Р Е Ш Е Н И Е № 40 гр. София , 10 май 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Пенка Маринова след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 1557/2015 г.и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от адв.Д., служебен защитник на подсъдимия Н. Т. П.; адв.В., служебен защитник на подсъдимия Д. А. Н.; адв.Д., служебен защитник на подсъдимия Б. И. М. и от адв. В., повереник на гражданските ищци и частни обвинители С. Н. В. и С. П. М. срещу решение №264 от 27.07.2015 г., постановено по внохд №815/2014 г. на Софийски апелативен съд ,НО. В касационната жалба за подсъдимия Н. П. е посочено , че се обжалва решението на САС в частта, в която е потвърдена присъдата на СОС, с която този подсъдим е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.199 ал.1 т.1 във вр.с чл.198 ал.1 от НК,за което му е наложено наказание три години и шест месеца лишаване от свобода , в частта, в която е извършено групиране на наказанията му ,както и относно възлагането му в тежест на разноските, направени от частните обвинители и граждански ищци . Релевират се всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се аргументира с твърдения за: - неправилна оценка на събраните доказателства, довела до неправилен извод относно авторството и предмета на престъплението, като в тази насока се заявява , че въззивният съд неправилно е приел, че следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност показанията на св. С. М. ,дадени в съдебното заседание на 23.10.2003 г. ,доколкото производството към този момент било разглеждано от незаконен състав; - липса на мотиви, предвид липсата на цялостен и задълбочен анализ на всички факти, от които да може да се направи извод за виновност на подсъдимия ; - липсата на всестранен и задълбочен анализ на показанията на св.М. и необсъждане на противоречивите данни,съдържащи се в тях относно едни и същи фактически обстоятелства; - неправилно кредитиране на показанията на св.Д. от досъдебното производство ,а не на тези, дадени пред съда. Оспорва се обстоятелството, че подсъдимият Н. П. е бил на пътя в землището на [населено място] на 05.10.1998 г. ; твърди се, че не се е намирал в един и същи автомобил /марка/ със св.М.; че не е установен предмета на престъплението. Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон се посочва, че деянието по чл.199 ал.1 т.1 от НК е несъставомерно от обективна и субективна страна, че не се установява квалифициращия признак „големи размери“, тъй като по делото не е доказано, че подсъдимият Н. П. е отнел всички инкриминирани златни вещи, собственост на св.М.. Явната несправедливост на наказанието се извежда като резултат от претенцията на жалбоподателя за неправилно приложение на материалния закон. На следващо място се акцентира, че направеното групиране на наказанията, наложени на подсъдимия Н. П. е неправилно, тъй като не е спазен принципа за най-благоприятното съчетание. Моли се да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и подсъдимият Н. П. да бъде оправдан, алтернативно да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.194 или чл.198 ал.1 от НК и наказателното производство прекратено поради изтекла давност-чл.24 ал.1 т.3 от НПК, или намален размера на наказанието, с приложение на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, или делото върнато за ново разглеждане . В жалбата на подсъдимия Д. Н. се оспорва решението на съда само в частта, в която той е осъден да заплати на частните обвинители и граждански ищци направените от тях разноски по водене на делото.Моли се съдебния акт да бъде отменен в атакуваната част. В жалбата относно подсъдимия Б. И. М. се обжалва решението на САС в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда досежно осъждането на този подсъдим, както и по отношение изменението на присъдата касаещо преквалификацията на престъплението от чл.214 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с чл.20 ал.2 НК в такова по чл.214 ал.2 т.1 и 2 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с ал.2 т.1 пр.1 т.2 и т.3 пр.1 т.4 пр.2 във вр.с чл.214 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК ,за съучастието на подсъдимия М. като съизвършител с И. Б., спрямо когото наказателното производство е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.5 от НПК, както и с цел да набави имотна облага за И. Б.. Релевират се всички касационни основания. Във връзка с основанието по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се посочва ,че въззивният съд не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на делото и разкриване на обективната истина, като при формиране на своето вътрешно убеждение относно виновността на подсъдимия М. не е спазил нормите на чл.13,чл.14 ал.1 и чл.107 ал.3 и ал.5 от НПК; че съдът превратно е тълкувал доказателствения материал, поради което е достигнал и до неправилни фактически положения; че не е съобразил заинтересоваността на свидетелите В. и М. от изхода на делото , с оглед качеството им на частни обвинители и граждански ищци ; че не са обсъдени обстойно обясненията на подсъдимия М., като преценката на съда да не бъдат кредитирани е правно неиздържана; че съдът напълно е пренебрегнал показанията на св.А. А., че не е обсъдил показанията на св. И. П., а тези на Ц. К. е обсъдил фрагментарно. На следващо място се оспорва извода на САС ,че подсъдимият М. е употребил сила и заплашване и по този начин е принудил С. М. да му предаде ключовете от дома си. Недоволството от наложеното наказание лишаване от свобода се свързва с определения от съда размер, както и с факта на налагане на по-лекото наказание глоба, което според жалбоподателя не е следвало да бъде налагано. Отправят се искания в условията на алтернативност - да бъде отменено обжалваното решение и подсъдимият М. да бъде оправдан; делото да бъде върнато за ново разглеждане след отмяна на въззивното решение в обжалваните му части; да бъде изменен атакувания съдебен акт и намалено наказанието на подсъдимия Б. М.. В касационната жалба, депозирана от повереника на частните обвинители и граждански ищци С. В. и С. М. се посочва ,че се обжалва решението на САС в частта,в която са потвърдени присъдите на Х. В. В.,В. З. С.,Б. И. М.,Н. Т. П.; в частта ,в която е потвърдена присъдата на Д. А. Н. и В. П. Г.,като обвинението срещу тях е преквалифицирано от чл.199 ал.1 т.1 от НК в престъпление по чл.198 ал.1 от НК и наказателното производство е прекратено поради изтекла абсолютна давност; в частта, в която присъдата е отменена и предявените граждански искове за имуществени и неимуществени вреди са отхвърлени. Независимо, че в жалбата изрично е посочено, че се релевират всички касационни основания, напрактика доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, не се излагат. По отношение оплакването за нарушение на материалния закон се твърди неправилност в извода на САС, че подсъдимите Д. А. Н. и В. П. Г. са осъществили състава на престъплението по чл.198 ал.1 от НК,вместо по-тежко наказуемия състав по чл.199 ал.1 т.1 от НК. Във връзка с основанието по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се излагат аргументи против довода на апелативната инстанция, свързан с „изключително дългия период на провеждане на наказателното производство“, обосновал извода му за потвърждаване на наказанията при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. Изложени са съображения и във връзка с гражданските претенции.Моли се да бъде изменено решението на СОС като: се увеличат наложените наказания на Х. В., В. С., Б. М. и Н. П. над средния размер за съответното престъпление; подсъдимите Д. А. Н. и В. П. Г. да бъдат осъдени за престъпление по чл.199 ал.1 от НК; гражданските искове се уважат изцяло или се увеличат обезщетенията ,присъдени от СОС. По делото е постъпил отговор на касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци, изготвен от служебния защитник на подсъдимия В. С.,в който се изразява несъгласие с позицията,че по делото е събран голям обем от доказателства,установяващи по несъмнен начин повдигнатите от прокуратурата обвинения. Твърди се ,че доказателствата са противоречиви и не обосновават виновно поведение на подсъдимия С.,поради което той следва да бъде оправдан.Възразява се и срещу съображенията на жалбоподателите -частни обвинители и граждански ищци, с които се аргументира оплакването им за явна несправедливост на наложеното наказание, както и срещу решението на САС, в частта относно присъдените на частните обвинители разноски. Посочва се ,че отмяната на присъдата в гражданско-осъдителната й част е правилна. В съдебното заседание пред ВКС, адв.Д.-служебен защитник на подсъдимия и жалбоподател Н. П. поддържа изцяло касационната жалба по съображенията, изложени в нея и моли тя да бъде уважена. Жалбата на частните обвинители и граждански ищци намира за неоснователна, поради което пледира да бъде отхвърлена. В представената писмена защита, като цяло се преповтарят доводите и възраженията, изложени в касационната жалба. Адв.В.-служебен защитник на подсъдимия и жалбоподател Д. А. Н. моли да бъде оставена без уважение жалбата на частните обвинители, с която се иска утежняване на наказателно-правното му положение. Счита, че решението на апелативния съд в гражданската му част е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Поддържа своята касационна жалба, като счита ,че подсъдимият Н. не дължи заплащане на разноските,направени от частните обвинители и граждански ищци,тъй като тяхната въззивна жалба по отношение на този подсъдим е оставена без уважение. Служебният защитник на подсъдимия и жалбоподател Б. И. М.-адв.Д. също отправя искане за уважаване на тяхната касационна жалба и отхвърляне на тази, депозирана от частните обвинители и граждански ищци. Моли да бъдат взети предвид изложените от него съображения в процесуалния документ. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци-адв.В. поддържа касационната жалба по изложените в нея доводи и моли да бъдат увеличени наказанията на подсъдимите В.,С. ,М. и П. над средния размер за съответното престъпление, тъй като компенсация за дългия период на провеждане на наказателното производство са получили чрез отпадане на наказателната отговорност за част от другите им инкриминирани престъпления, поради изтекла абсолютна давност .Наред с това се моли подсъдимите Д. Н. и В. Г. да бъдат признати за виновни и осъдени за извършени престъпления по чл.199 ал.1 от НК, както и да бъдат уважени изцяло предявените граждански искове и да бъдат присъдени на С. М. и С. В. направените от тях разноски за касационното производство. Служебно назначеният защитник на подсъдимия Х. В. поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена, като предвид продължителността на провеждане на наказателното производство отправя искане наказанието му да бъде намалено. Служебният защитник на подсъдимия В. С.-адв.Г. пледира за отмяна на въззивното решение и оправдаване на този подсъдим, алтернативно-за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление-по чл.214а ал.1 или ал.2 от НК. Намира касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна ,поради което моли да бъде оставена без уважение. Адв.В.-служебен защитник на Г. Д. Г. –по отношение на когото наказателното производство е прекратено моли да бъде оставено в сила решението на апелативния съд,а касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци-без уважение. Аналогично е и становището на адв.Т.-служебен защитник на С. Т. Д., на адв.М.-служебен защитник на П. Т. П., на адв.Б.-служебен защитник на М. Б. П. и на адв.З.-служебен защитник на В. П. Г.. Подсъдимите, по отношение на които наказателното производство е прекратено и ответници по гражданския иск Н. К., О. С. и И. Б., както и защитниците им респективно адв.Л. , адв.Н. и адв.Н., редовно призовани ,не се явяват пред касационната инстанция и не вземат становище по жалбата на частните обвинители и граждански ищци. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби ,депозирани от подсъдимите. Счита, че всички доказателства по делото са подробно анализирани, като съдът е дал убедителен отговор на въпроса защо не следва да се кредитират показанията на свидетелите, осигуряващи алиби на подсъдимите. Заявява,че в мотивите на атакуваното решение са изложени подробни съображения във връзка с правната страна на инкриминираните престъпления .Във връзка с жалбата на подсъдимия Б. М. намира ,че претендираните съществени процесуални нарушения не са допуснати,тъй като показанията на пострадалите М. и В. не са изолирани ,а се потвърждават и от други доказателствени източници като напр.анонимен свидетел №2.Във връзка с жалбата на подсъдимия Н. –доколкото е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.198 ал.1 от НК, той дължи солидарно с останалите подсъдими направените разноски, независимо от прекратяване на наказателното производство по чл.24 ал.1 т.3 от НПК. На следващо място посочва, че жалбата на частните обвинители и граждански ищци се явява също неоснователна, поради което не следва да бъде уважавана. Пред ВКС от всички подсъдими се явяват лично само Х. В. и Б. М..В последната си дума В. моли да бъде оправдан ,а М.-да бъде отменено наложеното му наказание, като заявява ,че не е извършил инкриминираното му престъпление. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №3 от 03.02.2014 г., постановена по нохд №387/2001 г., Софийски окръжен съд, НО е признал подсъдимия Х. В. В. за виновен за извършено в съучастие като съизвършител с В. С. и Б. М. и други неустановени лица престъпление по чл.214 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК, за което му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години и глоба в размер на 7500 лв., като на основание чл.304 от НПК го е оправдал да е извършил деянието в съучастие като съизвършител с И. Б. ; да е извършил деянието с цел да набави имотна облага за И. Б.; за отнемането на един брой златен часовник на стойност 3 267 000 неденоминирани лева, както и по правната квалификация на деянието във връзка с чл.213а ал.2 т.1 пр.1 т.2 т.3 пр.1 и т.4 пр.2 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. На основание чл.25 от НК е било извършено групиране на наказанията, наложени на подсъдимия Х. В. по настоящето дело и по нохд 7187/2003 г. на СРС ,като е определено едно общо и най-тежко наказание , а именно четири години лишаване от свобода и 7 500 лева глоба. Зачетено е времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и е постановено наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален общ режим ,в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда е бил признат за виновен и подсъдимия В. З. С. за това ,че в съучастие като съизвършител с Х. В. и Б. М. и други неустановени лица е извършил престъпление по чл.214 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от пет години и глоба в размер на 5000 лв., като на основание чл.304 от НПК е оправдан да е извършил деянието в съучастие като съизвършител с И. Б. ; да е извършил деянието с цел да набави имотна облага за И. Б. ; за отнемането на един брой златен часовник на стойност 3 267 000 неденоминирани лева, както и по правната квалификация на деянието във връзка с чл.213а ал.2 т.1 пр.1 т.2 т.3 пр.1 и т.4 пр.2 във вр.с чл.20 ал.2 от НК.На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на В. С.. Подсъдимият Б. И. М. е признат за виновен в извършването на престъпление в съучастие като съизвършител с Х. В., В. С. и неустановени лица по чл. чл.214 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с чл.20 ал.2 и чл.55 ал.1 т.1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от пет години и глоба в размер на 5000 лв., като на основание чл.304 от НПК е оправдан да е извършил деянието в съучастие като съизвършител с И. Б. ; да е извършил деянието с цел да набави имотна облага за И. Б.; за отнемането на един брой златен часовник на стойност 3 267 000 неденоминирани лева, както и по правната квалификация на деянието във връзка с чл.213а ал.2 т.1 пр.1 т.2 т.3 пр.1 и т.4 пр.2 във вр.с чл.20 ал.2 от НК.На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на Б. М.. С присъдата подсъдимият Б. М. е оправдан по обвинението за престъпление по чл.199 ал.1 т.1 и на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК е прекратено наказателното производство срещу него по обвинението по чл.198 ал.1 от НК,за това ,че в периода 05.10.1998 г. до 10.10.1998 г. в [населено място], С. е отнел чужда движима вещ от владението на С. В.- мъжки часовник на стойност 3 267 деноминирани лева ,с намерение противозаконно да го присвои,като употребил за това сила. Подсъдимият Н. Т. П. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.199 ал.1 т.1 във вр.с чл.198 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК ,за което му е наложено наказание три години и шест месеца лишаване от свобода . Извършена е кумулация на наказанията , наложени по настоящето дело , по нохд №1443/2010 г. по описа на РС-Дупница и по нохд №464/2003 г. на СГС, като е определено едно общо и най-тежко наказание, а именно три години и шест месеца лишаване от свобода,което да се изтърпи в затвор ,при първоначален строг режим. Приспаднати са изтърпените части от наказанията по посочените наказателни дела и е зачетено времето на предварителното задържане по настоящето производство. С присъдата са групирани и наказанията ,наложени на подсъдимия Н. П. по нохд №3533/97 г.на СРС, нохд №11078/2002 г. на СРС, нохд №99/97 г. на СГС, като е определено едно общо и най-тежко наказание, а именно пет години лишаване от свобода,търпимо в затвор ,при първоначален строг режим. Подсъдимият Д. А. Н. е признат за невиновен и оправдан в извършването на престъпление по чл.199 ал.1 т.1 от НК и на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК е прекратено наказателното производство срещу него по обвинението за престъпление по чл.198 ал.1 от НК,поради изтекла давност. Подсъдимият В. П. Г. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за престъпление по чл.199 ал.1 т.1 от НК и на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК е прекратено наказателното производство срещу него по обвинението за престъпление по чл.198 ал.1 от НК,поради изтекла давност. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимите Х. В., В. С., Б. М., Н. К. ,О. С., Г. Г., С. Д., П. П., Н. П., М. П. ,Д. Н. и В. Г. са осъдени солидарно да заплатят на С. Н. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 27 500 лв. и на С. П. М. -в размер на 11 500 лв.,ведно със законната лихва,като гражданските искове са отхвърлени до пълните им предявени размери като неоснователни. Подсъдимите Х. В. и В. З. са осъдени солидарно да заплатят на С. В. и С. М. сумата от 15 068,24 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от престъплението по чл.214 ал.2 от НК,ведно със законната лихва,като гражданският иск е отхвърлен до пълният му предявен размер от 33 603,70 лв.като неоснователен. С присъдата е отхвърлен предявения от С. Н. В. и С. П. М. срещу подсъдимите Б. М., Н. К. ,О. С., Г. Г., С. Д., П. П., Н. П., М. П. ,Д. Н. и В. Г. граждански иск за обезщетение за имуществени вреди , причинени от инкриминираните деяния, в размер на 33 603,70 лв. като неоснователен, а производството по предявените от гражданските ищци искове за неимуществени вреди в размер на 45000 лв.-за В. и 50000 лв.- за М. и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 33 603,70 лв. срещу И. Б. е прекратено. Съдът с присъдата се е произнесъл и по направените по делото разноски, както и по веществените доказателства. Срещу така постановената присъда са били депозирани протест от Софийска окръжна прокуратура /с искане за увеличаване размера на наложените на подсъдимите Х. В., В. С., Б. М. и Н. П. наказания и за осъждане на подсъдимите Д. А. Н. и В. П. Г. по обвинението им за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.1 във вр.с чл.198 ал.1 от НК/; от служ.защитник на подсъдимия Х. В.; от защитника на подсъдимия Д. Н. и лично от него; от подсъдимия Н. П. чрез служебния му защитник адв.Д.; от служебния защитник на подсъдимия В. С.; от защитника на подсъдимия Б. М.; лично от подсъдимия М. П.; от служебния защитник на подсъдимия В. Г.; от подсъдимия Н. К. чрез защитника си адв.