Р Е Ш Е Н И Е № 235 С., 08.11. 2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми октомври, две хиляди и шестнадесета година, в състав: Председател: ЕМИЛ ТОМОВ Членове: Д. ДРАГНЕВ Г. НИКОЛАЕВА при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 2082 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ч. Г. М. срещу решение № 802 от 26. 01. 2016г. по гр. дело № 2253/2015г. на Софийски градски съд /СГС/, ІІ-Г въззивен състав, в частта му, в която е потвърдено решение № ІІ-77-191 от 09. 01. 2015г. по гр. дело № 18721/2014г. на Софийски районен съд, 71 състав, с което е отхвърлен главният иск на касатора с правно основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ /З./ за разликата над сумата 3 698. 16 лв. до сумата 10 631. 99 лв., съставляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден, за периода: 01. 01. 2008г. – 10. 10. 2013г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Жалбоподателят релевира основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а именно нарушение на материалния закон – чл. 83, ал. 1, т. 3 З., поддържайки че при неизпълнение на нормативното задължение на председателя на Д. по чл. 3, ал. 3 П. да определи размера на допълнителния платен годишен отпуск по чл. 83, ал. 1, т. 3 З. за съответните длъжности, следва да бъде приложен максималният размер на допълнителния платен отпуск, визиран в чл. 83, ал. 1, т. 3 З., но не и нормата на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ, която не урежда специфичните служебни правоотношения по З.. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният главен иск с правно основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 З. да бъде уважен за разликата над сумата 3 698. 16 лв. до сумата 10 631. 99 лв., призната с приетата по делото счетоводна експертиза, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответникът Д. не подава отговор на касационната жалба. В проведеното пред ВКС съдебно заседание заявява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на въззивното решение. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Прави възражение за прекомерност на платения от ищеца хонорар за един адвокат в производството пред ВКС. С определение № 583 от 29. 06. 2016г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, в горепосочената му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния материалноправен въпрос: право на какъв по размер допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден по чл. 83, ал. 1, т. 3 З. има ищецът и съответно – какъв размер на парично обезщетение, при проявено бездействие с власт и липса на издадена заповед на Председателя на Д. по чл. 3, ал. 3 П., и следва ли при законоустановен в З. размер на този вид отпуск, при горепосочената хипотеза, да се прилагат общите разпоредби на Кодекса на труда /КТ/. По поставения въпрос настоящият съдебен състав приема следното: В обжалваното решение № 802 от 26. 01. 2016г. по гр. дело № 2253/2015г., СГС, ІІ-Г въззивен състав е приел, че в хипотеза на неиздадена заповед на Председателя на Д. по чл. 3, ал. 3 П. за определяне размера на допълнителния платен годишен отпуск за служители на ненормирано работно време, като процесната, е приложима общата норма на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ, според която минималният размер на полагащия се допълнителен платен годишен отпуск е 5 работни дни, обезщетение за какъвто размер за процесния период е присъдил в полза на ищеца на основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 З.. В решение № 45 от 22. 02. 2016г. по гр. дело № 4195/2015г. на ВКС, ІV ГО, е прието по реда на чл. 290 ГПК, че с разпоредбата на чл. 82, ал. 6 З. е предвидена компенсация за служители на Д. за работа на ненормиран работен ден с допълнителен платен годишен отпуск, чийто размер се определя с нарочна заповед на Председателя на Д. по чл. 3, ал. 3 П. за съответните длъжности в границите, посочени в чл. 83, ал. 1, т. 3 З. – до 12 работни дни. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, идентичен с този по настоящото дело, е отговорено по следния начин: при неупражнено от Председателя на Д., вменено му от законодателя в чл. 3, ал. 3 П., правомощие за издаване на заповед за определяне на конкретния размер на полагащия се допълнителен платен годишен отпуск при ненормирано работно време за различните служители на агенцията, на държавния служител следва да бъде признато право на допълнителен платен годишен отпуск в максималния размер, визиран в чл. 83, ал. 1, т. 3 З. – 12 работни дни, тъй като никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, в случая на Председателя на Д., което не може да има за последица лишаване на държавния служител от установени в закона права. Настоящият състав приема за правилна задължителната практиката в горепосоченото решение на ВКС, което е постановено по аналогичен спор на друг държавен служител на Д. за право на обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение за неползвания допълнителен платен годишен отпуск, полагащ се за работа при ненормирано работно време по чл. 83, ал. 1, т. 3 З. и при неупражнено правомощие на Председателя на Д. за издаване на заповед за определяне на конкретен размер на горепосочения отпуск за различните длъжности в агенцията. Тя съответства на основния принцип в правото, според който недобросъвестното поведение на правен субект не може да породи благоприятни за същия субект правни последици, както и на правилото, че нормите на специалния закон изключват приложението на общия закон, когато последният предвижда нещо различно. Служебните правоотношения на служителите от Д., какъвто е ищецът, тяхното пораждане, изменение и прекратяване, се регламентират от специален закон - З., който в чл. 83, ал. 1, т. 3 съдържа специална уредба и на правото на държавния служител от агенцията на допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормирано работно време и на неговия максимален размер – 12 работни дни. Същият специален закон вменява на органа по назначаването правомощие да определи конкретния размер на допълнителния платен годишен отпуск за конкретните служители на Д. /чл. 3, ал. 3 П./, което е останало нереализирано, при която хипотеза следва да се приложи максималния размер, посочен в специалната правна норма /чл. 83, ал. 1, т. 3 З./, който е 12 работни дни. Нормата на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ е неприложима по спора, тъй като тя е относима към трудови правоотношения, каквото безспорно не е процесното служебно правоотношение между страните по делото и доколкото за размера на полагащия се допълнителен платен годишен отпуск при работа на ненормиран работен ден се съдържа изрична специална регламентация в специалния З.. Последната възпроизвежда регламентацията в общия спрямо всички държавни служители закон - чл. 50, ал. 2 Закона за държавния служител /З./, според която за ненормирано работно време държавният служител има право на допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 дни. Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ би имала приложение по процесното служебно правоотношение, ако отсъстваше специална правна уредба в специален закон, в която хипотеза празнотата в специалния закон би следвало да се попълни чрез прилагането на нормата от КТ по аналогия на закона /чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА/, или при налична специална регламентация, както е в случая, само при изрично препращане към нея в общия /З./ и специалния /З./ закони, каквото препращане по въпроса за допълнителния платен годишен отпуск, полагащ се за ненормирано работно време, няма. За определяне размера на последния законодателят е избрал различен подход при трудовите и при служебните правоотношения, като за работещите по трудов договор в чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ е посочен минимум от 5 работни дни, но няма определен максимум, докато за държавните служители по служебно правоотношение е регламентиран максимум от 12 работни дни, без да е установен законен минимум. В горепосочените граници /за държавните служители – само горна граница, а за работещите по трудов договор – само долна граница/ следва да бъде упражнено нормативно установеното правомощие на работодателя или органа по назначаването за определяне на конкретния размер на полагащия се допълнителен платен годишен отпуск при ненормирано работно време. По съществото на касационната жалба: По делото страните не спорят, а и от приетите доказателства се установява, че ищецът е заемал при ответника длъжността „директор на дирекция“ за периода 01. 01. 2008г. – 10. 10. 2013г. вкл. по служебно правоотношение, прекратено на основание чл. 111 вр. с чл. 110, ал. 1, т. 2, б. „г“ З. на 11. 10. 2013г., както и че съгласно чл. 82, ал. 5 З. за длъжността му е установен ненормиран работен ден, при който държавният служител е длъжен при необходимост да изпълнява служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време, регламентирано в чл. 82, ал.1 З. с продължителност от 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5 – дневна работна седмица. При така установените правнорелевантни факти въззивният съд правилно е приел за приложима нормата на чл. 82, ал. 6, т. 1 З., според която работата при ненормирано работно време в работни дни се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск, без да е нужно ищецът да доказва, че е полагал извънреден труд, а е достатъчно да установи, че за заеманата длъжност е договорено ненормирано работно време. Според чл. 83, ал. 4 З. единствено при прекратяване на служебното правоотношение, държавният служител има право да получи парично обезщетение за неползвания допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно време. Максималният размер на допълнителния платен годишен отпуск, посочен в специалната норма на чл. 83, ал. 1, т. 3 З., е приложим по служебното правоотношение при неупражнено от органа по назначаването правомощие по чл. 3, ал. 3 П. за определяне със заповед на конкретен размер на допълнителния платен годишен отпуск за конкретните държавни служители, съобразно дадения по – горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. Съобразно последния възприетото от СГС за приложимия към спора материален закон – нормата на чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ е незаконосъобразно. Според приетото и неоспорено от страните заключение на икономическата експертиза на вещото лице А. А. брутното месечно възнаграждение на ищеца към момента на прекратяване на процесното служебно правоотношение, при съобразяване на изискуемите по смисъла на чл. 121 З. негови компоненти, възлиза на 3 544 лв. или 154. 09 лв. за всеки работен ден. За времетраенето на служебното правоотношение между страните: 01. 01. 2008г. /началният момент е съобразен с пар. 3, ал. 1 ПЗР З./ – 10. 10. 2013г. вкл. /5 години, 9 месеца и 10 дни/, ищецът има право на 69 работни дни допълнителен платен годишен отпуск по чл. 83, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 82, ал. 6, т. 1 З. – по 12 работни дни за всяка година. Ответникът не е заплатил на ищеца при прекратяване на служебното му правоотношение парично обезщетение за тези 69 дни допълнителен платен годишен отпуск по чл. 83, ал. 1, т. 3 З., чийто размер, изчислен на базата на полученото месечно брутно възнаграждение от ищеца към момента на прекратяване на договора за държавна служба, възлиза на 10 632 лв. /69 работни дни х 154. 09 лв./, за която сума е основателен предявеният главен иск. СГС е уважил последния иск за сумата 3 698. 16 лв. – обезщетение за допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно време в размер на 24 работни дни и в тази част въззивното решение, като необжалвано, е влязло в сила. В останалата обжалвана част за обезщетението за 45 работни дни допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден, съобразно отговора на поставения от касатора материалноправен въпрос в настоящото производство по чл. 290 ГПК, атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 83, ал. 1, т. 3 З./ и като такова то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, ВКС следва да постанови новото съдебно решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 З. следва да бъде уважен и за разликата над сумата 3 698. 16 лв. до сумата 10 631. 99 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 517. 18 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата и втората съдебни инстанции, съставляващи хонорар за един адвокат, намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, пропорционално на уважената част от главния иск, извън присъдените с въззивното решение, и сумата 676. 69 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 802 от 26. 01. 2016г. по гр. дело № 2253/2015г. на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, в частта му, в която е потвърдено решение № ІІ-77-191 от 09. 01. 2015г. по гр. дело № 18721/2014г. на Софийски районен съд, 71 състав, с което е отхвърлен главният иск с правно основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 З. за разликата над сумата 3 698. 16 лв. до сумата 10 631. 99 лв., съставляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден, за периода: 01. 01. 2008г. – 10. 10. 2013г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, и вместо него постановява: ОСЪЖДА ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ „НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ“ да заплати на Ч. Г. М., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 83, ал. 4, пр. второ, вр. с чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 82, ал. 6 З., сумата 6 933. 83 лв. /шест хиляди деветстотин тридесет и три лева и осемдесет и три стотинки/, съставляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден в размер на 45 работни дни, за периода: 01. 01. 2008г. – 10. 10. 2013г. вкл., ведно със законната лихва от 08. 04. 2014г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2 193. 87 лв. /две хиляди сто деветдесет и три лева и осемдесет и седем стотинки/ – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: