Р Е Ш Е Н И Е
№ 267
гр. София, 03 юли 2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова
ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова
Блага Иванова
при секретар Даниела Околийска и
в присъствие на прокурора Мадлена Велинова,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 828/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК и е образувано по подадени от подсъдимия А. И. М.-М. саморъчно изготвени и назовани „въззивни” два броя жалби, срещу решение № 42 от 12 март 2013 година Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 356/2012 година, с което е изменена само в частта относно приложението на чл. 59, ал. 1 от НК и потвърдена в останалата й част присъда № 102 от 31 октомври 2012 година на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 584/2012 година.
Изводимо от съдържанието на жалбите, недоволството на подсъдимия М. от осъждането му е насочено най-вече срещу размера на наложените му наказания, които той преценява като несправедливи, като възразява и формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите, за които неправилно, според него, е ангажирана наказателната му отговорност. Така направените оплаквания на практика ангажират всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, доколкото компрометираните изводи по фактите повлияват и правилното приложение на правото. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или намаляване на размера на наложените наказания за двете престъпления.
В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим А. М. участва лично и с назначения му за служебен защитник адвокат В. А. от Софийската адвокатска колегия, който поддържа подадените от подсъдимия жалби при посочените в тях основания и доводи в тяхна подкрепа и при отправените искания. Защитата твърди недоказаност на обвинителната теза и в частност – на авторството на подсъдимия по отношение на инкриминираните деяния.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената от първоинстанционния съд присъда подсъдимият А. И. М.-М. е признат за виновен в това, че:
- на 03. 01. 2012 година, в [населено място] войвода, В. област, при условията на опасен рецидив, отвлякъл С. С. С., поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на дванадесет години лишаване от свобода и
- на същата дата и същото място, при условията на опасен рецидив, се съвъкупил със С. С., като я принудил към това със сила и заплаха, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. ал. 1, т. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на шест години лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК, за двете престъпления, на подсъдимия е определено общо наказание от дванадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор, при първоначален „строг” режим. Зачетено е предварителното му задържане от 05. 12. 2012 година.
Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата, като са възложени в тежест на подсъдимия.
В производство, инициирано по негова жалба, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена само в частта относно приложението на чл. 59, ал. 1 от НК, като начален момент на зачетеното предварително задържане да се счита датата 05. 01. 2012 година.
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Внимателният прочит на саморъчните жалби на подсъдимия М. и становището на защитата му, позволяват възраженията срещу решението на въззивния съд да бъдат обобщени така:
- допуснати са съществени нарушения на процесуалните правила при оценка на доказателствените източници, най-вече гласните такива, в т. ч. на пострадалата С., които съдът не е имал основание да кредитира за достоверност;
- по делото са разпитани като свидетели полицейски служители (И. и К.), участвали при задържането на подсъдимия на мястото на престъплението;
- наложените наказания са явно несправедливи и прекомерно „завишени”, поради неправилната преценка на съда и определянето им при отдаване на прекомерно значение на предходните му осъждания.
1. Възражението в жалбите на подсъдимия М. относно доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции следва да бъде обсъдено преди останалите, доколкото евентуална негова основателност би компрометирала изводите по фактите, а това не би позволило проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието.
Възражението е неоснователно.
За да утвърди приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд се е позовал на събраните в хода на проведеното от първия съд съдебно следствие, като е извършил и собствен доказателствен анализ (л. 49-51 от въззивното дело) и е дал надлежни отговори на направените във въззивната жалба възражения – впрочем, идентични на тези пред касационната инстанция.
ВКС намира, че съдилищата не са имали основание да откажат кредитиране за достоверност на показанията на пострадалата С. (разпит в с. з. на 21. 09. 2012 година, л. 50-51 от първоинстанционното дело). Единственото обстоятелство, по отношение на което съдът е констатирал противоречие в тези показания и депозираните пред съдия на ДП, като е прочел и приобщил последните по надлежния ред (л. 30 от същото), касае заключването на входната врата при излизането от къщата, за което свидетелката е дала съответно обяснение. В останалата си част показанията на свидетелката са последователни, вътрешно и с останалите доказателствени източници, безпротиворечиви. В потвърждение на нейните показания относно начина на проникване на подсъдимия в къщата са показанията на свид. М. (л. 73 от нох дело) и приобщените негови показания от ДП (л. 38 от същото). Макар и да няма ясен спомен за станалото поради употребения алкохол и нанесените му тежки удари (вкл. и с брадва) от подсъдимия, свидетелят съобщава обстоятелства, които се обективират от констатациите за разбитата врата на дома, за развитата крушка на лампата пред вратата, за причинените му телесни увреждания в резултат на проявената по отношение на него безпричинна агресия от страна на подсъдимия М. (протокол за оглед на л. 4 от ДП и фотоалбум към него и СМЕ – д-р К., л. 53 от ДП, приета в с. з. на 21. 09. 2012 година).
