Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №  557   гр. София,  16  февруари   2010 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди и девета година в състав :     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова                                     ЧЛЕНОВЕ: 1. Татяна Кънчева                                             2. Жанина Начева     при секретаря …… Н. Цекова ……………………………………. в присъствието на прокурора … Гебов ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 617 по описа за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура, жалба на подсъдимия чрез защитника адв. М жалба на другия защитник - адв. М против решение № 287 от 20.07.2009 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 384/2009 г. В протеста се изтъкват съображения, които подкрепят касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК – нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание. Според прокурора съдът не е имал основание да индивидуализира наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и незаконосъобразно е определил типа на затворническото заведение. Счита, че наказанието по размер и място на изтърпяване не е в състояние да постигне целите по чл. 36 от НК, затова иска да се върне делото за ново разглеждане. В жалбите са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1-3 НПК. Твърди се, че деянието е несъставомерно по повдигнатото обвинение, съдът неправилно е анализирал и преценил доказателствата, индивидуализирал е прекомерно тежко наказание на подсъдимия К. В. Ч.. Поради това жалбоподателите искат да се отмени решението и като отделни алтернативи - да се оправдае подсъдимият или да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста относно несправедливостта на наказанието, както и в частта за режима, намирайки правно основание в разпоредбите на чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС. Защитниците на подсъдимия (адв. М. и адв. М) подкрепят жалбите и настояват протестът да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 178 от 7.05.2009 г. по н. о. х. д. № 2553/08 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия К. В. Ч. за виновен в това, на 2.02.1998 г. в гр. С. в съучастие като съизвършител със С. Г. Г. да е отвлякъл М. П. К. и противозаконно да я е лишил от свобода, като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК го е осъдил на наказание от три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати разноските, направени по делото. С въззивно решение № 287/09 г. от 20.07.2009 г. по в. н. о. х. д. № 384/09 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал подсъдимия К. В. Ч. да е извършил престъплението в съучастие по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК, намалил е наложеното наказание на една година и шест месеца лишаване от свобода, като е определил подсъдимият да бъде настанен първоначално в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Протестът и жалбите са НЕОСНОВАТЕЛНИ. В жалбата на подсъдимия са изложени съображения, които са насочени да опровергаят оценката за достоверност на показанията на пострадалата К. , както и твърдения, че фактическите положения не съответстват на събраните и проверени други доказателства. Тези аргументи обаче покриват съдържанието на оплакване за необоснованост (ТР № 51/64 г.), което не е касационно основание за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Съдът по същество самостоятелно преценява достоверността на доказателствата. В конкретния случай Софийският апелативен съд стриктно е изпълнил процесуалните си задължения и в нужната степен е аргументирал пътят на своите разсъждения. В съгласие с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК е посочил кои доказателствени средства и защо приема за достоверни, и кои и защо доказателствени средства отхвърля като недостоверни. Обстойно е анализирал показанията на пострадалата, за които е открил подкрепа в други доказателствени източници (показанията на св. Д, св. И), а лансираната версия от подсъдимия не е кредитирал с доверие, мотивирайки се със законосъобразни, ясни и точни съображения. Отделен е въпросът, че поначало показанията на св. К са равностойно доказателствено средство и не съществува пречка, когато те са счетени за достоверни, на тяхна основа да се изграждат фактическите заключения. Затова, касационният съд не споделя доводите за нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, произтичащо от липсата на изчерпателност в съдебните мотиви и неясно предпочитание на една група от свидетелите за сметка на други. Вътрешното убеждение на въззивния съд е формирано без логически противоречия и след ефективно изследване на възраженията, направени от подсъдимия и неговите защитници. Неоснователен е и доводът, че липсва съвместно извършено деяние със С. Г. Г. , тъй като насилието, което последният е упражнил спрямо пострадалата при качването й в автомобила е станало без присъствието и знанието на подсъдимия Ч(той бил дошъл по-късно и седял на предната седалка до шофьора). При условие, че не е установено насилие или заплахи по време на пътуването с таксиметровия автомобил, както и принуда докато подсъдимият Ч пострадалата се намирали на рецепцията на хотел „Сара”, според разбирането на жалбоподателите съдът не е имал фактическо и правно основание да приеме престъплението, предмет на обвинение. Респективно, съдът е могъл евентуално да обсъди правната квалификация по чл. 142, ал. 1 от НК (нов). Изложените в жалбата данни за поведението на подсъдимия не отговарят на установените по делото фактически положения. Действително съдът е счел за доказано, че св. К(св. Бойчева) е била насилствено задържана от С. Г. Г. на входа на кафене „Блиц” в столицата, но е приел също, че докато Г. принудително я отвеждал към таксиметровия автомобил, а св. Б се опитвал да го спре, последният бил изблъскан настрани от подсъдимия Ч. През това време пострадалата е била изведена насила пред заведението, заставена да седне на задната седалка в колата, а отпред се настанил подсъдимият, който наредил на таксиметровия шофьор в коя посока да ги откара. Докато се движел автомобилът, пострадалата била заплашвана и притискана здраво, за да не може да се движи. Наред с това извършителите оказвали под различна форма принуда и спрямо св. Д, който трябвало да управлява превозното средство според указанията на подсъдимия Ч. Стигайки до хотел „Сара”, подсъдимият издърпал навън св. К, а впоследствие, въпреки личната й воля, тя прекарала нощта заключена в наетата хотелска стая. В рамките на установените факти законосъобразно са изведени всички съставомерни признаци на престъплението, в т. ч. и квалифициращото обстоятелство по чл. 142, ал. 2, т. 2 НК (ДВ. бр. 50/95 г.) – извършено деяние от две лица (подсъдимия Ч. и С. Г. Г. ), което се е изразило в отвличането на пострадалата и противозаконното й лишаване от свобода. Обстоятелството, че по делото не са били констатирани принудителни действия в кратък отрязък от време (на рецепцията на хотела) само по себе си не е в състояние да подкрепи доводите за несъставомерност на деянието и оправдаването на подсъдимия. Те са били приведени по сходен начин пред въззивния съд, който обстойно ги е разгледал и надлежно ги е коментирал в мотивите на своето решение. В протеста прокурорът подкрепя касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК със съображенията, че Софийският апелативен съд е надценил значението на изтеклия срок от датата на извършване на престъплението, поради което не е следвало да пристъпи към драстичното намаляване на наказанието. Необходимо е било да съобрази извършеното престъпление по дързък и брутален начин, водещата роля на подсъдимия, многократните осъждания в съчетание с престъпна дейност скоро след освобождаването от затвора.споредно се оплаква и от определения тип затворническо заведение. Твърди, че подсъдимият е рецидивист и не попада измежду лицата, които по силата на чл. 59 ал. 1 от ЗИНЗС следва да бъдат настанени в затворническо общежитие от открит тип. Доводите са неприемливи. Въззивният съд е отчел изтъкваните от прокурора обстоятелства, свързани с обществената опасност на конкретното деяние и личността на дееца. Не е могъл обаче да пренебрегне продължителността от единадесет години на наказателното производство, която очевидно надхвърля разумния срок по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, както и по чл. 22, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс. В тази връзка Софийският апелативен съд законосъобразно е отчел, че забавеният ход на процеса не се дължи на причина, свързана с процесуалното поведение на подсъдимия Ч, а към това може да се добави и липсата на сложност като цяло на наказателното дело (критерии, възприети от Европейския съд в Страсбург по материята за разумния срок). Посоченото обстоятелство правилно е било преценено като изключително по своя характер и неговата сериозна тежест адекватно е намерила отражение в размера на наложеното наказание. В размер на една година и шест месеца лишаване от свобода то съответства на обществената опасност на конкретното деяние, данните за личността на подсъдимия, останалите релевантни обстоятелства и необходимостта да се постигнат целите по чл. 36 НК. В разпоредба на чл. 57 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ДВ, бр. 25/09 г., в сила от 1.06.2009 г.) е очертан кръгът от въпроси, подлежащи на решаване от съда при налагане на наказание лишаване от свобода. Съдът по същество е задължен да определи и типа затворническо заведение, в което осъденият да бъде първоначално настанен. При условие че в конкретния случай, на подсъдимия Ч е бил определен при действието на ЗИН (отм.) първоначален общ режим, въззивният съд не е могъл да го настани в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, където наказанието се изтърпява от осъдените при първоначален по-тежък режим (строг), дори ако първоначалният режим е бил незаконосъобразно определен с присъдата от първоинстанционния съд като по-лек, но не е имало протест. Обратното би нарушило забраната да се утежнява наказателноправното положение на подсъдимия без съответен протест (в този смисъл напр. Решение № 5 от 31.01.1969 г. по н. д. № 3/1969 г., ОСНК на ВС). По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК     Р Е Ш И:     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 287 от 20.07.2009 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 384/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: