Р Е Ш Е Н И Е № 205 гр.София , 21 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Пенка Маринова след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 485/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби,депозирани от адв.К.-защитник на подсъдимия П. Р. К. и от адв.Б.-повереник на частните обвинители Й. Д. С. и М. Д. К. срещу решение №176/2013 г. по внохд №291/2013 г. по описа на Апелативен съд –Варна. В жалбата на подсъдимия са релевирани и трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК.Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с отказа на решаващия съд да приложи чл.15 от НК.Отправен е упрек към апелативния съд за това ,че е неглижирал заключението на АТЕ, според което най-вероятно пострадалият водач на МПС е излязъл на главния път при вариант 3 от експертизата; че необосновано е кредитирал обясненията на подсъдимия от досъдебното производство,като по този начин е целял единствено да аргументира потвърждаването на осъдителната присъда; че абсолютно необоснован е изводът на съда за това, че обясненията на подсъдимия се променят в зависимост от заключенията на експертите ; че съдът не е изяснил какво е имал предвид подсъдимия ,когато е заявил ,че автомобилът ,управляван от пострадалия е излязъл срещу него фронтално; че превратно е обсъдил местонахождението на знак „Стоп” в контекста на обясненията на подсъдимия. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с твърдение за липса на мотиви, поради необсъждане в въззивното решение на довода на защитата, че пострадалият –водач е излязъл на главния път при вариант 3 от АТЕ; че не са били налице основания за приобщаване на дадените от подсъдимия обяснения от досъдебното производство,тъй като не са били налице посочените от съда противоречия между тях и тези ,депозирани в хода на съдебното следствие. По отношение оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се посочва, че поради липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства и при наличието единствено на многобройни смекчаващи такива и едно изключително смекчаващо обстоятелство ,наложеното наказание е завишено.Моли се в условията на алтернативност да бъде отменена присъдата и подсъдимият да бъде оправдан; да бъде върнато делото за ново разглеждане или въззивното решение да бъде изменено, като бъдат намалени наложените наказания в минималния предвиден от законодателя размер от три месеца. В касационната жалба на частните обвинители се релевира единствено основанието по чл.348 ал.1 т.3 от НПК,а именно явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС в посока необоснованото им занижаване.Посочва се, че наложеното наказание лишаване от свобода не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца и на отегчаващите отговорността обстоятелства-множеството допуснати нарушения на правилата на ЗДП, обстоятелството, че към момента на настъпване на ПТП-то подсъдимият е разговарял по мобилния си телефон, изключително лошото му процесуално поведение както на досъдебното производство , така и в съдебната фаза на процеса, обстоятелството, че се е движел с превишена скорост. Отправя се искане за увеличаване на наказанието в значително по-висок размер. В съдебното заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители-адв.К. поддържа касационната жалба по съображенията, изложени в нея и моли да бъде уважена.Акцентира на това ,че основната причина за настъпването на ПТП-то е безотговорното поведение на подсъдимия. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и като такава счита ,че следва да бъде оставена без уважение. Защитникът на подсъдимия П. К.-адв.Н. поддържа депозираната от тях касационна жалба и моли да бъде уважена.Акцентира на това ,че от решението на апелативния съд не става ясно дали подсъдимият е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата и кои от тези нарушения са в причинна връзка с настъпилия тежък вредоносен резултат.Пледира ,че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК.Моли жалбата на частните обвинители да бъде оставена без уважение. В представената писмена защита от адв.Н. се посочва, че в обжалваното решение не е отчетена практическата невъзможност всяко от нарушенията на правилата от ЗДП ,инкриминирани на подсъдимия, да е в пряка причинно следствена връзка със съставомерните последици ,като въпросът кое от изброените в обвинителния акт нарушения пряко е причинило транспортното произшествие е останал без отговор. На следващо място се твърди ,че неправилно съдът е отказал приложението на чл.15 от НК, тъй като в настоящият случай несъмнено опасността е възникнала в опасната зона за спиране на автомобила ,управляван от подсъдимия, което означава, че същият не е бил в състояние да предотврати удара. По-нататък се посочва ,че е налице пропуск от страна на решаващия съд да изясни скоростта на движение на автомобила на подсъдимия К., която би му позволила да спре,а оттук и дали е налице причинна връзка между избраната от подсъдимия скорост на управление на превозното средство и настъпилия вредоносен резултат.Твърди се, че е налице разминаване между обстоятелствата ,описани в обвинителния акт и тези, приети от въззивната инстанция, досежно пътната лента, от която е излязъл автомобилът на пострадалия на главния път,което представлява съществено нарушение на процесуалните правила,тъй като промяната на това съществено обстоятелство не е осъществена чрез изменение на обвинението от страна на прокуратурата.Оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се извежда на базата на това ,че наказание,наложено на невинен подсъдим винаги е несправедливо тежко. Представителят на ВКП счита и двете касационни жалби за основателни и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. В последната си дума подсъдимият П. К. изразява съжаление за случилото се. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №25 от 19.10.2012 г.,постановена по нохд №67/2012 г.,ОС-Добрич е признал подсъдимия П. Р. К. за виновен в извършването на престъпление по чл.343 ал.3 пр.предпоследно,б. „б”,пр.1 във вр.с ал.1 б. „в” във вр.с чл.342 ал.1 от НК ,за което на основание чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание две години лишаване от свобода, като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването на това наказание за срок от четири години и го е оправдал за нарушение на чл.15 ал.1 и чл.21 ал.1 от ЗДП и чл.67 ал.1 от ППЗДП. На основание чл.67 ал.2 от НК е възложил възпитателна работа по време на изпитателния срок по отношение на подсъдимия, на районния инспектор по местоживеенето му в [населено място. На основание чл.343г от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. По протест на прокуратурата и въззивни жалби на подсъдимия и частните обвинители е било образувано пред АС-Варна внохд №368/2012 год., приключило с решение №24 от 15.02.2013 г., с което е отменена изцяло присъда №25 от 19.10.2012 г., постановена по нохд №67/2012 г. на ОС-Добрич и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. С присъда №15 от 13.08.2013 г., постановена по нохд 70/2013 г. Добричкият окръжен съд е признал подсъдимия П. Р. К. за виновен в това ,че на 27.07.2011 г.на пътя между градовете Г. Т. и К., в района на отбивката за [населено място] ,общ.К.,при управление на МПС-л.а. „Мерцедес”,модел „В. 220 CDI” с ДК/рег.номер/,нарушил правилата за движение по пътищата –чл.15 ал.1,чл.20 ал.2 и чл.21 ал.1 от ЗДП и чл.67 ал.1 от ППЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Я. М. К. и Д. М. К., поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.предпоследно,б. „б”,пр.1 във вр.с ал.1 б. „в” във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода,като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването на наказанието за срок от четири години. На основание чл.67 ал.2 от НК е възложено възпитателна работа по време на изпитателния срок по отношение на подсъдимия ,на районния инспектор по местоживеенето му в [населено място]. На основание чл.343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства,а направените по делото разноски е възложил в тежест на подсъдимия. По въззивни жалби, депозирани от подсъдимия и частните обвинители, пред АС-Варна е било образувано внохд №291/2013 г., по което е постановено решение №176 от 17.12.2013 г., с което е изменена първоинстанционната присъда по нохд №70/2013 г. на Добричкия окръжен съд като е намалено наложеното на подсъдимия П. К. наказание лишаване от свобода на една година,изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години,както и е намалено наказанието лишаване от право да управлява МПС-на две години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Във връзка с оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения. Най-напред не се установява твърдяното от защитата на подсъдимия възприемане на факти от апелативния съд, различни от описаните в обвинителния акт. Фактите ,за които се претендира ,че са несъответни, са свързани с пътната лента ,от която е излязъл автомобилът ,управляван от пострадалия К. на главния път [населено място]- [населено място]. Действително обстоятелствената част на обвинителния акт е от изключително важно значение, не само защото очертава рамката на обвинението, но и защото подсъдимото лице се защитава по фактите, така както те са отразени в процесуалния документ и при различни фактически обстоятелства, неговата защитна позиция би могла да има различно изражение. От друга страна , в рамките на фактите по обвинението,съдът е длъжен да прецени на базата на доказателствения материал, дали те са доказани , по начина , по който закона изисква.Прочитът на обвинителния акт и на въззивното решение и внимателната съпоставка на съдържащата се в двата акта фактология, не сочи на претендираното несъответствие в значимите за правилното решаване на делото факти. Посочената в обвинителния акт пътната лента ,от която е излязъл автомобилът на пострадалия на главния път / „...през тази, която е предназначена за превозните средства, които се движат от Г. Т. за [населено място]”/ е същата ,която е възприета и от апелативния съд / „.... навлязъл в лентата за движение на идващите от Г. Т. и отклоняващи се за [населено място] МПС-та”/, поради което и не е налице твърдяното съществено нарушение на процесуалните правила,довело до накърняване правото на защита на подсъдимия. На следващо място,касационният съд макар и да констатира допуснато нарушение на процесуалните правила при инкорпориране на обясненията на подсъдимия, дадени на досъдебното производство в съдебната фаза на процеса, не счита ,че то е съществено. Действително към момента на прочитане на обясненията на подсъдимия по реда на чл.279 ал.2 пр.1 от НПК, съдът не е имал основания да извърши това действие ,тъй като противоречието, станало повод за прочитане на обясненията, на практика не е съществувало. И това е така, тъй като в разпита си пред първоинстанционния съд подсъдимият изобщо не е съобщил факти , свързани с това от коя пътна лента е излязъл на главния път автомобила , управляван от пострадалия, за да бъдат те съпоставени с фактите,посочени от него на досъдебното производство и да се установи налице ли е съществено противоречие между тях. След прочитане на обясненията му от досъдебното производство, подсъдимият е продължил да излага факти пред съда и то такива свързани с лентата ,от която е излязла на главния път колата на пострадалия /в тази насока му е била предявена и скицата към протокола за оглед на местопроизшествие/,като е обяснил и на какво според него се дължи разминаването между обясненията му на досъдебното производство и тези пред ОС-Добрич относно коментирания факт. При това положение преждевременното прочитане на неговите обяснения, доколкото обективно е съществувало противоречие в казаното от подсъдимия в двете фази на процеса /макар и това да се установява в по-късен момент/ , не може да бъде възприето като съществено процесуално нарушение, а последващото им повторно прочитане вече е било безпредметно. С оглед на изложеното, касационният съд приема,че няма пречка за ползването в съвкупната доказателствена маса на приобщените обяснения на подсъдимия,дадени в разпита му от 21.01.2012 г. /л.82 от ДП/. На следващо място е необходимо да се отбележи,че Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения ,а извършваната от него проверка е в рамките на установените от съдилищата факти. Независимо, че настоящата инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, намеса от нейна страна обаче е необходима, във всички случаи на неправилен подход при формирането на това вътрешно убеждение, какъвто не е настоящият случай. В дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата и доказателствените средства не се набелязват нарушения. Точно обратното –констатира се правилност, логическа последователност и издържаност, намерила аргументирана обосновка в мотивите към въззивното решение. Варненският апелативен съд не е надценил едни доказателства за сметка на други, не е пропуснал да извърши проверка на достоверността на гласните доказателствени средства, а осъществената от него интерпретация на доказателствения обем е според действителното му съдържание. Въззивното решение съдържа аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу подсъдимия. След като тези доказателства са събрани по реда, предвиден в процесуалния закон за тяхното събиране, те притежават съответната доказателствена стойност и правилно са поставени в основата на фактическите изводи на решаващата съдебна инстанция. Несъгласието на подсъдимия и защитата му с установените обстоятелства в резултат на доказателствената дейност на съда, не сочи на допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата. От съществено значение за делото е било изясняването на обстоятелството от коя пътна лента е излязъл на главния път автомобилът, управляван от пострадалия . В тази насока възприетите от АС-Варна фактически обстоятелства / от лентата за движение на пътните превозни средства от Г. Т. към [населено място]/ са изведени въз основа на задълбочена оценка на относимите доказателствени източници. Доколкото автотехническата експертиза, изготвена и приета от първата инстанция не е дала категоричен отговор на въпроса от коя пътна лента е излязъл автомобилът, управляван от пострадалия на главния път, като е посочила , че от техническа гледна точка това е възможно и при трите разработени в заключението варианта /от лентата за движение на ППС в посока от [населено място] към [населено място]-вариант 1; от лентата предназначена за движение на ППС в посока от Г. Т. към [населено място]-вариант 2 и от лентата ,предназначена за движение на ППС в посока от [населено място] към [населено място]-вариант 3/, правилно въззивният съд е потърсил други източници на доказателства, от които да се установи коментирания факт.Следва да се отбележи,че посоченият от вещите лица като по-вероятен вариант 3 от експертизата, съгласно устните им разяснения в съдебното заседание е само едно предположение, изводимо от липсата на спирачни следи,оставени от л.а „Мерцедес”,което от своя страна според вещите лица показва липса на реакция от страна на водача на превозното средство, което е необяснимо , предвид наличието на достатъчно време за реакция ,в случая когато автомобилът на пострадалия е излязъл от пътните ленти при варианти 1 и 2. Действително направеното умозаключение от експертите е само една възможна хипотеза, като съществуват и други възможни хипотези ,а именно- значително закъснение на реакцията на подсъдимия, поради наличието на някаква субективна причина /разяснение на вещото лице К. в с.з. -л.173-гръб от нохд №70/2013 г./. При това положение и с оглед отразеното в писменото заключение на тройната експертиза, че не съществуват категорични технически обективни данни за изключване на първите два варианта на движение на ВАЗ, напълно правилно решаващият съд не е аргументирал на базата на експертизата фактическите си изводи относно пътната лента,от която на главния път е излязъл автомобилът на пострадалия , а е направил преценка на останалите доказателствени източници и тяхната относимост към този факт. В тази насока, АС-Варна, на първо място е ценил обясненията на подсъдимия,дадени на досъдебното производство, в който се съдържа информация относно това ,че процесната „Жигула” е излязла на главния път „от лентата,която е за влизане в [населено място] за движещите се от [населено място] / Г.Т./-т.е при вариант 2 от тройната АТЕ, изготвена и приета от първоинстанционния съд. ВКС се съгласява с по-голямата част от аргументите , изложени от апелативната инстанция ,на базата на които тя възприема посочените обяснения на подсъдимия като добросъвестно дадени, а именно: разпитът на подсъдимия е проведен около шест месеца след произшествието, което е дало възможност на К. добре да обмисли случилото се ,като процесуално следственото действие е извършено в присъствието на двамата му упълномощени защитници, което е допълнителна гаранция за спазване на неговите права и интереси; обяснението за причините ,поради които е налице противоречие в заявеното от него на досъдебното производство и пред съда относно процесния факт е неубедително, доколкото данните по делото сочат ,че снемането на обясненията от 21.01.2012 г. не е станало при излизането на подсъдимия от болнично заведение /така ,както той твърди/ ,поради което той да е бил объркан, нито пък ,че е разказал за случилото се с убеждението ,че за него няма да има проблеми, предвид обстоятелството, че този разпит е проведен веднага след привличането му в качеството на обвиняем. Независимо от горепосоченото, най-важните съображения, обосноваващи преценката за достоверност на обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, са свързани с възможността за проверка на други фактически данни ,заявени от подсъдимия тогава или по-късно пред съда и които фактически данни са пряко свързани със спорния факт. На първо място, предвид местонахождението на знака „Стоп” /безспорно установено по делото/, твърдението на подсъдимия ,че пострадалият не е спрял на този знак, на практика означава, че автомобилът на К. е излязъл на главния път не при вариант 3 от АТЕ /по пътна лента , предназначена за движение на ППС в посока от [населено място] към [населено място] /, така ,както заявява подсъдимият пред ОС-Добрич, тъй като знак „Стоп”, който да се отнася до превозните средства,движещи се по тази лента, обективно не е имало. Местонахождението на знак „Стоп” и относимостта му към пътната лента , от която се излиза на главния път при движение от [населено място] към [населено място] е напълно обяснимо, тъй като другите две пътни ленти са били предназначени за движение на превозни средства в посока от Г. Т. към [населено място] и от К. към [населено място], т.е. за влизане на превозните средства от главния път във второстепенен път. На следващо място ,в обясненията си ,дадени пред съда подсъдимият К. е заявил ,че процесната „Жигула” е излязла срещу него фронтално, което отново е в подкрепа на фактическия извод ,че автомобилът, управляван от пострадалия не е излязъл на главния път при вариант 3 от експертизата, тъй като съгласно допълнителните разяснения на експертите, при заявеният от подсъдимия в съдебното заседание пред окръжния съд вариант 3, „фронтално движение” на автомобила на пострадалия спрямо този на подсъдимия не е възможно.В тази връзка защитата на подсъдимия отправя упрек към съда,че не е изяснил какво съдържание е вложил подсъдимият в употребената от него дума фронтално. Този упрек е напълно неоснователен,тъй като значението на думата фронтално е еднозначно и то е „ насрещен ,челен ,преден”. Обстоятелството,че автомобилът на пострадалия е излязъл на главния път не при вариант 3 от експертизата, се извежда и от показанията на св.Д. С.,които в разпита си е пресъздал разговор ,проведен между него и дядо му /пострадалия К./, в който последният му е казал ,че е спрял на знак „Стоп”. Действително данните, съобщени от свидетеля имат производен характер, но в случая не съществува забрана за ползването на производни доказателства, доколкото първичните ,каквито биха били данните, съобщени от самия пострадал, са недостъпни, поради смъртта му. Посочената от св.С. информация за спирането на знак „Стоп” има преди всичко значение за проверка обясненията на подсъдимия досежно пътната лента ,от която е излязъл на главния път автомобила ,управляван от пострадалия,като обстоятелството ,дали действително починалият К. е спрял автомобила на коментирания знак или не, няма съществено значение, доколкото е безспорно установено по делото отнемането на предимството на движещия се по главния път л.а. „Мерцедес”. На следващо място е необходимо да се посочи,че изводът на АС-Варна, че позицията на подсъдимия се променя в хода на процеса , съобразно изводите, направени в автотехническите експертизи, не е лишен от основание. Действително още при предявяване на разследването /протокол от 25.01.2012 г./ подсъдимият /тогава обвиняем/ е заявил, че автомобилът на пострадалия не е излязъл от ръкава, описан в експертизите, а от този , който е за влизане в [населено място], считано за неговата посока на движение. Към този момент обаче, по делото са били налице две автотехнически експертизи, едната от които е изследвала предотвратимостта на удара от техническа гледна точка за автомобила на подсъдимия, при варианта на излизане на МПС-то на пострадалия на главния път от лентата за движение на превозни средства от Г. Т. към [населено място]. При това положение се налага заключение за синхронизиране на позицията на подсъдимия с експертните изводи, което по никакъв начин не влиза в разрез с неговите права за ефективно осъществяване на защита . И макар подсъдимият да не може да бъде упрекнат за това ,че избира най-благоприятната за себе си позиция, то това не изключва задължението на съда, обсъждайки в съвкупност всички събрани по делото доказателствени материали ,да даде оценка на обясненията му ,като кредитира с доверие само някои от тях, а други отхвърли като недостоверни, така както убедително е сторил и апелативният съд. Твърдение на защитата за липса на мотиви, поради необсъждане в въззивното решение на довода , че пострадалият –водач е излязъл на главния път при вариант 3 от АТЕ, е неоснователно.И това е така ,тъй като чрез подробния анализ на доказателствата, обосноваващи възприетия от съда начин на навлизане на автомобила на пострадалия в главния път /вариант2/, апелативният съд всъщност е дискредитирал тезата, защитавана от подсъдимия и неговите адвокати за наличие на вариант 3 от експертизата. Изложените дотук съображения позволяват на касационната инстанция да приеме,че не са налице нарушения във връзка с оценката на доказателствата и средствата за тяхното установяване в процеса на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд по фактите, релевантни за делото. По оплакването за нарушение на материалния закон. На следващо място касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия П. К. за извършено от него престъпление по чл.343 ал.3 б. „б” пр.1 във вр.с ал.1 б. „в” във вр.с чл.342 ал.1 от НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия правилно са били подведени под нормата на посоченото по-горе престъпление. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление. Не може да бъде споделено виждането на защитата ,че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 от НК ,тъй като деянието, осъществено от подсъдимия К. е случайно. За да е налице случайно деяние е необходимо водачът на МПС не по своя вина да е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на обществено опасните последици. За да се изключи виновното поведение е необходимо:1.деецът да се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и 2. да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици /Р 318/88 г. на ІІІ н.о на ВС/.В конкретният случай, когато автомобилът на пострадалия К. е навлязъл в платното за движение на автомобила „Мерцедес” от пътната лента предназначена за движение на ППС в посока от Г. Т. към [населено място] /вариант 2 от експертизата/, автомобилът на подсъдимия е бил от мястото на удара на разстояние 151 метра /без спиране на знак „Стоп”/ и на 194 метра /при спирате на този знак/. Вещите лица са категорични ,че при този вариант водачът на л.а.„Мерцедес” е имал техническа възможност да предотврати ПТП-то, като своевременно аварийно задейства спирачната уредба или намали скоростта. И това е така, тъй като в случая л.а. ВАЗ не попада в опасната му зона за спиране, която зона при избраната от подсъдимия скорост е 109 метра. От друга страна, вещите лица са посочили,че при движение на автомобила „Мерцедес”без да напуска пътната си лента не по-близо от 0,7 метра до лявата граница на лентата, т.е при движение в средата на лентата си и в дясната й част, и при запазване на праволинейното движение на автомобила, ПТП-то също не би възникнало.