Р Е Ш Е Н И Е 44 гр. София, 10.07.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на десети юни, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА при секретаря Славия Тодорова изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1963/2019 г. Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. И. и П. С. И., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат И. Р., срещу въззивно решение № 42/14.01.2019 г. по гр. д. № 2295/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд. Касаторите поддържат, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. С определение № 26/16.01.2020 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта относно допуснатия до делба недвижим имот - представляващ жилищно помещение №614 – обособена част от работническо общежитие, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 27,05 кв.м., заедно със съответните ид.ч. от избени и складови помещения и от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото разрешение на релевантния процесуалноправен въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и релевираните в нея оплаквания, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и др. Ответникът по касация А. С. А., [населено място], оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 3639/2018г. по гр.д.№10586 на Районен съд – Варна. С последното е допуснато извършването на съдебна делба на недвижим имот, останал в наследство от В. Т., представляващ жилищно помещение – обособена част от работническо общежитие, между съделители и при квоти, както следва : К. С. И. – 1/8 ид.ч., П. С. И. – 1/8 ид.ч. и А. С. А. – 6/8 ид.ч. С първоинстанционното решение от делбата като съделител е изключен П. И. Т., както и недвижими имоти-дворно място, заедно с построената в него с къща и земеделски земи /подробно описани/, находящи се в [населено място]. Въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по искова молба на К. И. и П. И. за делба на наследството на В. Т., починал на 07.11.2015 г. в което са включени жилище – апартамент № *, находящ се в [населено място] на ж.к.. „М." бл. № * с площ от 27,05 кв.м., заедно с 0,0049 кв.м. ид. ч. от избени помещения, складово помещение и от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно дворно място, както и на земеделски имоти/ниви/ в землището на [населено място], [община]. В качеството на ответник-съделител е конституиран П. Т. и в делбената маса е включен още един недвижим имот -къща с площ 90 кв.м. и мазе от 16 кв.м., ведно с второстепенна постройка с площ от 25 кв.м., както и дворното място в което са изградени, цялото с площ 2620 кв.м., находящи се в [населено място]. Ответникът А. А. е въвел твърдение, че на основание чл.29, ал.3 СК следва да му се определи по-голям дял от процесното жилище. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка както и правните му изводи и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. Посочил е,че споделя мотивите, че производството е за делба на наследството на В. И. Т., инициирано от ищците К. И. и П. И., а не за делба на наследството на И. Т. А.. След като не е налице съвпадение на наследниците на тези наследодатели, както и на наследствените права на наследниците на всеки от тях, от делбата следва да се изключат както имотът в [населено място], така и земеделските имоти в землището на същото населено място. Същите могат да бъдат предмет на делба на наследството на И. Т. А.. Според въззивния съд правилно е прието за неоснователно от първоинстанционния съд възражението по чл.29, ал.3 СК, тъй като не са представени безспорни доказателства във връзка с твърденията на ответника А. А., че имотът е придобит изцяло с негови лични средства и с лични средства на неговата майка, която е съпруга на наследодателя. Относно изключването от делбата на П. Т., от доказателствата по делото е установено, че същият е загубил правото да приеме наследството на В. Т., поради което и в тази част първоинстанционното решението е правилно. Квотите също правилно са определени от районния съд. С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното: По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС се приема, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено и в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК. Практиката на ВКС и по прилагане разпоредбите на ГПК /2007г./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. По основателността на касационната жалба: Съобразно изложеното по процесуалноправния въпрос, направените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение, респ. за липсата на такива мотиви и обсъждане на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателите, са основателни. Въззивният съд не е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, не е отговорил на направеното във въззивната жалба оплакване относно момента на сключване и продължителността на брака между наследодателя В. Т. /поч.2015г./ и майката на ответника С. С. /поч.2016г./, а оттук и как следва да се формират квотите в съсобствеността при приложение разпоредбата на чл.9,ал.2 ЗН, не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани в хода на процеса доказателства и становищата на страните относно датата на придобиване на имота, датата на сключване на брака, а оттук и дали имотът е придобит в режим на СИО. По този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. С оглед на това, обжалваното въззивно решение на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК следва да бъде отменено като неправилно, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Варна. При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства по спора, оплакванията във въззивната жалба и да изложи собствени мотиви по същество, вкл. относно квотите на страните в делбения имот. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК разноските за настоящото производство следва да бъдат присъдени от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и с оглед неговия изход. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 42/14.01.2019 г. по гр. д. № 2295/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта относно допуснатия до делба недвижим имот - представляващ жилищно помещение №614 – обособена част от работническо общежитие, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 27,05 кв.м., заедно със съответните ид.ч. от избени и складови помещения и от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: