О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 339 София, 29.05.2019 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 972 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4009/27.02.2019 г., подадена от М. Ш. О., чрез процесуалния й пълномощник адв. Н. Д., срещу определение № 587/14.02.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 5863/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 24487 от 23.10.2018 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 8611/2018 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по искова молба с вх. № 89440/27.06.2018 г. срещу „Дженерали застраховане“ АД, с ЕИК:[ЕИК], гр. София, с която е предявен пряк иск по чл. 432 КЗ на увреденото лице срещу застрахователя на риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на делинквента. В частната касационна жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди се, че въззивният съд не е зачел изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, което е следвало да се съобрази по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Не е обсъдил и доводите във въззивната частна жалба, относими към образуваната при застрахователя щета. В допълнение към това процесуално нарушение са изложени съображения за нарушение на материалния закон, изразяващo се в несъобразяване с нормата на чл. 380, ал. 3 вр. с чл. 409 КЗ, съгласно която непосочването на банкова сметка ималo за последица изключване отговорността на застрахователя за забавено плащане, но не било основание за непроизнасяне по направената застрахователна претенция. Счита, че изисканите от застрахователя документи са неотносими към възможността му да разгледа претенцията по същество и да определи застрахователно обезщетение на пострадалото лице. С нормата на чл. 496, ал. 2, б. „б“ и „в“ КЗ аргументира, че липсата на достатъчно доказателства не се отразявала на тримесечния срок за произнасяне, а следвало да се счита за отказ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли характер на „отказ“ по смисъла на чл. 498, ал. 3, предл. 2-ро КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл. 496, ал. 4 КЗ на влязъл в сила акт, доказващ виновността на водача, управлявал застрахованото МПС, до представянето на който счита, че липсва основание за плащане по претенцията му?; 2. Непредставяне на банкова сметка възпрепятства ли задължението на застрахователя да се произнесе и да определи размер на застрахователното обезщетение? и 3. „Следва ли съдът при проверка на допустимостта на иска по реда на чл. 130 ГПК да се съобрази с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК?. Ответникът по частната касационна жалба – „Дженерали застраховане“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано, поради липсата на основания за това, а по същество – за неоснователност на частната касационна жалба. Съображения в подкрепа на становището са развити в постъпил по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 276, ал.1 ГПК преклузивен срок. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, позовавайки се на разпоредбата на чл. 498, ал. 1 КЗ, според която увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 КЗ и при съобразяване на хипотезите по чл. 489, ал. 3 КЗ е извел извод, че в полза на ищцата не е възникнало правото на иск. Поради това, въззивният съд е приел, че производството пред Софийски градски съд е образувано преждевременно, тъй като процедурата по доброволно уреждане на застрахователната претенция не била приключила. Отхвърлени са като неоснователни доводите в частната жалба за необоснованост на исканията на застрахователя за представяне на допълнителни документи по щетата, в това число и банкова сметка на увреденото лице за превод на обезщетителната сума. Решаващият състав е възприел това като препятстване на възможността за извънсъдебно изпълнение на задължението на застрахователя, желание да се направи неефективен рекламационният процес и да се достигне директно до съдебно уреждане на отношенията чрез заобикаляне на закона и преодоляване на рекламационната процедура като предпоставка за допустимост на иска. С оглед на това решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел за правилно прекратяването на производството от първата инстанция. С първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос страната не обосновава извод за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият не е релевантен, като несвързан с решаващите мотиви на състава. Вторият поставен въпрос е релевантен, но същият не е обоснован с някой от предвидените в чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК допълнителни критерии. Третият поставен въпрос попада в обхвата на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него страната обосновава и допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, основан на приложените към изложението съдебни актове: определение № 352/26.06.2018 г. по ч.т.д. № 1027/2018 г. на ВКС, II т.о.; определение № 332/19.07.2018 г. по ч.т.д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т.о. и определение № 477/27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 646/2009 г. на ВКС, IV г.о. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия правен въпрос, конкретизиран съобразно правомощията на ВКС (т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: При постановяване на въззивен съдебен акт съдът следва ли да извърши самостоятелна преценка на данните по делото, релевантни за допустимостта на прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя на риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на делинквента. С приложимата по делото разпоредба на чл. 498, ал. 3 КЗ допустимостта на прекия иск на увреденото лице при настъпване на застрахователно събитие е обвързана от предявяване на претенция за плащане пред застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и изтичане на тримесечен срок от искането за доброволно плащане. По този начин законодателят е въвел допълнителна процесуална предпоставка за възникване на право на иск на увреденото лице. При проверка на предпоставките, обуславящи правото на иск, включително и от въззивната инстанция, се дължи самостоятелна проверка както на общите условия, от които зависи съществуването на правото на иск, така и на допълнителните (специални) предпоставки – в случая започнала процедура за доброволно плащане на застрахователно обезщетение и изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ. С оглед самостоятелния характер на тази преценка, образуваният исков процес остава висящ пред първоинстанциония съд и тогава, когато законосъобразността на извършената от първата инстанция проверка на правото на иск е предмет на въззивно контрол. Именно с оглед обхвата на проверката за валидност на процесуалното правоотношение, извършвана от въззивния съд в образуваното частно производство, последният е длъжен да съобрази и данните по делото, относими към изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ в хода на образуваното пред него производство. В случая е безспорно, че застрахователната претенция е предявена на 30.03.2018г., а исковата молба е депозирана в Софийски градски съд на 27.06.2018г. Независимо от наличието на надлежно писмено доказателство по см. на чл. 496, ал. 3, т. 1 КЗ, обуславящо невъзможност за застрахователя да откаже да се произнесе по основателността на застрахователната претенция, такъв отказ на практика е налице към момента на постановяване на въззивното определение, към който момент вече е изтекъл и тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ. С определение № 477/27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 646/2009 г. на ВКС, IV г.о., което се споделя и от настоящия състав, се възприема разрешението, че дори и при подаване на исковата молба да са съществували процесуални пречки, респ. да са липсвали процесуални условия за съществуването или надлежното упражняване правото на иск, щом преди прекратяване на производството са налице всички процесуални предпоставки за допустимо исково производство, то същото се счита за санирано и е следвало да продължи. С оглед тези разрешения, обжалваното определение се явява неправилно. Ищцата е предявила претенцията си пред застрахователя на 30.03.2018 г., като към датата на подаване на исковата молба 27.06.2018 г. тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ не е изтекъл, но същият, считано от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя, е изтекъл към момента на постановяване на обжалваното в настоящото производство определение на Софийски апелативен съд – 14.02.2019 г., какъвто е бил и към датата на постановяване на потвърденото с него прекратително определение на първоинстанционния съд – 23.10.2018 г. Неотчитането по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК на отпадането на процесуалната пречка за надлежното упражняване на правото на иск води до неправилност поради допуснато процесуално нарушение на обжалвания въззивен акт. Изискването от страна на застрахователя „Джнерали застраховане“ АД на допълнителни документи, извън представените от увреденото лице по чл. 498, ал. 2 КЗ, при положение, че разпоредбата на чл. 496, ал. 3 КЗ защитава ползвателя на застрахователна услуга, ако той не е представил определени документи, срещу отказа на застрахователя да се произнесе по основателността на претенцията му, е недобросъвестно поведение, в разрез със законовото му задължение да даде мотивиран отговор по застрахователната претенция в законоустановения срок – арг. от чл. 108, ал. 1 вр. с ал. 3 вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ, както и е в недопустимо отклонение от забранителната разпоредба на чл. 106, ал. 5 КЗ. В конкретния случай, въззивният съд е следвало да констатира по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ, след което е можел да съобрази, че след изтичането на този срок непроизнасянето на застрахователя е обусловило допустимост на исковете по чл. 432 КЗ в хипотезата на чл. 498, ал. 3, предл. второ КЗ, което е довело до отпадане на процесуалните пречки за разглеждане на иска на увреденото лице по същество – в този смисъл определение № 179/15.04.2019 г. по ч.т.д. № 859/2019 г. на ВКС, I т.о. При съобразяване на тези данни и релевантните за допустимостта на процеса обстоятелства, следва да се изведе извод за неправилност на атакуваното определение. Последното подлежи на отмяна и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по спора. С оглед изложеното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 587/14.02.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 5863/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 587/14.02.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 5863/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд и потвърденото с него определение № 24487 от 23.10.2018 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 8611/2018 г. по описа на Софийски градски съд. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: