6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 358 гр. София, 16.06.2015 година Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА Членове: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 3014/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 849/25.03.2015 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по ч.гр.д. № 418/2015 г., с което е оставена без уважение частната жалба от С. И. В. от [населено място] против определение № 1249 от 27.10.2014 г. по гр. д. № 391/2014 г. на Районен съд – Карлово, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск против Д. Нанова Р. с правно основание чл. 57, ал. 2 ГПК – за определяне размера на наема за ползване на семейното жилище съгласно решение № 234/26.04.2013 г. по бр.д. № 162/2013 г. на РС – Карлово, като се постанови да му заплаща месечна наемна цена в размер на 150 лв. за собствената на жалбоподателя – ищец ½ ид.ч. от семейното жилище, както и частната му жалба против определение № 1390/25.11.2014 г., постановено по гр.д. № 391/2014 г., с което е осъден да заплати на Д. Нанова Р. от [населено място] направените от последната разноски по прекратеното производство в размер на 200 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат. Недоволен от определението, жалбоподателят С. И. В. чрез процесуалния си представител адв. Т. М. от АК - С., го обжалва в срок като счита, че същото е неправилно по подробно изложени в частната жалба съображения и моли да бъде отменено. Претендира направените разноски за държавни такси. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставени са следните въпроси: 1/ „Допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако ползването на семейното жилище е предоставено на ответника въз основа на споразумение по чл. 49, ал. 4 СК?“ и 2/ „Допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако в решението за развод, с което съдът е разпределил ползването на семейното жилище, не е определено заплащане на наемна цена?“. Посочва и прилага съдебна практика, както следва: определение № 441/14.06.2012 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение по ч.гр.д. № 352/2012 г., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ответницата Д. Нанова Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. К. от АК – П., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК е изразила становище по частната жалба оспорвайки я като неоснователна като счита, че обжалваното определение е правилно и постановено в съответствие с практиката на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е оставена без уважение частна жалба срещу първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК. След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното: За да постанови определението си въззивният съд е приел, че определението на Карловския районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по чл. 57, ал.2 СК, е правилно, тъй като в случая бракът е прекратен на основание чл. 50 СК по взаимно съгласие и е одобрено постигнатото между страните споразумение по чл. 51 СК, съгласно което бившата съпруга ще ползва семейното жилище след развода безвъзмездно. Изложени са съображения, че искане за заплащане на наем не е повдигано от страните и не е разглеждано от бракоразводния съд, наемно правоотношение по чл. 57 ал. 1 от СК между бившите съпрузи не е възникнало, съответно и съдът не е определял размер на наема в хипотеза на чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5 СК, който размер да може да бъде променян при промяна на обстоятелствата, както всъщност претендира жалбоподателят, да бъде определян за пръв път в отделно исково производство след приключване на бракоразводното дело, поради което разпоредбата на чл. 57 ал. 2 от СК в случая е неприложима и предявеният на това основание иск е недопустим и правилно образуваното по него дело е прекратено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното: За да са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, следва да е изложен материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на делото, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. В случая първият поставен от жалбоподател въпрос: „Допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако ползването на семейното жилище е предоставено на ответника въз основа на споразумение по чл. 49, ал. 4 СК?“, не обуславя изхода на спора, тъй като видно от представения по делото препис от съдебно решение № 234/26.04.2013 г. по гр. д. № 163/2013 г. на Карловския районен съд, сключеният между страните по делото на 26.04.1982 г. брак е прекратен по взаимно съгласие на основание чл. 50 СК и с решението е утвърдено споразумение по чл. 51 СК, с което страните са се съгласили, семейното жилище след развода да се ползва от съпругата, като за ползването тя не дължи наем. За разлика от споразумението по чл. 51 СК, това по чл. 49, ал. 4 СК може да обхване всички или някои последици на развода, като с новия Семеен кодекс е отпаднало изискването страните изчерпателно да уредят личните и имуществени отношения помежду си /по този въпрос е изгубило значението си Тълкувателно решение № 60/1987 г. на ВКС, ОСГК/. По втория въпрос „Допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако в решението за развод, с което съдът е разпределил ползването на семейното жилище, не е определено заплащане на наемна цена?“, частния касатор се позовава на противоречие с определение № 441/14.06.2012 г. по ч.гр.д. № 352/2012 г., с което състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС е дал разрешение по въпроса допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако ползването на семейното жилище е предоставено въз основа на споразумение по чл. 49, ал. 4 СК. Отговорът е даден след съобразяване на естеството на правоотношението между бившите съпрузи по повод ползването на семейно жилище, като е прието следното: Когато собственик предоставя за ползване своя вещ или съсобственик предоставя своята част, той може да стори това срещу насрещна престация или безвъзмездно. В първия случай отношенията ще се уредят както при договор за наем, а във втория - както при заем за послужване. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение е дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на единия от съсобствениците съгласно чл. 56 от СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. И в двата случая възникват задължение за предоставяне на ползването и насрещно задължение за заплащане на цената на ползването. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено по силата на утвърдено от съда споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК. Правомощието на съда да определи мерките относно ползването на семейното жилище има същата правна природа като правомощието на съда да разпредели ползването на съсобствена вещ - спорна администрация. Разликата е единствено в предпоставките - съдът може да разпредели ползването, когато вещта е съсобствена и са налице другите предпоставки на чл. 32, ал. 2 от ЗС, докато правомощието на съда по чл. 56 от СК съществува и когато няма съсобственост (собственик е единият съпруг или трето лице). Искането за определяне на цената на ползването (наема) е искане за пълно уреждане на отношенията по постановените мерки. Законът не задължава съда да уреди наведнъж мерките относно ползването на семейното жилище. Съдът е осъществил правомощията си по тези мерки, като постанови, кой да ползва семейното жилище. Затова страната, която има материални права върху жилището може допълнително да поиска определянето на цената на ползването (която е в размер на наема). Същото право страната има и когато съдът не е взел решение по мерките, защото е потвърдил споразумение между страните. И в този случай страната по споразумението може да иска пълно уреждане на отношенията по мерките относно ползването на семейното жилище“. При тези правни изводи, е прието, че решаващият съд, преценявайки естеството на правоотношението, възникнало от споразумението, следва да определи, ако то е възмездно наемна цена, а когато при тълкуване на волята на страните, обективирана в споразумението, достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, той ще откаже да определи наемна цена – искът е неоснователен, но не е недопустим. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставеният въпрос: „Допустим ли е иск по чл. 57, ал. 2 СК, ако в решението за развод, с което съдът е разпределил ползването на семейното жилище, не е определено заплащане на наемна цена?“, има значение за изхода на спора и е разрешен в противоречие с цитираното определение на ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 288 ГПК, тъй като преценката на съда относно определяне на мерките за ползване на семейното жилище, включително определяне на размера на дължимия наем е въпрос, свързан с основателността на иска, който следва да бъде разрешен по същество, доколкото искът е предявен от надлежна страна, която обосновава правен интерес от предявяването му. Разгледана по същество частната касационна жалба е основателна. Предмет на иска по чл. 57, ал. 2 изр. 1 СК е определяне на размера на наема с решението за развод, като законодателят е възприел принципа на възмездност на гражданските правоотношения, доколкото не е уговорено друго, съобразно общия принцип на свободата на договарянето. Всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод, включително, с което е утвърдено споразумение по чл. 49, ал. 4 ГПК и споразумение при развод по взаимно съгласие по чл. 51 СК. В случая по силата на постигнатото споразумение по чл. 51 СК, страните да са се съгласили ползването на семейното жилище да е безвъзмездно, но този въпрос не обуславя допустимостта на иска, а е въпрос, по който съдът дължи произнасяне по същество и е основание за неговото отхвърляне като неоснователен. Ето защо, въззивното определение като неправилно, следва да бъде отменено, а делото следва да бъде изпратено на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по същество. При този изход на делото, във връзка с направено искане от частния касатор за присъждане на направените разноски за заплатени държавни такси за въззивното и касационно производство, съдът следва да се произнесе при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 849 от 25.03.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив по ч.гр.д. № 418/2015 г. ОТМЕНЯ въззивно определение № 849 от 25.03.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив по ч.гр.д. № 418/2015 г., с което е оставена без уважение частната жалба от С. И. В. против определение № 1249 от 27.10.2014 г. по гр. д. № 391/2014 г. на Районен съд – Карлово, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск против Д. Нанова Р., с правно основание чл. 57, ал. 2 ГПК – за определяне размера на наема за ползване на семейното жилище съгласно решение № 234/26.04.2013 г. по бр. д. № 162/2013 г. на РС – Карлово, като се постанови да му заплаща месечна наемна цена в размер на 150 лв. за собствената на жалбоподателя – ищец ½ ид.ч. от семейното жилище, както и частната му жалба против определение № 1390/25.11.2014 г., постановено по гр.д. № 391/2014 г., с което е осъден да заплати на Д. Нанова Р. направените от последната разноски по прекратеното производство в размер на 200 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат. ИЗПРАЩА делото на Районен съд – Карлово за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по съществото на спора. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: