8 Р Е Ш Е Н И Е № 392 София, 06 ноември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1173/2014 година Производството пред Върховния касационен съд е по реда на глава тридесет и трета от НПК, образувано по искане на осъдения Ю. Х. М. за възобновяване на ВНОХД № 183/2013 г. по описа на Окръжен съд - Габрово и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 12/10.02.2014 г. В саморъчно изготвеното искане за възобновяване се твърди, че осъденият не е получил адекватна правна помощ, че са игнорирани „доказателства, които намаляват вината” и че стойността на вещите, предмет на престъплението, е завишена. В писмените бележки, депозирани от служебния защитник, се претендира нарушение на разпоредбата на чл. 116 от НПК по отношение на едно от деянията, включени в продължаването престъпление. В изложението, изготвено лично от подсъдимия, освен друго, се поставя и въпросът за съучастническата му дейност във второто от деянията, квалифицирана от него като „помагаческа”. Отправеното искане е за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия за едно от деянията, включени в продължаваното престъпление, и намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, осъденият М. и служебният защитник, назначен при условията на чл. 94, ал.3 от НПК, поддържат искането за възобновяване по съображенията, изложени в него. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : І. С първоинстанционната присъда № 75/24.10.2013 г., постановена по НОХД № 422/2013 г. по описа на Районен съд – Севлиево, подсъдимият Ю. Х. М. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 2, т. 4, т.5 и т. 7 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение условното наказание от шест месеца лишаване от свобода, определено му с присъда по НОХД № 1371/2009 г. по описа на Районен съд – Казанлък. Със същата присъда са били осъдени и подсъдимите Б. Н. М. и А. Б. А.. С въззивното решение, постановено по жалба на подсъдимия М., присъдата е потвърдена изцяло. ІІ. Искането за възобновяване е процесуално допустимо и основателно. Мотивите на проверяваното въззивно решение не съответстват напълно на изискванията на закона и в частност на разпоредбата на чл. 339, ал.1 и 2 във вр. с чл. 305, ал. 3 от НПК. От същите не е видно какви факти е приел за установени въззивният съд, но това не би било съществен порок, ако заключението за правилност на присъдата не се изразяваше само в общи изрази (стр. 6 от мотиви на решението), които могат да бъдат отнесени към всеки съдебен акт, потвърждаващ първоинстанционната присъда. За да потвърди осъдителната присъда по отношение на подсъдимия М., въззивният съд очевидно се е присъединил към фактологията и нейната правна оценка, изложена в мотивите на първата инстанция, макар и това изрично да не е посочено. Ако въззивният съд бе изпълнил стриктно задълженията си по чл. 314 от НПК, не би пропуснал да констатира, че дейността на първата инстанция по оценка на доказателствата съвсем не е била безупречна и процесуално издържана. Във въззивната жалба, с която е инициирано второинстанционното производство и допълнението към нея, защитникът на подсъдимия е оспорвал доказателствения анализ, извършен от първата инстанция, и съответно участието на М. в първото от деянията, включени в рамките на продължаваното престъпление. Поддържало се е, че осъждането е само въз основа на обвинителните обяснения на останалите двама подсъдими, депозирани в хода на досъдебното производство и отречени от тях във втората фаза на процеса. Поставен е бил и въпросът дали съпричасността на подсъдимия М. към второто престъпно посегателство може да получи квалификация – участвал в изпълнителното деяние, или става дума за деятелност, покриваща признаците на „помагачество”. Въззивният съд е провел допълнително съдебно следствие и е допуснал повторен разпит на свидетеля С.. Тези показания само са преразказани в мотивите на съдебния акт. Въз основа на това е направено заключението, че показанията на С., „съпоставени както с обясненията на подсъдимите А. и М., дадени на досъдебното производство, така също и с останалите свидетелски показания, заключението на експертизата и огледния протокол.., установяват по безспорен начин участието на М. като съизвършител и в двете престъпни деяния”. Така отразените съображения на въззивния съд не дават отговор на поставените от защитата въпроси – за достоверността на обясненията на подсъдимите М. и А., прочетени по реда на чл. 279 от НПК, както и на основният довод за нарушение на чл. 116 от НПК. От мотивите на окръжния съд не личи да е извършен собствен анализ и оценка на достоверността на гласните доказателствени източници. Такъв анализ и оценка са били наложителни, защото част от съображенията на първата инстанция са процесуално недопустими. За да обоснове своя извод за достоверност на обясненията на подсъдимия А. от досъдебното производство, районният съд е използвал направеното от него искане за провеждане на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, съчетано според съда и с изявление за признаване на фактите, описани в обвинителния акт (виж, мотиви л. 52 от делото). По отношение на обясненията на подсъдимия М. съдът се е позовал на заявеното от неговия защитник в пренията и именно тези твърдения „доказвали становището на съда, че дадените от М. обяснения в досъдебното производство следва да се ценят” (виж, мотиви, л. 53 от делото). Отправеното искане от подсъдимия А. (всъщност то е направено от неговия защитник) за разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК е прието като факт, който може да бъде използван при разрешаването на въпроса за достоверност на дадените от този подсъдим обяснения. А на разсъжденията на защитника на подсъдимия М. в хода на съдебните прения, е придаден смисъл на доказателствено средство, въз основа и на което е изградено съдийското убеждение кои от обясненията му следва да се ценят като източник на доказателства. Въззивният съд не само че не е констатирал пороците в доказателствената и оценъчна дейност на първата инстанция, но е допуснал идентични нарушения. Този съд е определил като маркер за достоверност на обясненията на подсъдимите М. и А., прочетени по реда на чл. 279 от НПК, факта, че защитата на подсъдимия М. е изразил съгласие за това процесуално действие (виж, л. 32 от делото, стр. 4 от мотивите на решението). На следващо място, окръжният съд е пресъздал съдържанието на показанията на свидетеля С., депозирани в допълнителното съдебно следствие. Пропуснал е обаче да съобрази, че свидетелят е възпроизвел предпроцесните изявления на двамата подсъдими М. и А. за собственото им и на М. участие и в двете престъпни деяния (за същността на извънпроцесуалните изявления - решение № 1/95 г. по н.д. № 554/94 г., І н.о.; решение № 157/2009 г. на ВКС по н.д. № 136/2009 г., І н.о.; решение № 1114/2006 г. на ВКС по н.д. № 506/2005 г., ІІ н.о.). Съдът е дължал обстойно изследване и посочване на конкретни факти, извлечени от останалата доказателствена съвкупност, които подкрепят/утвърждават достоверността на обясненията, уличили М. като съизвършител и при първото отнемане на вещи. В тази връзка записаното в мотивите на решението, че обясненията на подсъдимите А. и М. „..не са изолирани от другия доказателствен материал, а напротив, потвърждават се от горепосочените свидетелски показания по смисъла на чл. 116, ал. 2 от НПК..”, е съвсем недостатъчно, за да се приеме като надлежен отговор на направеното възражение от защитата. Първо, не става ясно за кои „горепосочени” показания става дума. Очевидно, при конструкцията на съдебния акт това са показанията на С.. Този свидетел е депозирал показания и пред първата инстанция, включително и за обстоятелствата, че е възприел изявления на тримата подсъдими, а не само на М. и А.. Съдът не е направил необходимото да изясни, след като е счел, че предпроцесните изявления на обвинените лица имат съществено доказателствено значение, съдържанието на тези, направени от М.. Второ, нарочно обособеният абзац на решението, в който са преразказани показанията на Д. относно сигнално-охранителната техника, е без посочване на връзката им с фактите, подлежащи на доказване. Може само да се предполага, че това изложение е свързано с оспорването на квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал.1, т. 2 от НК. Трето, в показанията на разпитаните по делото свидетели се съдържат данни, към чието обсъждане е насочвала въззивната жалба, защото аналитичната дейност на първата инстанция се е изразявала основно във възпроизвеждане на съдържанието на гласните доказателствени източници, без какъвто и да е анализ на същите. Всъщност, не по различен е и подходът на въззвния съд. Не може да не се спомене, че заявеното от въззивния съд съпоставяне на показанията на свидетеля С. с експертните изводи на съдебно-оценителната експертиза съвсем не представлява убедително и безспорно установяване на факти за участието на подсъдимия М. в първото деяние. Не е нужно, защото е безспорно, да се разисква същността на експертизата, като способ на доказване. Експертизата е била назначена за изясняване на въпроса за стойността на отнетите вещи, съществен елемент на престъпленията против собствеността. А експертните изводи няма как да се отнесат към изясняване на друг факт от предмета на доказване -авторството. Само по себе си механично изброяване на включените в доказателствената съвкупност, доказателства/доказателствени средства не би било съществен процесуален порок, ако съдът ясно бе очертал кои доказателствени материали възприема и кои не, както и какви фактически изводи прави въз основа на тях. Ако съдът бе проявил нужното усърдие, щеше да установи, че оценката, дадена от вещото лице, съобразно поставената му задача, се отнася до стойността на 30 метра кабел ТЗБ 37х4х1,2 и 20, 60 метра кабел със същата идентификация на обща стойност 4039, 39 лева, а обвинението и осъждането за 50 метра кабел и за 20, 60 метра кабел на обща стойност 5 635,99 лева. Друг е въпросът доколко това е непреодолим проблем при яснотата за стойността на линеен метър кабел, отразена в заключението. Посоченото в предходния абзац е само илюстрация за това, че въззивният съд не е изпълнил надлежно задълженията си за цялостна проверка на правилността на невлязлата в сила присъда. Окръжният съд, предприемайки очертания подход за проверка на присъдата, е пропуснал да аргументира защо отхвърля доводите на защитата за конкретната форма на участие на подсъдимия М. във второто деяние. Вярно е, че тезата за „помагаческа”, а не „извършителска” дейност се е основавала на неговите обяснения. Това обаче не освобождава съдът да даде конкретен отговор, още повече че възражението е поставено на вниманието и на първата инстанция, но не е обсъдено, а е ясно, че има отношение към степента на отговорността. С оглед на казаното Върховният касационен съд намира, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено доказателствените източници, да анализира в пълен обем и съпостави съдържащите се в тях доказателствени факти и да отговори аргументирано на решаващите доводи на защитата. Всъщност по делото са налице достатъчно доказателствени източници, чийто задълбочен анализ дава възможност за формиране на несъмнени и безпротиворечиви фактически изводи. По конкретното дело това не е постигнато поради констатираните нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото. Искане за възобновяване е направил само един от осъдените по делото, но обвинението е и по чл. 195, ал.1, т. 5 от НК. При съвместна престъпна дейност, каквато е и тази предмет на разглеждане по делото (съизвършителството е въздигнато като квалифициращо обстоятелство), поначало се изисква единен наказателен процес за всички съучастници, особено, когато констатираното процесуално нарушение засяга не само този, който е инициирал производството пред ВКС – виж в този смисъл, решение № 427/27.12.1999 г. на ВКС по н.д. № 405/99 г., І н.о., решение № 593/04.03.2014 г. на ВКС по н.д. № 2120/2013 г., ІІ н.о. Ето защо въззивното решение подлежи на отмяна изцяло и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция. При това ново разглеждане съдът следва да отстрани допуснатите процесуални нарушения, да направи надлежни изводи по фактите и да прецени приложимият закон, като съобрази и рамките на своето произнасяне с оглед забраната за влошаване положението на подсъдимите. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал.1, т . 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 183/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд. ОТМЕНЯ постановеното по делото решение № 12/10.02.2014 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.