Ако подсъдимият не беше предприел отклонение на автомобила в ляво ,а беше реагирал своевременно за спиране, запазвайки праволинейното движение на автомобила и при избраната от него скорост на движение от 113 км/час, той е могъл да предотврати удара. Подсъдимият К. ,допускайки нарушение на разпоредбите на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДП / „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат ,когато възникне опасност за движението”/, чл.15 ал.1 от ЗДП / „На пътя водачът на ППС се движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка, използва най-дясната свобода лента”/ и чл.67 ал.1 от ППЗДП / „Водачът на ППС е длъжен да се движи възможно най-вдясно на платното за движение,а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка-да използва най-дясната свободна лента”/ сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, тъй като ако не беше нарушил посочените правила , същият би бил в състояние да предотврати ПТП-то. Съгласно трайната съдебна практика , „когато възникне опасност от неправомерно поведение на участник в движението на пътя, при различни варианти на избягване на произшествието, водачът е длъжен да избере пред всички други намаляване на скоростта или спиране. С оглед на изложеното се налага извода ,че подсъдимият не се е съобразил с предписанията на правно-регламентираната дейност ,а именно да се движи възможно най-вдясно на платното за движение, от една страна , а от друга-същият не е бил поставен в невъзможност да предотврати удара, ако е изпълнил нормативно предписаното му задължение при възникване на опасност да предприеме спиране или намаляване на скоростта, доколкото автомобилът на пострадалия е бил извън опасната му зона за спиране. Ето защо, в случая не може да се приеме , че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Касационната инстанция счита,че между инкриминираното нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.21 ал.1 от ЗДП и настъпилия вредоносен резултат няма причинна връзка.И това е така,тъй като и при избраната от подсъдимия скорост на движение -113 км/ час ,ударът е бил предотвратим чрез аварийно спиране, при установения от съда начин на излизане на л.а. „ВАЗ” на главния път-вариант 2 от експертизата. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Коригираният от въззивната инстанция размер на наказанието лишаване от свобода на една година, не е явно несправедлив. Правилно е прието,че са налице основанията на чл.55 ал.1 т.1 от НК,като значителният принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат е изключително смекчаващо отговорността обстоятелство.В тази насока следва да се отбележи, че пострадалият К., при управлението на автомобила си е допуснал нарушение на чл.50 ал.1 от ЗДП,тъй като не е пропуснал пътното превозно средство /л.а „Мерцедес”/ ,което се е движело по пътя с предимство. Дали пострадалият е спрял на знака „Стоп” или не , няма такова съществено значение, тъй като спирането на този знак не е самоцелно, а е обвързано със задължението на водача да пропусне движещите се по пътя с предимство. Наред с това ,пострадалият водач , след като е навлязъл в главния път, неправомерно е продължил движението си в насрещната за неговото движение пътна лента. При това положение ,не може да бъде споделено виждането на повереника на частното обвинение ,че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия К.. Обстоятелството, че подсъдимият е разговарял по мобилния си телефон към момента на произшествието не е установено по категоричен начин, поради което и то не може да бъде третирано като отегчаващо отговорността обстоятелство ,така както претендира повереникът на частното обвинение. Процесуалното поведение на подсъдимия няма отношение към реализацията на наказателната му отговорност ,а само към изпълняваната по отношение на него мярка за процесуална принуда,поради което и този аргумент не се възприема.Що се отнася до факта ,че подсъдимият е управлявал автомобила с превишена скорост, то това действително е отегчаващо отговорността обстоятелство /доколкото същото е несъставомерно/, което не е било отчетено от въззивната инстанция. Въпреки това обаче и предвид обстоятелството,че отмерването на наказанието не е механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства ,а комплексна логическа дейност по цялостната им оценка,позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление и налагане на онова наказание ,което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК, касационната инстанция приеме,че не следва да бъде увеличаван размерът на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия К..Не са налице основания и за допълнително намаляване на неговия размер и в този смисъл оплакването за завишеност на наказанието лишаване от свобода, направено от защитата на подсъдимия ,не се възприема. Наложеното на подсъдимия К. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години е съобразено с тежестта на извършеното и данните за подсъдимия като водач на МПС, поради което не се констатират и основания за неговата промяна. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №176 от 17.12.2013 г. , постановено по внохд №291/2013 г. по описа на Апелативен съд-гр.Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/