Р Е Ш Е Н И Е
№ 113
София, 17.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при секретаря Силвиана Шишкова
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2820/2017 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 158 от 09.06.2017 г. по в.т.д. № 214/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 97 от 17.02.2017 г. по т.д. № 686/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, 12 състав, за признаване за установено по отношение на касатора съществуването на вземане на „Уникредит Булбанк” АД в размер на 29 029.85 лв. – дължима и незаплатена главница по договор за кредитна карта № РВ-190/30.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.07.2016 г., 5 695.63 лв. – дължима и незаплатена договорна лихва за периода от 22.10.2015 г. до 28.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10689/2016 г. на РС-Пловдив, ГО, 19 състав.
След възобновяване на спряното, на основание чл.292 ГПК, касационно производство, с определение № 279 от 08.05.2019 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване само в частта, с която АС-Пловдив е потвърдил решението на ОС-Пловдив за признаване за установено по отношение на В. А. съществуването на вземане на „Уникредит Булбанк“ АД в размер на 5 695.63 лв. – договорна лихва по договор за кредитна карта № РВ-190/30.08.2013 г. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви към решението, съответстващи на изискванията по чл.236, ал.2 ГПК.
В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел за доказани твърдени от ищеца факти, при зачитане на представени от него доказателства, но при игнориране на редица факти от съществено значение за изхода на делото. Касационният жалбоподател сочи, че при постановяване на решението съдът не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба за начина на формиране на претендираната договорна лихва. По съображения в жалбата, поддържани от процесуалния пълномощник на касатора в публичното съдебно заседание на 18.09.2019 г., се иска касиране на въззивното решение в частта за договорната лихва и отхвърляне на исковата претенция, с присъждане на разноски по делото.
Ответникът по касация „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, е изразил становище за правилност на въззивното решение. Съображения в подкрепа на същото са изложени в постъпил по делото писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд, след извършена преценка на писмените доказателства, представени от ищеца в подкрепа на твърдяното неизпълнение от ответника по сключен между страните договор за кредитна карта на физически лица, както и на експертното становище относно невъзстановения остатък от ползвани суми от кредитния лимит, така и относно размерите на начислените лихви съобразно условията на договора, е приел следното: Наличие на валиден договор за кредитна карта на физически лица от 30.08.2013 г., по който ответникът е оправомощен държател, при допуснато просрочие по кредита, надлежно обявен от банката за предсрочно изискуем, на основание чл.60, ал.2 ЗКИ, за което длъжникът е уведомен с връчена му нотариална покана на 28.03.2016 г. Решаващият състав е извел извод за основателност на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумите /главница и лихви/ по издадената заповед за изпълнение. По отношение на размерите на начислените лихви съдът е възприел заключението на експертизата, извършила проверка за съответствие на сумите по справката-извлечение с Общите условия за банкови карти на физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти, приети от ответника при сключване на процесния договор.
В мотивите към атакуваното решение съставът на АС-Пловдив е обсъдил оплакванията на ответника, съдържащи се във въззивната жалба, относно доказателствената стойност на представената от ищеца справка за извършени транзакции от картодържателя. Приел е, че макар документът да съставлява извлечение от счетоводството на банката ищец, той не е оспорен от ответника в срока за отговор и не са въведени надлежни твърдения за извършване на различни транзакции, тегления в брой или плащания в различен размер от посочените в справката.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на въззивника за неправилност на извършения от първата инстанция доклад по делото, като се е позовал на конкретните процесуални действия на съда, обективирани както в определение от 05.12.2016 г., така и в протокола от с.з. на 23.01.2017 г., срещу които не е възразено от пълномощника на В. А.. Отразено е, че допуснатата по искане на ищеца експертиза е приета като неоспорена от страните, а обстоятелството, че са приети само ангажирани от ищеца доказателства, е поради липса на депозиран отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, както и в константната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, част от която е представена от касатора – решение по гр.д. № 5488/2013 г., IV г.о., решение по гр.д. № 1332/2010 г., I г.о., решение по гр.д. № 6396/2014 г., I г.о,, решение по т.д. № 1740/2014 г., I т.о., решение по т.д. № 2220/2015 г., II т.о., решение по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., решение по т.д. № 3768/2014 г., II т.о. и др., въззивният съд дължи извършване на самостоятелна преценка на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, като мотивите към решението следва да отразяват формираните от този съд собствени фактически и правни изводи.
В атакуваното въззивно решение не са преценени релевираните в процеса доводи на ответника и поддържаните във въззивната жалба оплаквания за процесуална незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта, с която е уважена акцесорната искова претенция на банката за установяване дължимостта на лихви по договора за кредитна карта в общ размер на 5 695.63 лв.
В издадената заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК и съобразно искането в депозираното заявление, последната сума е посочена като договорни лихви за периода от 22.10.2015 г. до 28.07.2016 г. В обстоятелствената част на исковата молба е конкретизирано, че част от общата сума, а именно 1 616.94 лв. е договорна лихва /договорен лихвен процент/, дължим за периода от 22.10.2015 г. до 28.07.2016 г., а останалата част – 4 078.69 лв. – лихва за просрочена главница за същия период. В приетото и неоспорено заключение на ССЕ, е налице съвпадение в размера на дължимата договорна лихва, но за период до 22.10.2015 г. , а не до 28.07.2016 г., както е отразено в заповедта за изпълнение и в исковата молба, с която банката е предявила положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Констатациите на вещото лице Г. са направени след проверка на банковите извлечения и при съобразяване на договорения между страните лихвен процент върху усвоената сума /чл.3.1. от договора/. При съпоставяне на посочените от експерта четири дати, на които са начислени договорните лихви в размер на 1 616.94 лв. и дължимата от касатора главница към тези дати /съгласно таблиците в ССЕ/, може да се изведе извод за необоснованост на доводите в жалбата за съществуваща неяснота за размера на главницата, върху която са начислени договорни лихви. Макар и въззивният съд да не е извършил точна преценка на конкретните данни по делото във връзка с договорната лихва върху усвоената от касатора сума и да не е преценил изцяло оплакванията във въззивната жалба, предвид изложеното следва да се счете, че не са налице основания за касиране на атакувания съдебен акт в частта за договорните лихви в размер на 1 616.94 лв. Посочената сума е дължима за периода до 22.10.2015 г., според категоричното експертно заключение, което е преди настъпване на предсрочната изискуемост, поради което тя е част от вземането на банката, според клаузите на договора преди изменението му. В този смисъл са и мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС.
За разликата над сумата от 1 616.94 лв. атакуваното въззивно решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Въззивният съдебен състав не е обсъдил инвокираните във въззивната жалба оплаквания за неустановяване на основанието за дължимост на сума в размер на 4 078.69 лв., съставляваща лихва върху отнесена в просрочие ползвана част от кредитния лимит, при годишен лихвен процент 18.00 процентни пункта, за периода от 22.10.2015 г. до 29.07.2016 г. Последната сума е отразена в приетата ССЕ, която обаче в тази й част е изготвена единствено въз основа на предоставен от банката лихвен лист. Размерът на така претендираната лихва, сочена от ищцовата банка като част от общо дължима договорна лихва, в действителност е определен по предвиден в договора лихвен процент върху усвоената сума /чл.3.1./, т.е. по начин, по който са изчислени договорните лихви, въз основа на същата клауза, в размер на 1 616.94 лв. върху главница от 29 029.85 лв. Същевременно, посочената сума от 4078.69 лв. обхваща и период след датата на настъпване на предсрочната изискуемост, обявена на ответника с връчена му на 28.03.2016 г. нотариална покана. Според задължителните указания на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането; За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя според клаузите на договора преди изменението му.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за различие/разминаване между заявлението за издаване на заповед за изпълнение - в частта за договорните лихви, съответно в издадената заповед, и претендираните такива с исковата молба. Разграничаването на вземането на банката за лихви – договорна лихва и лихва върху просрочена главница, извършено само в обстоятелствената част на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, не е условие за редовността й по арг. от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, в случая е необходимо да се уточни основанието, на което се претендира лихва върху просрочена главница в размер на 4 078.69 лв. и съответно да се установи точен размер на това вземане на банката чрез нова счетоводна експертиза, като съдът съобрази указанията, дадени в ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, въззивното решение следва да се отмени само в частта за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК за сумата от 4 078.69 лв. и тъй като е необходимо извършване на нови съдопроизводствени действия, делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В останалата допусната до касационно обжалване част - по отношение на договорна лихва в размер на 1 616.94 лв., въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.
При новото разглеждане на делото, въззивният съд дължи произнасяне и по разноските, сторени в настоящото касационно производство, на основание чл.294, ал.2 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 158 от 09.06.2017 г. по в.т.д. № 214/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив само в частта, с която е потвърдено решение № 97 от 17.02.2017 г. по т.д. № 686/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, 12 състав, за признаване за установено по отношение на В. Г. А. съществуването на вземане на „Уникредит Булбанк” АД в размер 4 078.69 лв. – лихва върху просрочена главница по договор за кредитна карта от 30.08.2013 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|