Последващите действия на подсъдимия М. за насилствено отвеждане на пострадалата С. от дома й и установяването й на друго място, са изяснени последователно, безпротиворечиво и взаимосвързано основно от нейните показания, но и от показанията на свидетелите И. – нейна сестра (л. 53 от нох дело), П. И. (л. 72 от делото), З. С. – братовчедка на подсъдимия (л. 55 от нох дело), И. (л. 54 от същото) и К. (л. 55). Относно годността и достоверността на показанията на последните двама свидетели ВКС ще вземе отношение по-нататък. Анализирани внимателно сами за себе си и свързани помежду си и с другите обективни данни по делото, показанията на свидетелите И., П. И. и С., дават основание за направените от съдилищата фактически изводи за насилственото извеждане на свид. С. от дома й, за принудителното й отвеждане на друго място с намерение да я задържи там докато намери кола или друг начин да напуснат селото, да укрие местонахождението й от близките й, като принудително съобщи невярна информация за това къде се намира (в [населено място] пазар) и пр.
2. За обстоятелствата по намиране на подсъдимия и свид. С. в къщата, където тя е отведена от него и за нейното физическото и психическо състояние при откриването й, наред със С. и И., свидетелстват и полицейските служители И. и К..
ВКС преценява като несъстоятелно възражението на подсъдимия и защитата му относно процесуалната годност на тези показания, което възражение следва да бъде обсъдено преди това за тяхната достоверност. Не е била налице процесуална пречка за техния разпит като свидетели, доколкото те не са извършвали каквито и да било процесуално-следствени действия в рамките на досъдебното производство. Двамата са се отзовали на подадения от свид. И. сигнал за подозрителната липса на сестра й и съмнение за неправомерно поведение на подсъдимия по отношение на нея, предвид и предходни подобни инциденти, след които подсъдимият е бил официално предупреждаван, а свид. С. е променила местоживеенето си. Посетили са дома на свид. П. И., в който С. е живеела напоследък, а след това са тръгнали да я търсят на различни възможни места в селото. Така се е стигнало до откриването й в необитавана къща на роднина на подсъдимия.
Показанията на двамата свидетели с основание са кредитирани за достоверност и са поставени в основата на формираните от съдилищата фактически изводи. Съобщеното от тях за поведението на подсъдимия при намирането им със свидетелката и за нейното състояние, се потвърждава и от констатациите и заключението на СППЕ (д-р К. и Р. Г.), прието в съдебно заседание на 21. 09. 2012 година (л. 49 от нох дело).
При изложените съображения, ВКС намира, че обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване са установени по категоричен и несъмнен начин от наличните по делото доказателствени източници, които са обсъдени по действителното им съдържание. В доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции не се установява игнориране или превратност. Упражненото от подсъдимия насилие по отношение на пострадалата, както за отвеждането й от дома й на място, където тя не желае да бъде, така и за осъществения впоследствие насилствен полов акт, е доказано по начина, който законът изисква.
При надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Настоящата редакция на нормата на чл. 142, ал. 1 от НК, актуална към момента на извършване на деянието (ДВ, бр. 26/2010 година), визира единствено отвличането на другиго, т. е. извършване на действия, с които деецът лишава пострадалото лице от възможност то по своя воля да определя местонахождението и движението си в пространството, които деецът принудително променя. При тази редакция не е необходимо деецът да има за цел лишаването на пострадалото лице от свобода, макар деянието да съдържа по необходимост такова фактическо лишаване от свобода, след като принудително отнема възможността за свободно придвижване. Отпадането на този признак от субективната страна на престъплението несъмнено разширява приложното поле на нормата. Като е отвел принудително свидетелката С. от жилището й на друго място, където тя не желае да бъде, лишил я е от възможността да се придвижи свободно и да съобщи на близките си къде се намира, като всичко това става по волята на подсъдимия, то същият е осъществил елементите от престъпния състав на чл. 142, ал. 1 от НК.
Към надлежно установените по делото факти и обстоятелства, правилно е приложена и нормата на чл. 152 от НК. Тезата на подсъдимия М. за доброволност в действията на свид. С. по отношение и на двете деяния е останала доказателствено необезпечена и с основание е отхвърлена от предходните съдебни инстанции. Правилни са съображенията на въззивния съд относно квалифицирането на деянията като извършени при условията на опасен рецидив, предвид определеното на подсъдимия общо наказание, изтърпяно в началото на 2009 година при изтичане на срока на условното предсрочно освобождаване и извършване на настоящите деяние преди изтичане на петгодишния срок по чл. 30 от НК.
3. Възражението за явна несправедливост на наложените на подсъдимия М. наказания и определеното му общо наказание, ВКС намира за частично основателно и само по отношение на индивидуализацията на наказанието по чл. 142, ал. 3 от НК.
Въззивният съд твърде лаконично е отговорил на направеното и пред него идентично възражение на подсъдимия, което вероятно е причина за релевирането му и пред настоящата инстанция. Съдът е изтъкнал като отегчаващо отговорността му обстоятелство единствено наличието на многобройни минали осъждания и не е отчел наличие на смекчаващи отговорността му такива. С тези констатации настоящата инстанция няма как да се съгласи, не само поради тяхната схематичност и формалност, но и поради тяхната непълнота и некоректност по отношение на данните по делото. И това е така, защото:
Първо, при преценката на обстоятелствата от кръга на тези по чл. 54 от НК, предходните съдебни инстанции неправилно са оценили предходните осъждания на подсъдимия. Формално, постановените по отношение на подсъдимия М. присъди наистина са многобройни – десет на брой. Извън вниманието на съда обаче са останали обстоятелствата, че първите две от тях са за престъпления, извършени от подсъдимия като непълнолетен, със следващата присъда подсъдимият е осъден условно, а престъпленията по следващите шест присъди се намират помежду си в отношение на съвкупност и за тях му е определено едно общо наказание при условията на чл. 25 от НК (нохд № 497/2006 година на Районен съд – [населено място]), поради което то следва се счита за едно осъждане, както ВКС неведнъж е имал повод да се произнесе.
Второ, не са отчетени редица обстоятелства, характеризиращи извършеното деяние и дееца, които би следвало да бъдат ценени от съдилищата на плоскостта на определяне тяхната степен на обществена опасност, а такива са: наличието на предходни близки взаимоотношения между подсъдимия и пострадалата, чието прекратяване в голяма степен е мотивирало подсъдимия към извършване на престъплението (в тази връзка вж. и показанията на свидетелите П. И. и И.), краткотрайната продължителност на отвличането (няколко часа), невисокият интензитет на упражнената принуда. Така че, оценката на съда за висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца не намира опора в данните по делото и не би могла да бъде споделена. Напротив, конкретното деяние разкрива по-ниска степен на обществена опасност в рамките на престъпленията от този вид. В основата на мотивацията за извършването му са междуличностни отношения с битов характер и емоционални подбуди.
Трето, високият минимум на предвидената от законодателя санкция, въведен с последното изменение на нормата на чл. 142, ал. 3 от НК от 2010 година (предходните параметри на санкцията са били между три и десет години), предполагат още по-внимателно индивидуализиране на конкретното наказание и преценка на всички обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, което в случая не е сторено.
ВКС споделя изводите на съдилищата за липсата на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, но при изложените по-горе съображения намира, че наказанието по чл. 142, ал. 3 от НК следва да бъде определено при предвидения в закона минимум от десет години лишаване от свобода, което да има за последица и изменение на определеното общо наказание за двете престъпления. Така индивидуализирано, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и е в достатъчна степен изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимия и превъзпитаването им към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. Промененият срок на общото наказание не налага промяна на първоначалния режим и мястото на изтърпяването му. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 42 от 12 март 2013 година Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 356/2012 година, като
н а м а л я в а наложеното на подсъдимия А. И. М.-М. наказание за престъплението по чл. 142, ал. 3 от НК на десет години лишаване от свобода и определеното общо наказание при условията на чл. 23, ал. 1 от НК, на десет години лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|