О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 360 гр. София,27.05.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2195 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. М. М., чрез адв.Ж.Х. срещу решение №22 от 01.04.2019г. по в.т.д. №17/2017г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е отменено частично решение №321/23.10.2018г. по т.д. №398/2017г. по описа на Окръжен съд- Бургас и е признато за установено по предявените от ,,Банка ДСК“ ЕАД срещу С. М. М. искове с правно основание чл.422 ГПК, че съществуват вземания на ,,Банка ДСК“ ЕАД срещу С. М. М. както следва: за сумата 63 084.85 евро, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 15.11.2004г. за покупка на недвижим имот; за сумата от 54 160.69 евро - договорна лихва за периода 24.09.2010г. – 29.09.2016г.; за сумата от 2 169.03 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на 3% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски, за периода от 20.06.2010г. до 28.09.2016г., съгласно т.20.1. от Общите условия на Допълнителното споразумение от 20.11.2009г. към Договора за кредит, и за сумата от 1 315.41 евро, представляващо обезщетение за забава, съгласно т.20.2. от Общите условия на Допълнителното Споразумение от 20.11.2009г. към Договора за кредит, представляващо 10% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски за периода от 29.09.2016г. до 13.12.2016 г., както и в размер на законната лихва върху главницата от 63 084.85 евро, считано от 14.12.2016г. до окончателното изплащане на задълженията, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение №4446/15.12.2016г. и изпълнителен лист от 15.12.2016г., издадени по ч.гр.д. №7977/2016г. на Районен съд- Бургас. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК. На първо място се поддържа, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл.422, ал.1 ГПК- предмет на настоящото дело и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила решение №297/30.09.2014г. по т.д.№85/2013г. на ОС-Бургас. На следващо място се твърди, че ако съдът намери за неоснователно възражението за идентитет по отношение на целия предмет на делото, то е налице идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на формиране на сила на пресъдено нещо по първото дело, респ. съществуването на тези вземания е отречено със сила на пресъдено нещо. Навеждат се и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /нарушение на чл.299, ал.1 ГПК; неоснователно отхвърляне на доказателствено искане за прилагане на т.д.№85/2013г. по описа на ОС-Бургас; необсъждане на всички доводи и възражения на ответника и разместване на доказателствената тежест в процеса/; нарушение на материалния закон /чл.110, чл.111, чл.116, б.“б“ и б.“в“ ЗЗД и чл.422, ал.3 ГПК във връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност/ и необоснованост. Касаторът намира за необосновани изводите на въззивния съд по отношение предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, като поддържа твърдението, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-ранен момент, респ. вземанията са погасени по давност. Твърди, че са незаконосъобразни изводите на съда и по отношение на възраженията му за наличие на неравноправни клаузи в договора /чл.6/ и недействителност на клаузите в допълнителното споразумение, допускащи анатоцизъм /капитализация на лихви към главница и начисляване на лихви върху новосформираната главница/. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно и да бъдат отхвърлени предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд в нарушение на забраната по чл.299, ал.1 ГПК се е произнесъл по правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. С оглед изложеното намира, че въззивното решение е недопустимо- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Твърди също така, че съдът се е произнесъл и по множество процесуално и материалноправни въпроси /относно приложението на чл.299, ал.1 ГПК, относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, относно погасителната давност на претенциите по договор за банков кредит, предявени по чл.422, ал.1 ГПК и спирането на давностния срок, относно съдържанието на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договор за банков кредит и възможността това изявление да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение или в искова молба по чл.422, ал.1 ГПК, относно наличието на анатоцизъм при договорна клауза за капитализация на лихви, относно възможността за преструктуриране на на дълга по реда на Наредба №9/03.04.2008г. на БНБ, относно наличето на неравноправни клаузи/, обуславящи изхода на спора, като е налице противоречие с цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивният съд намира, че предмет на делото са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД против С. М. за сума в общ размер от 126 019.94 евро, от които 67 482.97 евро – главница по договор от 15.11.2004г. за кредит за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва върху горепосочената главница от 14.12.2016г. до изплащането й; 54 382.50 евро – договорна лихва за периода 24.09.2010г. до 13.12.2016г.; 3 575.28 евро – обезщетение за забава, формирано като сбор от обезщетение, представляващо 3% лихвена надбавка върху част от вноската, представляваща главница в размер на 2 169.03 евро за периода от 20.06.2010 г. до 28.09.2016 г. по т.20.1. от общите условия към договора и обезщетение, представляващо 10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница в размер на 1 406.25 евро за периода от 29.09.2016г. до 13.12.2016г. по т.20.2. от общите условия към договора, за които са издадени заповед №4446 от 15.12.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист №5969 от 15.12.2016г. по ч.гр.д. №7977 по описа за 2016г. на Районен съд- Бургас. Претенцията е основана на сключен между страните договор за ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот в размер на 80 000 евро, изменен със споразумение от 20.11.2009г., като ищецът поддържа, че на 20.05.2010г. е извършено последното редовно плащане по договора. Предвид изложеното твърди, че са настъпили условията за превръщане на кредита в предсрочно изискуем съгласно т.20.2. от раздел VІІ „Отговорност и санкции“ от Общите условия на допълнително споразумение от 20.11.2009г., като с нотариална покана, връчена на длъжника на 08.07.2016г., е упражнил правото си да обяви вземанията по договора за предсрочно изискуеми. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника за наличие на предпоставките по чл.299, ал.1 ГПК за недопустимост на производството, предвид влязлото в сила решението по т.д. №85/2013г. по описа на ОС-Бургас /ответникът твърди, че предметът по двете дела е идентичен– вземания на банката за главница, договорна и наказателна лихва, произтичащи от договор за кредит от 15.11.2004 г. и допълнително споразумение към него от 26.11.2009г./. Решаващият съдебен състав се мотивира, че с посоченото решение предявените от банката на основание чл.422, ал.1 ГПК искове са отхвърлени изцяло по съображения за неизискуемост на вземанията. Съгласно чл.422, ал.5 ГПК в тези случаи не се издава обратен изпълнителен лист по правилата на чл.245, ал.3, пр.посл. ГПК, именно с оглед обективните предели на присъдено нещо, които във връзка с предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК се отнасят само до наличието на предпоставките по т.18 от ТР № 4/ 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. №4/2013г., ОСГТК и правото на кредитора да пристъпи към изпълнение, но не и относно съществуването на задълженията на длъжника по договора за кредит. В настоящия случай въззивният съд е разгледал претенции за главница, договорна лихва, обезщетение за забава в размер на 3% и 10% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски по т.20.1. и 20.2. от общите условия на договора, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и на основание договор за кредит за банков кредит от 15.11.2004г. за покупка на недвижим имот и допълнителното споразумение от 20.11.2009г., които са били предмет и на т.д. №85/2013г. по описа на ОС-Бургас, по което е постановено влязло в сила съдебно решение. С ТР №8/2017 от 02.04.2019г., т.д.№8/2017г., т.1.1. ОСГТК на ВКС приема, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит, като предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. С разясненията в т.1.2. от същото тълкувателно решение ОСГТК приема, че съгласно задължителните указания в т.9 на ТР №4 от 18.06.2014г., т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което искът по реда на чл.422, ал.1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо- приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/. С оглед гореизложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. По останалите поставени от касатора правни въпроси ВКС ще се произнесе с решението по касационната жалба. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4 722.55 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на решение №22 от 01.04.2019г. по в.т.д. №17/2017г. на Апелативен съд- Бургас в обжалваната част. УКАЗВА на касационния жалбоподател С. М. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 4 722.55 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.