да разкрива характеристиките на явна несправедливост по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийския апелативен съд, НО, 7-ми състав, нова присъда № 26 от 01 октомври 2012 година, по внохд № 682/2012 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.