О П Р Е Д Е Л Е Н И Е     № 170     София, 09.03.2010 г.     Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и десета година в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ                                  ЧЛЕНОВЕ:БОЙКА ТАШЕВА                                                                 МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ ч.гр.дело № 144/2009.     Производството е по чл.274, ал..3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от В. И. В. н качеството му на управител на “В” Е. – Ш. , приподписана от адв. И, срещу определение №403/06.10.2009 г. по ч.гр.д. №361/2009 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о. Обстоятелствата по делото са следните: Веско И. В. ката управителна “В” Е. – Ш. , е предявил против Ф. С. С., Е. К. С., Е. К. С., А. М. С. и А. А. С. , всички от с. Б., област Р. иск с правно основание чл.403, ал.1 ГПК. Въз основа на исковата молба е образувано гр.д. №283/2009 г. по описа на Ш. окръжен съд. С определение №346/14.7.2009 г. по посоченото дело и с оглед възражението за подсъдност на спора, направен с писмен отговор от ответниците, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на Разградския окръжен съд. С определение №403/06.10.2009 г. по ч.гр.д. №361/2009 г., по частна въззивна жалба от ищеца В. ” Е. – Ш. , Варненският апелативен съд е потвърдил определението на първата инстанция. Въззивната инстанция е приела, че отговорността за вреди по чл.403, ал.1 ГПК е безвиновна, поради което тя не може да се приравни с деликтната отговорност, предвидена в чл.45 ЗЗД. Поради това съдът е стигнал до извод, че разпоредбата на чл.115 ГПК е неприложима и подсъдността на спора следва да бъде определена съгласно общото правило на чл.105 ГПК, т.е. по местожителството на ответниците. Срещу определението на Варненския апелативен съд е подадена частна касационна жалба от ищеца В. ” Е. – Ш. , по съображения подробно изложени в нея. В изложението за допустимостта на частната касационна жалба, инкорпорирано в нея, като съществени процесуалноправни въпроси се сочат следните: “След като първоинстанционният съд не е събрал доказателства по чл.119, ал.4 ГПК и такива не са били представени от ответниците, възможно ли е постановяването от въззивния съд на обоснован съдебен акт, по силата на който да се уважи възражение за липса на местна подсъдност ?” и “ К. е характерът на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК – безвиновна или виновна, с оглед разпоредбите на чл.105 и чл.115 ГПК?”. Като основание за допускане се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Моли се за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване и неговата отмяна. Ответниците по частната касационна жалба – Ф. С. С., Е. К. С., Е. К. С., А. М. С. и А. А. С. ,, не заявяват становища в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, намира, че последната е подадена в законния срок. Изложението съдържа два въпроса по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: “След като първоинстанционният съд не е събрал доказателства по чл.119, ал.4 ГПК и такива не са били представени от ответниците, възможно ли е постановяването от въззивния съд на обоснован съдебен акт, по силата на който да се уважи възражение за липса на местна подсъдност ?” и “ К. е характерът на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК – безвиновна или виновна, с оглед разпоредбите на чл.105 и чл.115 ГПК?”. По тях е налице сезиране на въззивната инстанция, която се е произнесла по втория от тях, а по първия не е налице произнасяне. Доколкото е налице корелация между двата въпроса, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира , че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване и по двата въпроса. По първия от поставените въпроси настоящата съдебна инстанция намира следното: Нормата на чл.119, ал.4 ГПК е относима и към трите предхождащи я норми – тези на чл.119, ал.ал.1-3 ГПК. В процесния случай се касае до възражение за местна подсъдност, направено от ответниците по исковата молба, във връзка с разпоредбата на чл.105 ГПК. Разпоредбата на чл.119, ал.4 ГПК предвижда, че “ Е. с предявяване на възражението страната е длъжна да представи и доказателствата си”. Т. означава, че възражението за местна подсъдност/каквото е налице по настоящото дело/ следва да се направи от страната в срока за отговор на исковата молба като едновременно с предявяването му страната е длъжна на представи и доказателствата си. От друга страна, разпоредбата на чл.105 ГПК предвижда, че “Искът се предявява пред съда в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника”. Доколкото в процесният случай ищецът е посочил в исковата си молба адрес за призоваване на ответниците в с. Б., област Р. , следва да се приеме, че това е постоянният им адрес, и това е било безспорно към момента на предявяване на субективно предявените искове. Нормата на чл.119, ал.4 ГПК следва да се тълкува в смисъл, че представянето на доказателства по възражението се извършва само когато възразяващия има такива. При липсата на спор към момента на предявяване на исковата молба за постоянния адрес на ответниците представянето на доказателства по смисъла на чл.119, ал.4 ГПК не е необходимо. По въпроса за това “Какъв е характерът на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК – безвиновна или виновна, с оглед разпоредбите на чл.105 и чл.115 ГПК?” съдът намира следното: Отговорността по чл.403, ал.1 ГПК е безвиновна/обективна/, макар и да лежи на плоскостта на отговорността за непозволено увреждане. Тя обаче не е деликтна, тъй като се отличава от последната с оглед изискването за вина. Лицето, в чиято полза съдът е допуснал обезпечение на бъдещ иск не може да се освободи от отговорността по посочената по-горе разпоредба, като докаже, че е положил необходимата грижа да провери допустимостта или основателността на иска. Той отговаря при обезпечаване на бъдещ иск, ако не е предявил иска в срок, както и в случай, че искът е предявен в срок, но не е уважен. Отговорността по чл.403, ал.1 ГПК, като безвиновна се отличава и от отговорността за злоупотреба с процесуални права, която изисква наличието на умисъл. Поради това при предявяване на иск по чл.403, ал.1 ГПК отговорността е за всички преки и непосредствени последици, които обезпечаването на иска е причинило на ответника. Предвид изложеното подсъдността по настоящия спор попада в хипотезата на чл.105 ГПК, а не в тези по чл.115 от същия кодекс. Частната касационна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – в сила. Водим от горните съображения и на основание чл.278 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,       О П Р Е Д Е Л И:       ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №403/06.10.2009 г. по ч. гр.д. №361/2009 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., подадена от В. И. В. – управител на “В” Е. – Ш. , приподписана от адв. К, по частна касационна жалба, вх. №4635/26.10.2009 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение №403/06.10.2009 г. по ч. гр.д. №361/2009 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о. Определението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: