РЕШЕНИЕ № 33 София, 28. февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1284 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 19.06.2012 г. по гр.д. № 17038/2011, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд от 17.10.2011 г. по гр.д. № 27958/2011, с което са уважени предявените искове за признаване на уволнението за незаконно, за възстановяване на предишната работа и за обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за възможността работодателят да бъде представляван в трудовите правоотношение от пълномощник с общо пълномощно, в т.ч. при прекратяване на трудовото правоотношение и за възможността страните да се съгласят да променят мястото и характера на работата, без да засегнат условията и срока на уговорения срок за изпитване. По първия поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че в гражданското право, част от което е трудовото, всяко правоспособно лице може да бъде представлявано от друго дееспособно лице по волята на представлявания, освен когато законът изрично забранява това (при сключване на брак, извършване на завещание и др.). При доброволното (договорното) представителство пълномощието трябва да бъде извършено предварително във формата, която се изисква за сделката (когато изискваната форма е нотариална, достатъчна е нотариална заверка на подписа и евентуално на съдържанието) или правните действия в упражнение на представителната власт, но както отсъствието на овластяване, така и неспазването на предписаната от закона форма може да бъдат санирани след извършване на сделката или правните действия чрез потвърждаване в изискуемата за пълномощието форма. За сключването и прекратяването на трудово правоотношение законът изисква писмена форма за валидност, такава е и изискуемата форма за валидност на пълномощието от работодателя. Съответно работодателят или негов надлежен представител могат винаги да потвърдят с писмен акт (дори с предявяването на иска или с отговора на исковата молба) както овластяването, така и сключената сделка и/или извършените правни действия без представителна или с ненадлежно учредена представителна власт. Същите причини, които пораждат нуждата от упълномощаване, пораждат и нуждата от преупълномощаване, затова правният им режим се припокрива в значителна степен. При преупълномощаването представителната власт на преупълномощения възниква по волята на пълномощника. В материалния закон са уредени две предпоставки за преупълномощаване: когато пълномощникът е изрично овластен да преупълномощава (тук всъщност има воля на представлявания, която се съчетава с волята на пълномощника) и когато преупълномощаването е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя (тук има само воля на пълномощника). Преупълномощаването от неовластен за това пълномощник и без то да е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя обаче не е недействително, то поражда представителна власт пред третите лица – те винаги могат да се доверят на преупълномощения. Когато преупълномощеният упражнява права от името на представлявания, те пораждат съответните правни последици, а третите лица могат да поискат потвърждение от представлявания, за да зачетат вече възникналите правни последиците. Няма разлика между потвърждаването при упълномощаване и потвърждаването при преупълномощаване както в гражданското, така и в трудовото право. Преупълномощаването, извършено при отсъствието на двете особени законови предпоставки има значение във вътрешните отношения между представляван и преупълномощител. Общата уредба на договорното представителство при действието на ЗЗД от 1950 г. не съдържа разпоредби относно общото и специалното (изричното) пълномощие. Такава специална уредба съществува в търговското право, но тя няма приложение в отношенията между нетърговци и по-специално в трудовите правоотношения. В търговското право общо е пълномощието в пределите на очертаната от закона представителна власт, специално е пълномощието за изчерпателно посочени по род и вид сделки и действия (тъй като изключва общата представителна власт извън посочените по род и вид сделки и действия), изрично е пълномощието за действия извън очертаната от закона представителна власт (то надхвърля общата представителна власт) и конкретно е пълномощието за отделни сделки или действия – вън от обхвата на основното упълномощаване. Това разделение в търговското право има значение за преупълномощаването, доколкото в търговските отношения преотстъпването на цялата представителна власт е забранено от закона с цел да се предотврати нежеланото от представлявания общо преупълномощаване (разбира се, ако представляваният е овластил пълномощника да преупълномощава общо или потвърди извършеното общо преупълномощаване, то го обвързва). В гражданското право не съществува подобна законова забрана, тъй като в тези отношения преупълномощаването без знанието и съгласието на представлявания е допустимо при всяка необходимост от запазване на неговите интереси. Гражданскоправният режим на преупълномощаването се прилага и в търговските отношения, що се отнася до конкретното пълномощие. В гражданското право няма очертани от закона предели на представителната власт. Тук обемът на представителната власт се определя от упълномощителя – неговото изявление (или поведение при конклудентното, съответно обстоятелствата при мълчаливото упълномощаване) очертава пределите на представителната власт. Затова под общо овластяване се разбира пълномощието за извършване на посочени по род и вид сделки и действия, което може, но не е необходимо да бъде изчерпателно, изричното упълномощаване се противопоставя на мълчаливото и на това чрез конклудентни действия, а конкретно е пълномощието за отделни сделки или действия. В гражданското право общото преупълномощаване не е нежелано от законодателя и е по принцип допустимо (като действието на принципа, че комуто е възложено да извърши нещо, не може да го превъзлага е сведено да правилото, че превъзлагащият отговаря пред възложителя за вредите от действията на избраното от него лице, като за вреди от свои действия). Затова изричното овластяване за преупълномощаване в отделни случаи не може да се тълкува като забрана за преупълномощаване в други случаи, тъй като липсата на овластяване за преупълномощаване не изключва възможността то да бъде извършено, когато е станало необходимо за запазване интересите на представлявания, а и както беше посочено по-горе, преупълномощаването от неовластен за това пълномощник и без то в действителност да е било необходимо за запазване интересите на упълномощителя, не е недействително, то поражда представителна власт пред третите лица. Наред с това винаги е открита възможността за потвърждаване, дори когато представителната власт на преупълномощения липсва. Различно е положението при процесуалното представителство в гражданския и административния процес. То е общо, когато поражда представителна власт за всички процесуални действия, освен за тези, за които е необходимо изрично пълномощно, изрично е – за действия извън очертаната от закона обща представителна власт (то надхвърля общата представителна власт), специално е – за изчерпателно посочени по вид процесуални действия (тъй като изключва общата представителна власт извън посочените по вид процесуални действия) и е конкретно – за отделни процесуални действия. Съществената разлика от материалното представителство е в допустимостта на преупълномощаването – при процесуалното предсатвителство то е винаги допустимо и възможността за преупълномощаване не може да бъде ограничавана. По втория поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че срок за изпитване може да бъде уговорен както при сключването на безсрочен, така и при сключването срочен трудов договор. Уговорката за изпитване не прави трудовия договор срочен, а дава право на едната или на двете страни да го прекратят с едностранно изявление в рамките на срока за изпитване. Обстоятелството, че тече срок за изпитване не е пречка страните да се съгласят да изменят трудовия договор, като променят характера на работата. Наред с това за новата длъжност страните могат да уговорят и нов – по-дълъг или по-кратък срок за изпитване. Новият срок обаче може да бъде уговорен само изрично и в писмена форма. Страните могат да уговорят също, че за новата длъжност няма да има срок за изпитване, но това не може да стане освен чрез изрична уговорка в писмена форма. Формален договор може да бъде изменен само чрез изрична уговорка в същата форма. Съгласие, манифестирано чрез конклудентни действия не може да измени сключения формален договор, още по-малко такъв резултат може да бъде постигнат чрез бездействие, каквото е мълчанието. При промяна на характера на работата не е необходимо в допълнителното споразумение да се уговаря изрично или да се посочва по някакъв начин (напр. чрез позоваване на чл. 70 КТ), че първоначалния изпитателен срок продължава да обвързва страните. Без изрично писмено съгласие, уговореният за старата длъжност изпитателен срок може да отпадне за новата длъжност, само ако уговарянето му за нея би било недействително (напр. ако работникът вече е изпълнявал „новата” длъжност при същия работодател). Когато в срока за изпитване страните са постигнали изрично съгласие само за промяна на характера на работата, първоначалната уговорка за изпитване важи и за новата длъжност и продължава да обвързва страните до изтичането на първоначалния срок, ако в допълнителното споразумение не е постигнато изрично съгласие за нов изпитателен срок за новата длъжност или за отпадане на уговорения изпитателен срок. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника като касиер по безсрочен трудов договор с изпитателен срок, който е сключен първоначално за длъжността „обслужващ магазин”, а в последствие е променен за „касиер”. Трудовото правоотношение е прекратено преди изтичането на изпитателния срок с оспорваната заповед № 11211/19.05.2011, подписана от пълномощник на работодателя, който е овластен с общо пълномощно, а не с изрично пълномощно за прекратяване на трудовия договор с ищцата на съответното основание. Извършените действия без представителна власт може да бъдат потвърдени с отговора на исковата молба, но не е налице посоченото в заповедта основание, тъй като изпитателният срок е уговорен за длъжността „обслужващ магазин”, а не за новата длъжност „касиер”. Правилно въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника по безсрочен трудов договор с изпитателен срок, първоначално като „обслужващ магазин”, а в последствие като „касиер”. Също правилно съдът е приел, че изрично съгласие в писмена форма е постигнато само за промяна на характера (а в последствие и за мястото) на работата, но не и за срока за изпитване. Също правилно съдът е приел, че е без правно значение дали преупълномощеният представител на работодателя, подписал оспорваната заповед № 11211/19.05.2011 за прекратяване на трудовия договор е надлежно овластен, след като действията му са надлежно потвърдени с отговора на исковата молба, подписан от адвокат, надлежно упълномощен от изпълнителния директор на дружеството. В нарушение на закона обаче съдът приел, че изпитателният срок е уговорен само за първата длъжност „обслужващ магазин”. След като страните не са уговорили изрично в писмена форма нищо по отношение на изпитателния срок, следва да се приеме, че първоначалната уговорка за изпитване важи и за новата длъжност „касиер” и продължава да обвързва страните до изтичането на първоначалния срок. Без изрично писмено съгласие, уговореният изпитателен срок може да отпадне за новата длъжност, само ако уговарянето му за нея би било недействително (напр. ако работникът вече е изпълнявал „новата” длъжност при същия работодател). Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че ищцата е работила при ответника като касиер по безсрочен трудов договор с 6-месечен изпитателен срок. Договорът е сключен за длъжността „обслужващ магазин”, а в последствие е променен за „касиер”, като в допълнителното споразумение не е уговорено изрично нищо по отношение на изпитателния срок. Трудовото правоотношение е прекратено преди изтичането на изпитателния срок с оспорваната заповед № 11211/19.05.2011, подписана от пълномощник на работодателя. Без правно значение е наличието или отсъствието на представителна власт, след като действията на представителя са потвърдени с отговора на исковата молба, подписан от адвокат, надлежно упълномощен от изпълнителния директор на дружеството. Видно от изложеното работодателят е осъществил надлежно право си да прекрати трудовия договор с едностранно изявление в рамките на изпитателни срок. Уговорката за изпитване в първоначалния договор не е отпаднала чрез изрично уговаряне на това в писмена форма. Предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и обусловените искове за възстановяване на предишната работа и за обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. На ответника [фирма], В. следва да бъдат присъдени и всички разноски по делото в размер на 1.440,00 лева, както се претендират. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 19.06.2012 г. по гр.д. № 17038/2011. ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Н. Я. от С. срещу [фирма], В., искове за признаване на уволнението със заповед № 11211/19.05.2011 за незаконно, за възстановяване на предишната работа и за обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. ОСЪЖДА С. Н. Я. от С. да заплати на [фирма], В. сумата 1.440,00 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.