15 РЕШЕНИЕ №26 гр. С., 17 април 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 1175/ 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от защитата на подсъдимия В. П. П. срещу въззивна присъда № 11/ 29.06.2017 год., постановена по ВНОХД № 265/2016 год., по описа на Варненския апелативен съд / ВАпС/. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, като в допълнително изложение към нея се сочат подробни доводи в тяхна подкрепа. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подс. П.. Срещу касационната присъда е постъпило възражение от повереника на частните обвинители и граждански ищци с доводи за законосъобразност и справедливост на въззивната присъда. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия П.- адвокат Л., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Защитата акцентира на обстоятелството, че подсъдимият е признат за виновен за това, че е нарушил правила, визирани в Правилник за здравословни и безопасни условия на труд в горите /ПЗБУТГ/ - нормативен акт, който не е бил обнародван, на това основание е отменен като нищожен и може да се приеме, че П. не е знаел за неговото съществуване. На следващо място, след като въззивният съд е приел, че св. Ю. е изпълнил всички задължения за безопасност и смъртта на пострадалия е причинена в резултат на случайно деяние, не би могла да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия. Последният не може да отговаря за това, че не е осъществил контрол относно изпълнението на правилата за безопасност, тъй като е създал съответната организация, определил е св. М. да отговаря за бригадата и да инструктира работещите в нея. Въззивният съд неправилно не кредитирал гласните доказателства за това, че е извършван инструктаж на работещите на сечището, включително и на пострадалия. Защитникът намира присъдените обезщетения по предявените граждански искове за прекомерно завишени по размер, като твърди, че не са събрани доказателства за отношенията между пострадалия и гражданските ищци. Отново се претендира оправдаване на подсъдимия, поради несъставомерност на деянието. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура е на становище, че атакуваният въззивен съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което пледира за оставянето му в сила. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци оспорва касационната жалба и пледира за неуважаването й. Гражданските ищци и частни обвинители С. И. Х., А. А. А. и Х. А. Т. поддържат становището на повереника. Гражданската ищца и честен обвинител Р. А. Т., редовно призована, не се явява пред касационния съд. Подсъдимият В. П. поддържа жалбата и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: Настоящото касационно производство е трето по ред. С присъда № 12 /27.03.2014 год., постановена по НОХД№ 289/2013 год., Окръжен съд – гр. Добрич признал подсъдимия В. П. П. за невиновен по повдигнатото му обвинение за причиняване на смъртта на А. Т. Х. поради немарливо изпълнение на 08.06.2012 г. в [населено място] на правнорегламентирана дейност - механизирано поваляне на дървета, представляваща източник на повишена опасност и го оправдал по чл. 123, ал.1 от НК. По протест на Окръжна прокуратура - [населено място] и жалба на частните обвинители и граждански ищци с искане за осъждане на подсъдимия, във Варненския апелативен съд било образувано ВНОХД № 143/2014 год. С решение № 169, постановено на 28.11.2014 год. по същото дело, първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло. С решение № 133, постановено на 07.09.2015 год. по н.д. № 200 / 2015 год., Върховният касационен съд, първо наказателно отделение отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от ВАпС. Касационният съд констатирал, че въззивната инстанция в мотивите на решението си не е посочила доводи относно нарушението на чл. 15 от ПЗБУТГ, за което е повдигнато обвинение и не е обсъдила възраженията, изложени във въззивния протест, относно твърдението за допуснато нарушение на чл. 10 от ПЗБУТГ, изведено от доказателствата събрани по делото, за съществуващата практика в [фирма] да се наемат работници без трудови или граждански договори. С решението си касационният съд указал при новата въззивна проверка да се извърши пълен и обективен анализ на доказателствената съвкупност като се отговори на всички възражения на държавното и частното обвинение. След проведеното второ по ред въззивно производство, ВАпС постановил въззивна присъда № 3/25.02.2016 год. по ВНОХД № 323/2015 г., с която отменил първоинстанционната присъда и признал подсъдимия П. за виновен в това, че е осъществил деянието по чл. 123, ал.1 от НК, като е допуснал нарушения на чл. 7, ал.1, чл. 10, чл. 15 и чл. 134, ал.3 от ПЗБУТГ, поради което го осъдил на една година лишаване от свобода, като отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години. Въззивният съд уважил и предявените граждански искове като присъдил на С. И. Х. обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 75 000 лева, а на Х. Т., А. А. и Р. Т. по 60 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 02.07.2012 год. до окончателното изплащане на сумите. Така постановената въззивна присъда е била обжалвана от подсъдимия чрез неговия защитник - адвокат Ж., с доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК. Касационна жалба е била депозирана и от повереника на частните обвинители и граждански ищци с твърдения за несправедливост на наложеното наказание и на размера на присъдените обезщетения, като претенцията е била за тяхното увеличаване. С решение № 136/17.06.2016 год., постановено по н.д. № 483/2016 год., ВКС, НК, второ наказателно отделение отменил осъдителната въззивна присъда, поради това, че е постановена без да са били изяснени всички факти и обстоятелства, свързани с предмета на делото, от които да може да се изгради максимално пълна и непротиворечива картина на механизма на трудовата злополука. При касационната проверка е констатирано, че въззивният съд не е откроил действията на преките участници в инцидента и съобразяването им с правилата за безопасни и здравословни условия на труд, не е анализирал задълбочено създадената в [фирма] организация на безопасни условия на труд и съответствието й на действащата към момента на деянието нормативна уредба за обучение, инструктаж и предпазни средства във връзка с конкретните задължения на подсъдимия, произтичащи от договора за управление на дружеството. В хода на третото по ред въззивно производство е било проведено въззивно съдебно следствие, приключило с обжалваната с настоящата касационна жалба осъдителна присъда № 11, постановена на 29.06.2017 год. по ВНОХД № 265/2016 год. по описа на Варненския апелативен съд. С нея подсъдимият В. П. е признат за виновен в това, че на 02.07.2012 год. в [населено място], в качеството на управител на [фирма], поради немарливо изпълнение на 08.06.2012 г. в [населено място] на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – механизирано поваляне на дървета, нарушавайки разпоредбите на чл. 7, ал.1, чл. 10, чл. 12, т.1 и чл. 15 от ПЗБУТГ, причинил смъртта на А. Т. Х., като на основание чл. 123, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетения за претърпените от деянието неимуществени вреди, както следва: на С. И. Х. в размер на 100 000 лева, а на Х. Т., А. А. и Р. Т. по 80 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 02.07.2012 год. до окончателното изплащане на сумите. Гражданските искове в останалата им част до пълния предявен размер са отхвърлени като неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалваната присъда в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: Жалбата на подсъдимия е допустима, а разгледана по същество е частично основателна. На първо място следва да бъде обсъдено основното оплакване на подсъдимия и неговата защита за това, че неправилно е бил приложен материалния закон, като бланкетната норма на чл. 123 от НК е запълнена с правила от отменен като нищожен нормативен акт – ПЗБУТГ, който не може да е източник на задължения, чието неизпълнение да води до възникване на наказателна отговорност. В предходното касационно решение ВКС е обърнал специално внимание на този въпрос, въпреки че пред него такова възражение не е било направено. Според изложеното в касационното решение, отмяната на ПЗБУТГ като нищожен /с решение № 5922 / 22.05.2015 год., по адм. дело № 14 879 / 2014 год. по описа на ВАС, VІ отд., потвърдено с реш. № 1082/03.02.2016 год. по адм. дело № 8724/2015 год. на ВАС, петчленен състав/ не променя диспозицията на инкорпориращата го бланкетна норма на чл. 123, ал.1 от НК, тъй като съгласно обвързващите указания на ППВС № 1/83 г., т.2, б. „В“, при промяна на нормативната уредба, която запълва бланкетната правна норма, от значение за отговорността на дееца е само и единствено правилото, което е било в сила при извършване на деянието. Съгласно разпоредбата на чл. 355, ал.1, т.2 от НПК указанията на касационната инстанция относно приложението на материалния закон са задължителни за съда, на който делото се връща за ново разглеждане. Въззивният съд се е съобразил с посочените указанията на предходния касационен състав, поради което не може да бъде упрекнат, че е допуснал соченото от защитата нарушение на материалния закон. Неоснователно е и възражението, че след като ПЗБУТГ не е бил обнародван, не може да се приеме, че подсъдимият е узнал за него. За съставомерността на деянието по чл. 123, ал.1 от НК не се изисква конкретните правила за поведение, запълващи бланкетната норма, да са били обнародвани, за да се приеме, че те са били известни на подсъдимия. В ППВС № 2/1979 год. е указано на съдилищата, че бланкетът може да са правила не само от законови и подзаконови нормативни актове, но и инструкции, технологични правила и паспорти на машини, които поначало не подлежат на обнародване в държавен вестник. Като управител на ЮЛ, чиято основна дейност е дърводобива, подсъдимият е бил длъжен да познава правилата, регламентиращи безопасното й осъществяване, част от които са визирани в ПЗБУТГ, и до отмяната му да съобразява своето поведение с тях. В решението на ВКС, постановено при предходната касационна проверка, е отговорено и на възражението на защитата, отново повдигнато с настоящата касационна жалба, за това, че подсъдимият като физическо лице, не е адресат на задължения по ПЗБУТГ, такъв е юридическото лице – [фирма] и затова подс. П. не следвало да отговаря за нарушение на нормата на чл. 10 от ПЗБУТГ. Въззивният съд се е съобразил със становището на касационния съд за това, че участието на юридическите лица в различните правоотношения се осъществява чрез съответните физически лица, които формират и изразяват воля от негово име, поради което в качеството си на управител на юридическото лице, подсъдимият принципно е годен субект на деянието по чл. 123, ал.1 от НК. Отново следва да се посочи, че след като въззивната инстанция е изпълнила указанията на касационния съд, тя не може да бъде упрекната в неправилно приложение на материалния закон в твърдения от защитата смисъл. В тази връзка контролираният съд вярно е интерпретирал и писмените доказателствени източници: удостоверение за вписването на [фирма] в търговския регистър, от което се установява, че подсъдимият е съдружник и управител на търговското дружество и Договор за управление на [фирма] от 01.03.2012 год., чл.5 б. „а“ и б. „в“ от който урежда задълженията на управителя, свързани с организиране на управлението на дружеството, определяне на неговата вътрешна организационна структура и утвърждаване на цялата му вътрешнонормативна уредба в съответствие с действащото законодателство. Според истинския им смисъл и съдържание са оценени и гласните доказателствени източници - показанията на свидетелите М., Р., Е., К., Х. Х., С. И. и М. Н., установяващи, че именно подсъдимият се е занимавал с основната дейност на дружеството - дърводобива, като него работниците разпознавали като техен работодател, контролиращ работата на сечището, извършващ инструктаж, осигуряващ превоз на работниците и възнаграждение за извършената работа. С него били сключвани и трудовите договори, по които той представлявал [фирма]. В този смисъл обоснован и правилен е изводът на въззивния съд, че подсъдимият е имал качеството работодател. Правилна е и преценката на въззивната инстанция за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, като тя е съобразена с указанията, дадени в ППВС № 2/1979 год. / изм. с ППВС №7/1987 год./, според които субект на престъплението по чл. 123 от НК могат да бъдат както преките изпълнители на правнорегламентираните занятие или дейност, така и лицата натоварени с отговорни функции по организирането, ръководенето или контролирането им. Поради изложеното, настоящият съд намира за неоснователно възражението на касатора, че подсъдимият не следва да отговаря за допуснатите нарушения, понеже в качеството си на управител на [фирма] не е осъществявал правно регламентирана дейност, източник на повишена опасност. На следващо място в касационната жалба се излага твърдението, че мотивите на обжалваната въззивна присъда били неясни и противоречиви. От една страна било прието, че св. Ю. не е допуснал нарушения на правилата за безопасност и смъртта на пострадалия не се дължи на виновното му поведение, а на случайно деяние, като в същото време подсъдимият бил признат за виновен за причиняването на тази смърт. Според защитата, ако смъртта на А. Х. е резултат от случайно деяние, то подсъдимият също не следва да носи отговорност за нейното причиняване. Резултат от предположения бил изводът на въззивния съд за това, че св. М. е изпълнявал волята на подсъдимия П., като е допуснал на работната площадка лица, които не са включени в заповед на работодателя и не са инструктирани. Като бригадир св. М. е отговарял за лицата, работещи на сечището и поради това той и св. Ю., който извикал Х. на сечището, са го допуснали до работа, а не подсъдимия. Подсъдимият не бил длъжен да осъществява непрекъснат контрол за това кой работи на обектите на дружеството, тъй като бил определил други лица, които да го извършват. Не той, а св. С. И. изготвила списък на работниците на обекта и определила отговорник на същия. Жалбоподателят не е знаел, че пострадалият работи на сечището, поради което не следва да отговаря за нарушение на чл. 15 от ПЗБУТГ. Според защитата, задължение на подсъдимия е било да издаде заповеди и инструкции с правила, гарантиращи осигуряването на безопасни условия на труд, което той е сторил. След като е възложил на други лица определени функции като провеждането на инструктаж по безопасност на труда и определянето на работещите на обекта, подс. П. не следва да носи отговорност за тяхното неизпълнение. В тази връзка жалбоподателят оспорва и качеството на доказателствената дейност на въззивната инстанция, която неправилно игнорирала показанията на свидетелите за това, че е извършван инструктаж от подсъдимия, от св. С. И. и от бригадира - св. М., както и изложеното от св. Ю. за това, че лично е инструктирал пострадалия. Тези доказателствени източници обосновавали извода, че подсъдимият е изпълнил задълженията си по чл. 7 от ПЗБУТГ. Доказано било, че е извършван инструктаж, а за „качеството“ на същия подсъдимият нямал повдигнато обвинение. При постановяване на обжалваната присъда въззивната съдебна инстанция е изпълнила задълженията си, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, като е положила необходимите усилия за събиране на доказателства за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Всички факти, свързани с извършваната от [фирма] дърводобивна дейност, задълженията на подсъдимия като управител на дружеството във връзка с осъществяване на същата, издадените от него вътрешноорганизационни актове относно изискванията за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, начина на организиране на дърводобива и набирането на работници за осъществяването му, времето, мястото и участвалите в инцидента лица, както и конкретния механизъм на причиняване на смъртта на пострадалия са изведени от събраните по делото гласни и писмени доказателствени източници, допълнително изяснени чрез допуснатите и приети по делото съдебни експертизи – технически и съдебно-медицински експертизи, както и такива относно спазване на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд. От правилно установените обстоятелства, включени в предмета на доказване, въззивната инстанция е достигнала до някои противоречиви и взаимноизключващи се правни изводи относно каузалния принос на св. Ю., на св. М. и този на подсъдимия за настъпване на смъртта на пострадалия. Въззивният съд е приел, че св. Ю. е прекият причинител на смъртта на пострадалия Х., тъй като последният е получил тежките увреждания при падане на дървото рязано именно от него. Обсъждайки ролята на св. Ю. за настъпване на вредоносния резултат, контролираният съд се е позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза, според което при външен оглед на дървото, в състоянието, в което е била кората му, не би могло да се разбере, че е изгнило отвътре и че това може да доведе до промяна на посоката на падането му, правилно зададена от „резача“. Приемайки, че св. Ю. е изпълнил изискванията на инструкциите за механизирано рязане на дърва, всъщност въззивният съд е счел, че вредоносният резултат е причинен от случайно деяние. При това положение принципно основателно е възражението на защитата, че ако смъртта на пострадалия е резултат от случайно деяние, т.е. ако св. Ю. нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, то и подсъдимият не следва да носи отговорност за тяхното настъпване. Въззивната инстанция обаче, не е взела предвид заключението на назначената и приета в хода на въззивното съдебно следствие съдебно – техническа експертиза по спазване на правилата и нормите на здравословни и безопасни условия на труд / СТЕСПНЗБУТ- л.112 от възз. дело/, според което „резачът“ не се е съобразил с разпоредбата на чл. 134, ал.4 от ПЗБУТГ / възпроизведена и в Инструкция № 3 – „Сеч и първична обработка на дървени материали. Машинно и механизирано поваляне на дървета“, издадена лично от подсъдимия, в качеството му на управител на [фирма]/, предвиждаща, че опасната зона около дървото за поваляне е 50 метра. Св. Ю. е започнал рязане, когато пострадалият се е намирал на по-малко от 20 метра от дървото / каквито факти е приел въззивният съд/, т.е. в опасната зона. Ако св. Ю. беше изпълнил задължението си по чл. 134, ал.4 от ПЗБУТГ, независимо от смяната на посоката на падане на дървото /поради незабележимата външно негова вътрешна гнилота/, то не би достигнало до подсъдимия и паднало върху него, причинявайки му тежките увреждания. Следователно, смъртта на А. Х. не е резултат на случайно деяние, а на допуснато от „резача“ Ю. нарушение на специално правило, свързано с осъществяване на дърводобивната дейност - правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. При правилно установените факти относно механизма на инцидента, въззивният съд е направил незаконосъобразно заключение за липса на допуснати нарушения от св. Ю., довели до смъртта на пострадалия. Това обаче, не се отразява на извода на въззивната инстанция за каузалния принос на подсъдимият, който също е допуснал нарушения на правила, инкриминирани му от обвинението, които са в причинна връзка с вредоносния резултат. Правилен и обоснован е изводът на въззивния съд за това, че подсъдимият е нарушил на първо място разпоредбата на чл.15, т.2 от ПЗБУТГ, която забранява до работа да бъдат допуснати лица, които не са включени в заповед или утвърден от работодателя списък в състава на бригадата. Неоснователно е възражението на защитата, че подсъдимият не следва да носи отговорност за неспазване на посочената разпоредба, тъй като тя не била адресирана до него и че той бил определил лица, които да контролират работещите на сечището. Несъмнено, когато става въпрос за осъществяване на дейност в райони, които са отдалечени един от друг, не е възможно работодателят лично да присъства на всяко работно място и сам да контролира състава на работещите в отделното звено. Именно за това, нормата на чл. 15, т.2 от ПЗБУТГ не сочи като пряк адресат работодателя. От посочената разпоредба обаче, категорично се извежда задължение за работодателя да определи състава на бригадата чрез посочването му в заповед или списък. Той е длъжен да определи и ръководител на обекта или на конкретното работно звено - група, бригада или друг вид единица, което да следи кои работници ще работят на обекта, като не допуска външни лица, невключени в списъка, утвърден от работодателя. При положение, че последният не е определил ръководител на обекта или на бригадата, отговорността за спазване на разпоредбата на чл. 15, т.2 от ПЗБУТГ е за самия него. Основавайки се на доказателствената съвкупност, събрана по делото, контролираният съд обосновано е приел, че подсъдимият П. не е назначил ръководител, който да изпълнява задължения по определяне на състава на работната група, която ще извършва дърводобивна дейност на обект № 145 б в землището на [населено място]. „Резачите“ и „трупачите“, работещи на сечището, сочат като свой бригадир св. М.. Действително, този свидетел е посочен в протокол за определяне на работна група / л.287 от НОХД № 289/2013 г./, съставен от св. С. И. като „отговорник“, но в нито един документ не са визирани задълженията му като такъв. Нито едно гласно или писмено доказателство не сочи св. М. като лице, което е имало задължение да определя състава на групата от „резачи“ и „трупачи“ на сечището. Той не е контролирал лицата, които ще работят на сечището, като „резачите“ сами си осигурявали „трупачи“, които да работят заедно с тях. „Резачите“ сами разпределяли и районите си на действие чрез „чоп“ или „томбола“. Действително, въззивният съд в противоречие с извода си за допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 15, т.2 от ПЗБУТГ, в мотивите на присъдата е посочил св. М. като бригадир на групата. Извън вниманието му е останало обстоятелството, че той е бил „отговорник“ на групата до 01.06.2012 г., когато е бил сменен от св. К., назначен в [фирма] на длъжност „кранист“, който имал задължението да извозва „резачите“ и „трупачите“, отговарял за бензина, използван за машините, и отчитал кубиците отрязани дърва - факт, потвърден и от самия подсъдим. Посоченото обстоятелство се установява и от показанията на св. С. И., от които е видно, че към 08.06.2012 год. бригадирът е бил сменен и че поначало такъв не е имало назначен със заповед, нарушение за което впоследствие [фирма] е било санкционирано от Инспекцията по труда. Този факт се потвърждава и от изложеното от св. М. Н. - съдружник в [фирма] /л. 162 и л. 150 от НОХД № 289/2013 г./, според който на обекта не е имало бригадир, като „резачите“ сами си ръководели работата. Същите гласни доказателствени източници установяват и какви са били задълженията на отговорника, за какъвто е бил определен св. М. с протокола подписан от св. С. И. – да отчита на подсъдимия кубиците отрязан дървен материал, да получава от него възнагражденията на „резачите“ и да им ги раздава. Изложеното налага извода, че след като подсъдимият не е назначил ръководител на групата, който да определя състава на работещите на обекта и да допуска до работа само тези, по списък утвърден от самия него, т.е. след като не е определил друго длъжностно лице, което да отговаря за това, негова е отговорността за изпълнение на задълженията, произтичащи от разпоредбата на чл. 15, т.2 от ПЗБУТГ. Съществуващата с неговото знание и съгласие организация по набиране на „трупачи“ / факт, изводим както от обясненията на П., така и от показанията на свидетелите И., Н., М., С., Х./ е позволила на работния обект да попаднат хора, които не са били включени в списъчния състав на ангажираните във фирмата било по трудов, било по граждански договор, както и такива, за които изобщо не е знаел, че работят там, като пострадалия А. Х.. При това положение, верен е крайният извод на въззивната инстанция, че вредоносният резултат е в пряка причинно-следствена връзка с нарушението по чл. 15, т.2 от ПЗБУТГ, тъй като ако подсъдимият не беше го извършил, пострадалият не би бил допуснат до работа на сечището, където при осъществяване на дейността на дружеството е получил тежките телесни увреждания, от които е последвала смъртта му. Законосъобразна е преценката на въззивната инстанция, че в пряка връзка с това нарушение и с вредоносния резултат е и неизпълнението на визираното в разпоредбата на чл. 10 от ПЗБУТГ задължение за осигуряване на всеки работещ на подходящо обучение по здравословни и безопасни условия на труд в зависимост от неговата професия, квалификация и работно място. Подсъдимият е издал Заповеди № 6 и 6-1 от 26.01.2010 год., в които е указал до работа да се допускат само лица, преминали начален инструктаж по безопасност и здраве, но не е определил конкретно лице, което да отговаря за изпълнението на тези заповеди. В тях като отговорен за изпълнението им е посочен „органа по безопасност и здраве при работа“, какъвто обаче, е назначен едва след инцидента - със Заповед №6 от 18.06.2012 год. / т. ІІІ, л.40/. Подс. П. е издал и Заповед № 5/26.01.2010 год. относно видовете инструктаж по безопасност и здраве, като със Заповед № 5-1/26.01.2010 год. е определил отговорните за извършването им лица. По отношение на ежедневния инструктаж, който според заключението на СТЕСПНЗБУТ е бил задължителен, подсъдимият е посочил, че следва да се осъществява от прекия ръководител на дейността, какъвто обаче, не е назначил. Не може да се възприеме тезата на защитата, че подсъдимият е изпълнил това задължение като инструктаж бил провеждан от св. М., факт установен от показанията на свидетелите Е., Р. и Ю., които въззивният състав незаконосъобразно игнорирал. Това възражение е неоснователно, тъй като въззивната инстанция е обърнала специално внимание на начина на провеждане на отделните видове инструктаж и отговорните за това лица, като е анализирала детайлно посочените гласни и писмени доказателствени източници. Те не са игнорирани, а са анализирани в корелация с писмените документи, събрани по делото, както и със заключението на СТЕСПНЗБУТ като при съпоставката им е изведен правилният извод, че заявеното от свидетелите не се потвърждава от писмени документи, които следва да удостоверяват провеждането на инструктаж, инструктираните лица, вида на инструктажа, както и този, който го е провел. Правилна е преценката на въззивния съд за формалното провеждане на инструктаж от св. М., като тя се основава изцяло на показанията на свидетелите, работещи на сечището по време на инцидента. Верни са и изводите на контролирания съд за това, че св. М. не е бил назначен за ръководител на обекта, не са му били възложени задължения да извършва инструктаж, а и не е притежавал необходимата квалификация, като според заключението на СТЕСПНЗБУТ в [фирма] единствено св. С. И. е притежавала квалификация да провежда инструктаж / т.ІІІ, л.41- Удостоверение № 1713 от 02.04.2012 год. /. Такава не е имал и св. Ю., за когото защитата твърди, че е инструктирал пострадалия. По отношение на св. Ю. е документиран един единствен инструктаж – на работното място, което явно е различно от сечището, тъй като е проведен на 09.05.2012 год., а обект № 145 б, съгласно протокол за предаване и приемане на обект за добив на дървесина /л. 288 от НОХД №289/2013 г. на ОС –Добрич/ е предаден на [фирма] след тази дата - на 16.05.2012 год. По делото не са събрани документи, които да удостоверяват провеждането на други видове инструктажи на работещите на същия обект – периодичен, начален, на работното място и ежедневен. Най-същественото е, че всички свидетели са категорични, че в деня на инцидента с пострадалия, инструктаж изобщо не е бил проведен, включително и от св. М.. Според експертите, изготвили СТЕСПНЗБУТ, ежедневният инструктаж е от особена важност, тъй като при него се инструктират всички работници, които ще извършват съответната дейност с висок производствен риск, проверява се тяхното облекло, личните им предпазни средства, както и дали са взети всички мерки по безопасност на труда. Следователно, въпреки че подсъдимият е издал заповед за провеждане на ежедневен инструктаж, след като не е определил ръководител на обекта или конкретно лице със съответната квалификация, което да го осъществява, той не е изпълнил задълженията си, съгласно разпоредбата на чл. 10 от ПЗБУТГ. Изводът на въззивния съд, че такова задължение подсъдимият е имал и по отношение на пострадалия, е законосъобразен и в съответствие със съдебната практика, според която независимо, че между пострадалия и [фирма] не е бил подписан трудов или граждански договор, след като фактически той е полагал труд в полза на дружеството, за който е получавал възнаграждение, следва да се приеме, че между него и предприятието е съществувало трудовоправно отношение. Именно наличието на последното е задължавало подсъдимия да вземе мерки, за да осигури обучение на пострадалия относно правилата за безопасност и здраве на сечището. Обоснован и правилен е и изводът на въззивната инстанция, че незнанието на подсъдимия, че пострадалият работи на сечището, не го освобождава от отговорност, тъй като той /видно от обясненията му/ е бил запознат с начина на набиране на „трупачи“ за нуждите на дружеството. Освен пострадалият, на сечището без трудови договори и без да били включени в списъка на групата, са били и свидетелите Х., С. и Н. М., като първите двама са работели за [фирма] от няколко години, без трудови или граждански договори. Подсъдимият не е предприел мерки за включването им в списъка на работната група и най-вече за обучението им по безопасни и здравословни условия на труд. При това, правилен и законосъобразен е изводът на въззивния съд, че неизпълнението на това задължение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като именно поради липсата на необходимото обучение и инструктаж относно безопасните и здравословни условия на труд, пострадалият Х. не е бил наясно с рисковете, свързани с дървосекаческата дейност, поради което е бил лишен от възможност сам да вземе мерки за собствената си безопасност. Всичко това обосновава каузалния принос на подсъдимия за настъпването на смъртта на пострадалия. Въззивният съд в мотивите на присъдата е възприел становището на вещото лице, изготвило заключението на СМЕ, според което от вида на нараняванията може да се направи извод, че дървото е паднало перпендикулярно върху главата на пострадалия, поради което за настъпване на тежкото черепно-мозъчно увреждане е без значение дали той е бил с каска. Едновременно с това е признал подс. П. за виновен в извършване на нарушение на чл. 7, ал.1 от ПЗБУТГ, тъй като на сечището не бил осъществяван контрол за ползване на лични предпазни средства, работно облекло и обувки. След като не е установена пряка причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение и настъпилия вредоносен резултат, подсъдимият е следвало да бъде оправдан по обвинението в посочената част. Пряко отношение към настъпилата смърт на пострадалия няма и инкриминираното нарушение на разпоредбата на чл. 15, т.1 и т.3 от ПЗБУТГ. В обвинителния акт не е посочено на какви изисквания е следвало да отговаря конкретно пострадалият, за да бъде допуснат до работа и каква квалификация е следвало да има във връзка с осъществяваната от него дейност като „трупач“, които да не са били съобразени от подсъдимия. Поради това е следвало той да бъде оправдан и относно тези инкриминирани му нарушения. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е признал подсъдимия за виновен в извършване на нарушение на чл. 12 от ПЗБУТГ, въпреки че при предходното разглеждане на делото във въззивната инстанция, той е бил оправдан за посоченото нарушение и не е имало съответен протест или жалба от частните обвинители. Това възражение настоящият касационен състав намира за основателно. Първоинстанционната присъда на ОС - гр. Добрич, с която подсъдимият е оправдан изцяло, е била потвърдена от ВАпС при втората въззивна проверка в частта относно нарушението на чл. 12 от ПЗБУТГ, като срещу въззивната присъда не е имало съответен протест на прокурора или жалба на частните обвинители. Поради това, незаконосъобразно при последната въззивна проверка контролираният съд е признал подсъдимия за виновен в извършване на нарушение и на чл. 12 ПЗБУТГ. Несъобразяването на въззивната инстанция с разпоредбата на чл. 336, ал.2 от НПК следва да бъде коригирано от касационния съд чрез оправдаване на подсъдимия по посоченото обвинение. При извършената касационна проверка касационният състав констатира, че жалбата на подсъдимия в частта, с която се твърди, че по делото не са събрани доказателства за болките и страданията, претърпени от гражданските ищци в резултат на причинената смърт на пострадалия, е неоснователна. Правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия е признато на неговите най-близки родственици - низходящи и възходящи по права линия и съпруг, тъй като именно за тези лица е естествено да търпят най-голяма мъка и покруса от загубата му. Смъртта на родител завинаги лишава децата от неговата обич и подкрепа. Съпругата също остава без любовта, съпричастността и опората на своя съпруг. Затова не са необходими доказателства, които да изясняват наличието на близки отношения между посочените родственици и починалия, извън тези установяващи загрижеността им за пострадалия след инцидента, обосноваващи основателността на иска. В конкретния случай не се претендират имуществени вреди, произтичащи от факта, че със смъртта на пострадалия той не може да издържа гражданските ищци, за да е необходимо да се събират доказателства относно това обстоятелство. Същевременно, основателно е оплакването на подсъдимия, че размерите на присъдените обезщетения са прекомерно завишени, като не е отчетено, че за настъпване на смъртта на пострадалия принос има и св. Ю.. Не е съобразена и формата на вината, при която е осъществен деликтът, която също е от значение с оглед изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливост. Изложеното налага корекция на въззивната присъда в гражданската й част, като следва да бъде намален размерът на присъдените обезщетения съответно: на С. И. Х. от 100 000 лева на 60 000 лева, а на Х. Т., А. А. и Р. Т. от 80 000 лева на по 50 000 лева. Необходимо е съответно намаляване и на държавната такса, която подсъдимият следва да заплати за присъдените обезщетения от 13 600 лева на 8400 лева. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.2 и ал.2, т.5, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 11, постановена на 29.06.2017 год. по ВНОХД № 265/2016 год., по описа на Варненския апелативен съд като: ОПРАВДАВА подсъдимия В. П. П. по обвинението да е извършил престъплението по чл. 123, ал.1 от НК с допускане на нарушения на чл. 7, ал.1, чл. 12 и чл. 15, т.1 и т.3 от ПБЗУТГ. НАМАЛЯВА размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди както следва: на С. И. Х. от 100 000 лева на 60 000 / шестдесет хиляди/ лева, а на Х. А. Т., А. А. А. и Р. А. Т. от 80 000 лева на по 50 000 / петдесет хиляди/ лева, като намалява и размера на присъдената държавна такса от 13 600 лева на 8 400 /осем хиляди и четиристотин/ лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.