Л.; от повереника на гражданския ищец и частен обвинител С. М. /с искане за отмяна на присъдата в оправдателните й части относно подсъдимите Х. В., В. С. и Б. М., както и за увеличаване на техните наказания; за осъждане на подсъдимите Д. Н. и В. Г. по чл.199 ал.1 т.1 и налагане на наказание в размер близък до максималния, предвиден за това престъпление ; за изменение на присъдата в частта, в която е отхвърлен частично до пълния му размер предявения граждански иск за претърпени неимуществени вреди ,като същият се уважи в пълен размер; за изменение на присъдата, в частта, в която е отхвърлен частично до пълния му размер,предявения от С. В. и С. М. граждански иск за претърпени от тях имуществени вреди следствие на престъплението по чл.214 ал.2 от НК, като се уважи същия в пълен размер; за отмяна на присъдата в частта, с която е отхвърлен изцяло, предявения от С. В. и С. В. граждански иск за претърпени от тях имуществени вреди, причинени от инкриминираните деяния в размер на 33603,70 лв.,като същият бъде уважен в пълен размер; да бъде отменена присъдата в частта,в която е прекратено производството по гражданските искове спрямо И. Б., като последният бъде осъден да заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на С. В. и С. М.; да се измени присъдата като се увеличи наказанието ,наложено на подсъдимия Н. П. в размер ,близък до максималния/; от поверениците на частния обвинител и граждански ищец С. В. , с аналогични искания ,като тези,направени в жалбата на С. М.,а що се отнася до гражданските претенции- за изменение на присъдата в частта, в която е отхвърлен частично до пълния му размер предявения граждански иск за претърпени неимуществени вреди ,като същият се уважи в пълен размер; за изменение на присъдата, в частта, в която е отхвърлен частично до пълния му размер,предявения от С. В. и С. М. граждански иск за претърпени от тях имуществени вреди следствие на престъплението по чл.214 ал.2 от НК, като се уважи същия в пълен размер; да бъде отменена присъдата в частта, с която е отхвърлен изцяло, предявения от С. В. и С. В. граждански иск за претърпени от тях имуществени вреди, причинени от инкриминираните деяния в размер на 33603,70 лв.,като същият бъде уважен в пълен размер; да бъде отменена присъдата в частта,в която е прекратено производството по гражданските искове спрямо И. Б., като последният бъде осъден да заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на С. В. и С. М.. По постъпилите жалби и протест, пред Софийски апелативен съд, НО е било образувано внохд №815/2014 г., приключило с решение №264 от 27.07.2015 г., с което е изменена присъдата на Софийски окръжен съд, като е преквалифицирано престъплението, извършено от подсъдимите Х. В. В., В. З. С. и Б. И. М. от такова по чл.214 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с чл.20 ал.2 от НК в такова по чл.214 ал.2 т.1 и т.2 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с ал.2 т.1 пр.1, т.2 ,т.3 пр.1 и т.4 пр.2 във вр.с чл.214 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК, като съдът е признал подсъдимите за виновни, че са извършили престъплението в съучастие като съизвършители с И. Н. Б., спрямо когото наказателното производство е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.5 от НПК,както и с цел да набавят имотна облага за И. Б..Присъдата е била отменена в гражданско-осъдителната й част,като са били отхвърлени предявените граждански искове от С. В. и С. М. солидарно срещу подсъдимите Х. В., В. С., Б. М.,И. Б., Н. К., О. С.,Г. Г.,С. Д.,П. П.,Н. П., М. П.,Д. Н. и В. Г. за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 95 000 лв.,от които за С. В.-45 000 лв. и за С. М.—50 000 лв.,както и иск за имуществени вреди в размер на 33 603,70 лв.,поради изтичане на предвидената в закона давност.Подсъдимите Х. В., В. С., Б. М., Н. П., В. Г. и Д. Н. са осъдени да заплатят солидарно сумата от 1800 лв.,разноски по водене на делото ,направени от гражданските ищци и частни обвинители.В останалата й част присъдата е била потвърдена. По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения. Наведените от жалбоподателите-подсъдими доводи за съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от контролираната съдебна инстанция, не се споделят от настоящият касационен състав. Не се набелязват такива съществени пропуски в мотивите на атакувания въззивен акт, които да обуславят извод за липса на мотиви, в каквато насока са налице оплаквания от страна на жалбоподателя Н. П.. Законодателят е регламентирал в разпоредбата на чл.339 ал.1 и ал.2 от НПК изискванията към съдържанието на решението на въззивната инстанция, които са били спазени от САС. ВКС многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./ ,че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на пъроинстанционната присъда. В конкретният случай апелативната инстанция е възприела описаната в мотивите към присъдата на СОС фактическа обстановка, извършила е собствен анализ на доказателствената съвкупност и е отразила правните си съображения за взетото решение, поради което въззивното решение напълно удовлетворява изискванията на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. Второстепенният съд не е пренебрегнал и задълженията си да изложи основанията, поради които не приема доводите, направени от жалбоподателите . На следващо място, част от възраженията, релевирани в касационните жалби на подсъдимите Н. П. и Б. М. , по естеството си са за необоснованост на съдебния акт, което не представлява касационно основание по чл. 348 ал.1 от НПК и поради това не може да бъде предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Все в тази насока следва да се посочи, че Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения, а извършвания от него контрол е в рамките на установените от решаващите съдилища факти. Въпреки, че ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, винаги когато се констатира неправилен подход при неговото формиране, е необходима намеса. С други думи, в касационното производство, съдът не може да навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество, като на контрол подлежи само процеса на формирането му и в тази връзка спазването на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата. В дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата и доказателствените средства не се констатират нарушения. САС не е надценил едни доказателства за сметка на други, не е пропуснал да извърши проверка на достоверността на доказателствените източници, а осъществената от него интерпретация на доказателствения обем е според действителния му смисъл и съдържание. Въззивният съдебен акт съдържа подробна аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението, за което подсъдимите Н. П., Б. М. , Х. В. и В. С. са признати за виновни. Фактическите изводи, до които е достигнал апелативният съд не са произволни, а резултат от внимателен анализ на всички доказателства по делото, разгледани както по отделно, така и в тяхната логическа връзка и съвкупност, като въззивният съд е изложил съображения и относно тяхната достоверност. Действително основното доказателство за престъпното поведение на подсъдимия Н. П. са съдържащите се в показанията на св.С. М. фактическите данни /съдът правилно е изключил от доказателствената маса показанията на св.М. ,дадени в съд.заседание на 23.10.2003 г.,поради незаконност на съдебния състав, разглеждащ делото/. Анализирайки внимателно посочения доказателствен източник, апелативният съд е дал верен отговор на въпроса, свързан с неговото кредитиране, приемайки, че показанията на св.М. следва да се ползват с доверие, поради тяхната логичност и последователност по отношение на основните факти на обвинението. Обвързаност на съдържанието на показанията на свидетелката М. с евентуална нейна заинтересованост от изхода на делото ,доколкото същата е страна в процеса, поначало би могла да съществува. Тази обвързаност обаче следва да бъде установена чрез други доказателства, тъй като единствено от обстоятелството ,че пострадалата е конституирана като частен обвинител и граждански ищец в процеса, не може автоматично да се изведе заключение за тенденциозност или недобросъвестност при нейното свидетелстване. Кредитирането на показанията на св.М. е обосновано с наличието на корелативна връзка между данните, съдържащи се в тях по основните факти от предмета на доказване и тези, изводими от други доказателствени източници, а именно показанията на редица други свидетели като Д.Т., С.В., Н.В., В. В., С.Т., Д.В. и др. и заключението на съдебно-медицинската експертиза по писмени данни, интерпретирала обективните медицински находки, констатирани по пострадалата. Въззивният съд е подложил на аналитична оценка и останалите гласни доказателствени средства, подкрепящи заявеното от св.М. -показанията на свидетелите Д. и К.И. и анонимен свидетел №2. В тази насока следва да се отбележи, че съдът е суверенен в преценката си кои показания на определен свидетел да кредитира, при наличие на противоречия между тях- дали тези от досъдебното производство или тези, дадени в съдебната фаза на процеса, стига да изложи убедителни съображения за решението си. Точно това е сторил САС относно показанията на св.Д. на л.795 от съд.дело- л.27 от решението. По-нататък, съдът е анализирал и показанията на св.К., съпоставяйки ги и с приложените по делото писмени документи- три броя договори, които обосновано е преценил като подкрепящи заявеното от св.М.. От важно доказателствено значение са и показанията на св.В. В., както и проведеното с него разпознаване. След като показанията на св.М. за преобладаващата част от фактите се проверяват и потвърждават от други доказателствени източници, поради което съдът ги е намерил за достоверни и обективни, не съществува пречка същите да се ползват с доверието му и по отношение на заявени от нея обстоятелства, за които отсъстват други доказателства. Освен това, в конкретния случай не следва да бъде подминаван и факта на извършеното от свидетелката разпознаване на подсъдимия Н. П., обективирано в протокол за разпознаване на лица. Посоченото в касационната жалба твърдение за несигурност на св.М. при разпознаването, не се потвърждава от вписаното в процесуалния документ. В него е отразено ,че свидетелката М. е разпознала Н. П. по физиономията, като използвания глагол „мисля“ /чрез който защитата аргументира твърдението си за колебливост на разпознаващия/ се свързва не със самото разпознаване на лицето, а с действията ,които е извършил по принудителното качване на свидетелката в колата /свидетелката е разпознала лицето „по физиономията и мисля, че той ме натика в колата“- т.2 л.44 от ДП/. Не без значение е и отразеното в проведения разпит на свидетелката непосредствено преди разпознаването , че „тези ,които описах току-що със сигурност ще ги разпозная,ако ги видя сега.Никога няма да забравя физиономиите им…..“. На следващо място е необходимо да се отбележи и кореспонденцията между заявеното от св.М. и св.В.. Казаното по-горе относно достоверността на свидетелстването на С. М. важи в пълна степен и за св.В.. Неговите показания, освен, че са в унисон с тези на св.М., намират потвърждение и от обсъдените дотук други доказателствени източници, а освен това са и във корелативна връзка с данните, съдържащи се в писмените доказателствени средства-протокол за оглед на местопроизшествие, протоколи за разпознаване на лица и обективните медицински данни за нанесени увреждания по пострадалия. По-нататък,неоснователен е и отправения упрек към въззивния съд за това, че е пренебрегнал показанията на св.А. А.Д., че не е обсъдил пълноценно показанията на св.И. Н. П. ,а показанията на св.Ц. К. са анализирани фрагментарно. Контролираната съдебна инстанция е обсъдила заявеното от св.А. Д. и е достигнала до обоснован извод за липса на връзка с предмета на доказване по делото; посочила е, че няма пречка да бъдат кредитирани показанията на св.И. П., но същите по никакъв начин не дискредитират възприетата фактическа обстановка, а показанията на св.Ц. К. / също кредитирани/ е обсъдила подробно и според действителното им съдържание. Липсват нарушения при формиране на вътрешното убеждение на второинстанционния съд във връзка с оценката на обясненията на подсъдимия М., които са били възприети като израз на защитната му позиция и в този смисъл направеното оплакване в жалбата му ,не се възприема. В обобщение следва да се отбележи, че оценъчната дейност на въззивния съд в доказателствения процес е съобразена с изискванията на закона, поради което претенцията на защитата и подсъдимите Н. П. и Б. М. за наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, не може да бъде удовлетворена. По оплакването за нарушение на материалния закон Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимите и жалбоподатели Н. П. и Б. М. правилно са били подведени под състава на престъплението по чл.199 ал.1 т.1 във вр.с чл.198 ал.1 от НК –за П. и по чл.214 ал.2 т.1 и т.2 във вр.с чл.213а ал.3 т.2 във вр.с ал.2 т.1 пр.1, т.2 ,т.3 пр.1 и т.4 пр.2 във вр.с чл.214 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК-за подсъдимия М.. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на престъпленията , ангажирали наказателната отговорност на двамата подсъдими. Тук е мястото да се отбележи,че подсъдимите Х. В. и В. С. нямат депозирани касационни жалби, независимо от изявлението на защитника на В. в съдебното заседание пред ВКС, че поддържа касационната жалба. Въпреки това обаче, доколкото наказателната отговорност на Х. В. и В. С. е ангажирана за деяние, извършено в съучастие с подсъдимия Б. М., който е жалбоподател по делото, поначало съществува законова възможност присъдата или решението да бъдат отменени или изменени и по отношение на необжалвалите подсъдими,ако основанията за това са в тяхна полза /чл.347 ал.2 от НПК/ ,което не се констатира в настоящият случай. Както беше посочено и по-горе в решението, не са налице съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, каквото нарушение би било липсата на мотиви, а доказателствената дейност на САС и в тази връзка правилността на формиране на вътрешното му убеждение относно престъпното поведение на съучастниците, извършили престъплението „изнудване“, не търпи критики. Освен това не се установяват и допуснати нарушения на материалния закон. Направената преквалификация от страна на въззивната инстанция е правилна и съобразена с буквата на закона. Изводът за липса на поглъщане на състава, визиран в ал.2 на чл.213а от НК от състава на ал.3 на същият текст, е верен и се споделя от настоящата инстанция. В крайна сметка се касае за приложение на закон за същото наказуемо престъпление /това е и първоначалното обвинение, по което са се защитавали подсъдимите/,при непроменени фактически обстоятелства, поради което и правата на подсъдимите не са нарушени. В жалбата на подсъдимия М. се твърди незаконосъобразност на изводите на въззивния съд ,че М. е принудил С. М. чрез сила и заплашване да му предаде ключовете от дома си.Това възражение е правено и пред апелативната инстанция, която мотивирано го е отхвърлила. На л.37 от решението, САС е изложил подробни съображения защо приема, че е налице упражнена принуда по отношение на пострадалите, независимо от факта, че дамската чанта на С. М. се е намирала на разположение на подсъдимите. В тази връзка са обсъдени показанията както на св. М., така и на св. В., от които се установява нанасянето на побой върху двамата, в резултат на който св.В. е казал на съпругата си да даде на извършителите ключовете от къщата, за да вземат исканите от тях пари, след което М. им е съобщила, че ключовете са в чантата й и им е показала кой ключ за коя врата е. С други думи упражнената спрямо пострадалите принуда е мотивирала С. М. да разкрие местонахождението на ключовете и да посочи кой за коя врата е ,като веднага след това, подсъдимите Х., С. и Б. са се възползвали от това обстоятелство, прониквайки в дома на пострадалите, и отнемайки намиращи се там ценности. Настоящият касационен състав изцяло споделя и изложените подробни съображения от въззивната инстанция /л.38-39 от решението/, за това ,че подсъдимите Х. В., В. С. и Б. М. са извършили престъплението „изнудване“ в съучастие като съизвършители и с И. Б. ,спрямо когото наказателното производство е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.5 от НПК,както и с цел да набавят имотна облага за И. Б. ,като поради тяхната изчерпателност , не намира за необходимо да ги преповтаря. По-нататък, неоснователно е и искането на подсъдимия Н. П. за преквалифициране на деянието, за което той е признат за виновен от чл.199 ал.1 т.1 от НК в такова по чл.198 ал.1 от НК,тъй като според него не се установява признака „големи размери“ ,поради факта ,че по делото не е доказано да са отнети всички инкриминирани златни бижута, собственост на св.М.. Този си извод жалбоподателят аргументира с наличие на противоречия в показанията на св.М., което според него води до тяхната дискредитация. На първо място, разпита на св.М. ,проведен на досъдебното производство на 12.02.1999 г.,на който се позовава жалбоподателя, не може да се коментира, тъй като същият не е приобщен към доказателствената съвкупност. Първоинстанционния съд ,след провеждане на разпит на св.М. е приобщил единствено показанията й, дадени пред друг състав на съда, които както беше посочено и по-горе не могат да бъдат ползвани, тъй като са депозирани пред незаконен състав. Въззивната инстанция от своя страна е приобщила показанията на св. М., обективирани в протокол за разпит на свидетел от 18.10.1998 г., от 09.11.1998 г. , от 12.11.1998 г. и от 25.11.1998 г. В разпитите си от 12.11.1998 г. и 25.11.1998 г. не се съдържат фактически данни относно броя и вида на отнетите от М. бижута. Всъщност разпитът от 09.11.1998 г. е бил проведен с нарочна цел, а именно събиране на информация, свързана с описание на накитите, които са били отнети от свидетелката при отвличането й на 05.10.1998 г., както и на тези, отнети от дома й. В тези си показания свидетелката е посочила, че още в автомобила, с който тя е била отвлечена, от нея са били отнети 5 златни пръстени, 8 златни гривни за ръце и един златен ланец. При първия си разпит от 18.10.1998 г. свидетелката отново е посочила отнемането общо на 5 златни пръстена,10 гривни и 1 златен ланец, като тук несъответствието с последващия разпит от 09.11.1998 г. е преди всички относно мястото ,на което са й отнети вещите. Съобразявайки изявлението на свидетелката М., обективирано в протокола за разпит от 12.11.1998 г., че е била „изплашена и зашеметена при първия си разпит“ /което напълно обяснява неточностите,свързани с описанието на бижутата й/, както и посоченото от нея в съдебното заседание пред апелативния съд след прочитане на показанията й, че поддържа тези от досъдебното производство, ВКС намира ,че правилно е кредитирано с доверие казаното от свидетелката на 09.11.1998 г., обосновало предмета на престъплението „грабеж“ , осъществен от подсъдимия П.. На следващо място ,защитата на подсъдимия Н. П. изразява недоумение и за това ,че не е възможно тази свидетелка да не помни важни обстоятелства от предмета на доказване при разпита й пред първоинстанционния съд ,а пет години по-късно при свидетелстването й пред въззивната инстанция да е възстановила спомените си. Обяснението за това на пръв поглед странно обстоятелство дава самата свидетелка, която при разпита си пред съдебния състав от окръжния съд /част 7, л.95 и сл. от нохд 387/2001 г./ сама е посочила, че „ в момента не съм добре и много неща от показанията ми се губят….“. Напълно логично е ,че след като св.М. не се е чувствала добре при провеждането на разпита й, същият да не се отличава с необходимата пълноценност и острота на спомените й, нещо което не се констатира при разпита й пред САС, където свидетелката е била в нормално здравословно състояние. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци се прави искане за изменение на решението и признаване за виновни на Д. А. Н. и В. П. Г. в извършване на престъпление по чл.199 ал.1 от НК. Твърди се, че САС „правилно е възприел фактическата обстановка“, като в жалбата не се сочат конкретни процесуални нарушения, довели до неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда по същество. При това положение и доколкото ВКС не може да променя установените от решаващите съдебни инстанции фактически обстоятелства и в рамките на тях следи за правилното приложение на материалния закон, настоящият съдебен състав не намира основания за корекция на приетата от въззивния съд правна квалификация на осъществената от двамата подсъдими Д.Н. и В.Г. престъпна дейност. Изхождайки от стойността на предмета на престъплението- 1224,80 ден.лева, отнето от подсъдимия Д. Н. и 1102,50 лв., отнето от подсъдимия В. Г., правилно двамата са били оправдани по по-тежката квалификация по чл.199 ал.1 т.1 от НК и осъдени по основния състав на престъплението „грабеж“,за което е била изтекла обаче абсолютната давност за наказателно преследване. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание В жалбата на подсъдимия Н. П. не са посочени конкретни съображения относно оплакването за явна несправедливост на наложеното му наказание, които да бъдат предмет на обсъждане от касационния съд. Претенцията по чл.348 ал.1 т.3 от НПК на практика се извежда като резултат от нарушение на материалния закон, следствие на допуснати съществени процесуални нарушения, каквито не са налице. Във връзка с жалбата на подсъдимия Б. М.,съдът констатира следното: За престъплението ,за което същият е признат за виновен- чл.214 ал.2 т.2 от НК законодателят е предвидил наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода, глоба от пет хиляди до десет хиляди лева и конфискация до ½ от имуществото на дееца. Съдът правилно е отчел високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, изводима от механизма на извършването му, предварителната подготовка за неговото осъществяване, броя на квалифициращите признаци- изнудване, придружено със заплаха за убийство, с причиняване на лека телесна повреда, с отнемане на имущество, извършено от повече от две лица, от което са били причинени значителни имуществени вреди. В пълнота са били отчетени и наличните смекчаващи отговорността обстоятелства. Приложението на чл.55 ал.1 т.1 от НК е законосъобразно и същото е изводимо от изтеклия значителен период от време от извършване на деянието до настоящият момент ,който правилно е преценен като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл.6 т.1 от ЕКПЧ, включващ и разглеждане на делото в разумен срок подлежи на компенсация чрез намаляване на наказанието.Доколко продължителността на едно производство е разумна,следва да се преценява в светлината на конкретните обстоятелства по делото,като се прилагат критериите, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно сложността на делото, поведението на подсъдимите и това на компетентните органи. / Yagci and Sargin v. Turkey, 16419/90 и 16426/90, 08.06.1995 г./ По настоящето дело апелативната инстанция е изложила убедителни мотиви, които се споделят от ВКС, относно причините за забавяне на производството- не е подминала нито процесуалното поведение на подсъдимите и техните защитници ,които многократно са ставали повод за отлагане на делото, нито пък е спестила критиките си към първоинстанционния съд, който първоначално е разглеждал делото в незаконен състав ,а в последствие не е организирал достатъчно ефективно дейността си по провеждане на производството. Отчел е и обстоятелството, че разглеждането на делото пред първата инстанция е започнало отначало, поради настъпили обективни обстоятелства, наложили промяна на съдията-докладчик. Преценявайки посочените факти на базата и на абсолютната стойност на продължителността на наказателното производство /към настоящият момент повече от седемнадесет години/, решаващите съдебни състави правилно са заключили, че продължителността на разглежданото наказателното производство е в нарушение на чл.6 §1 от ЕКПЧОС,поради което на подсъдимите се дължи компенсация чрез намаляване на наказанието. Към датата на извършване на престъплението подсъдимият Б. М. е бил на 26 години, която възраст от гледна точка на наказателното право не се явява млада, доколкото не е непосредствено близка до непълнолетието, когато поведението на лицата се отличава с известна лекомисленост, а ценностната система на личността не се отличава с особена устойчивост, поради което това обстоятелство не следва да бъде отчитано като смекчаващо, каквото е искането на защитата на М.. ВКС не констатира допълнителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да налагат намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, определено на подсъдимия Б. М.. Не следва да се подминава и факта ,че наложеното наказание лишаване от свобода е условно, като именно данните за личността на дееца и продължителността на срока на провеждане на наказателното производство са в основата на извода за възможност от ефективно поправяне и превъзпитание на Б. М. и чрез приложение института по чл.66 ал.1 от НК. Що се отнася до наказанието глоба , определено в размер на 5000 лв., в жалбата липсват конкретни съображения за отмяната й, каквото е искането на жалбоподателя, по които ВКС да вземе отношение. Разпоредбата на чл.55 ал.3 от НК, на която се позовава защитата на подсъдимия М., е една правна възможност и претенцията за неприлагането й следва да бъде убедително аргументирана. Както беше посочено и по-горе подсъдимият Х. В. не е жалбоподател в настоящето производство ,поради което искането му за намаляване на наказанието не може да бъде удовлетворено ,на основание явна несправедливост на наложеното наказание.Независимо от липсата на жалба, би могла да настъпи корекция в неговото наказание в по-благоприятна посока, ако се констатира допуснато нарушение на материалния закон във връзка с наказанието, каквото в случая не е налице. Жалбата, с която се иска утежняване на правното положение на подсъдимите Х. В., В. С. ,Б. М. и Н. П. чрез увеличаване размера на наказанията им над средния за съответното престъпление, се явява неоснователна. Оспорен е извода на съда,че неразумният срок на провеждане на наказателното производство не може да се компенсира чрез намаляване на наказанията на подсъдимите до размер ,който е явно несправедлив. ВКС намира ,че наложените наказания на посочените по-горе четирима подсъдими В.,С.,М. и П. не са явно несправедливи. Съобразени са както степента на обществената опасност на деянията и дейците, така и наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Изключителната продължителност на провеждане на наказателното производство,довела до нарушение на чл.6 §1 от ЕКПЧОС, не може да не бъде отчетена в посока смекчаване на отговорността им, като практиката на ЕСПЧ в този аспект е константна и категорична. Нито в мотивите на съдебните актове, нито пък в хода на провеждане на делото се съдържат данни за дискриминационно отношение на съда във връзка с произхода на гражданските ищци и частни обвинители, поради което и твърдението ,че съдилищата „не са се считали за длъжни да зачитат правата им“ ,предвид техния произход, не почива на обективни фактически обстоятелства. На следващо място,съгласно ТР №3/2009 г. по т.д.№3/2009 г. на ОСНК на ВКС,ако подсъдимият има повече от едно осъждания,съдът трябва да прецени дали престъплението ,за което се постановява присъда,не е в отношение на съвкупност с някое или някои от предходните,за които деецът вече е осъден.Ако това е така,съдът трябва да извърши преценка за пълно и цялостно групиране на наказанията по всички осъждания и да определи най-благоприятното за дееца съчетание на същите ,като постанови неговото изтърпяване. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да групира наказанията по присъди, постановени до този момент спрямо Н. П., но не се е съобразил с принципа за най-благоприятното за подсъдимия съчетание, възприет в т.9 на ПП №4/65 г.на ВС на РБ и Решение №11/1987 г.на ОСНК на ВС. Допуснатото нарушение от първостепенния съд не е било коригирано от въззивната инстанция. Формираните две съвкупности от престъпления, а именно:1. по нохд №1443/2010 г.на РС-Дупница, нохд №464/2003 г.на СОС и по настоящото дело и 2.по нохд №3533/97 г.на СРС,нохд №11078/2002 г. на СРС и нохд №99/97 г. на СГС не са най-благоприятното за Н. П. съчетание, тъй като по първата съвкупност е наложено едно общо и най-тежко наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода, а по втората съвкупност- пет години лишаване от свобода. Настоящият касационен състав намира ,че е налице възможност и за по-благоприятно групиране на наказанията по постановените спрямо Н. П. присъди ,а именно:1. по присъда по нохд №99/97 г. на СГС, влязла в сила на 29.02.2000 г.за извършено деяние на 06.08.1994 г.; нохд №11078/2002 г. на СРС ,влязла в сила на 19.03.2007 г. за извършено деяние на 27.08.1997 г., нохд №464/2003 г. на СОС ,влязла в сила на 01.08.2013 г.,за деяние осъществено на 28.11.1998 г., и по настоящето дело /нохд №387/2001 г. /, за деяние извършено на 05.10.1998 г. ,като се определи едно общо и най-тежко наказание –пет години лишаване от свобода; 2. наказанието пробация по споразумение по нохд №1443/2010 г. на РС-Дупница, влязло в сила на 02.11.2010 г.,за деяние , осъществено на 15.08.2010 г. и наказанието по нохд №3533/97 г.на СРС от три месеца лишаване от свобода за деяние, извършено на 30.08.1990 г. следва да се изтърпят отделно. Присъдата по нохд №3533/97 г. на СРС не може да се включи в съвкупността, тъй като деянието по нохд №387/2001 г. е извършено след влизането й в сила; не може да се образува и съвкупност по нохд 3533/97 г. и нохд 1443/2010 г., тъй като престъпленията по тези присъди са в условията на рецидив. Във варианта ,постановен от решаващите съдилища, Н. П. ще изтърпи наказание от 5 години +3 години и 6 месеца лишаване от свобода, докато при посоченият от ВКС вариант той ще изтърпи 5 години + 3 месеца лишаване от свобода и наказание пробация, поради което и този вариант се явява по-благоприятен за дееца. Следва да бъде зачетена и изтърпяната част от наказанията по посочените по-горе присъди, както и предварителното задържане под стража на Н. П. по настоящето дело. Касационният съд намира за неоснователно оплакването на жалбоподателя П. ,че не дължи заплащане на разноските ,направени от частните обвинители във въззивното производство .Хипотезата на чл.189 ал.3 от НПК е налице-подсъдимият П. е признат за виновен,поради което той дължи направените и поискани от В. и М. разноски. Неоснователна е и касационната жалба на защитника на Д. А. Н. касаеща решението на апелативния съд единствено в частта относно възложените му в тежест разноски, направени от частните обвинители и граждански ищци, които солидарно следва да заплати с част от другите подсъдими. Въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционната присъда досежно Д. Н., с която първоинстанционния съд се е произнесъл по вината му, като е намерил, че неговото поведение следва да бъде подведено под нормата на чл.198 ал.1 от НК.След като съдът е приел ,че престъплението по чл.198 ал.1 от НК е било извършено от Н., независимо, че за него е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, то Д. Н. дължи разноските ,направени от частните обвинители. Обстоятелството, че не е уважена жалбата на частните обвинители М. и В. за осъждането на този подсъдим за по-тежко наказуемото престъпление по чл.199 ал.1 т.1 от НК, няма отношение към присъждането на направените от тях разноски пред въззивния съд ,доколкото първоинстанционната присъда е останала непроменена в частта ,в която СОС е приел ,че Н. е извършил престъплението по основния състав на престъплението „грабеж“. По гражданските претенции на С. М. и С. В. ВКС не се съгласява с извода на въззивната инстанция, че подадените на досъдебното производство от С. М. и С. В. молби за конституирането им като граждански ищци не отговарят на законовите изисквания по чл.61 ал.1 от НПК /отм./.Следва да се отбележи, че до 2003 год. /ЗИДНПК бр.50/2003 г./, НПК /отм./ предвиждаше възможност за пострадалия и неговите наследници, които са претърпели вреди от престъплението да предявят граждански иск за обезщетение на вредите още на досъдебната фаза на производството. Първата молба, депозирана от двамата пострадали е от 10.12.1998 година / т.2 л.8 от д.п./ и е насочена срещу Х. В. и В. С.. Претендира се обезщетение за неимуществени вреди, което е индивидуализирано по размер-12 000 000 нед.лв. за С. В. и 8 000 000 нед.лв. за С. В., като изрично е посочено престъплението, от което са нанесени вредите, а именно по чл.143а от НК. Прочитът на Постановленията за привличане на обвиняемите Х. В. от 09.11.1998 г. и В. С. от 30.11.1998 г. сочи, че двамата са привлечени към наказателна отговорност за извършено престъпление по чл.143а ал.2 пр.1 във вр.с ал.1 пр.3 във вр.с чл.20 ал.2 от НК, за това, че са задържали С. В. като заложник, чието освобождаване са поставили в зависимост от изпълнението на определено условие ,като са заплашили ,че ако поставеното от тях условие не бъде изпълнено,ще причинят смърт на заложника. Това престъпление е залегнало и в обвинителния акт, като единствената разлика е ,че за неговото извършване освен Х. В. и В. С. са обвинени и останалите подсъдими. При това положение водещият разследването законосъобразно е допуснал до разглеждане гражданския иск ,предявен от С. В. /Постановление за допускане на граждански иск- т.2 л.9 от ДП/, за разлика от допускането на гражданския иск, предявен от С. М., което е незаконосъобразно, доколкото инкриминираното на двамата обвиняеми престъпление по никакъв начин не е свързано с М. и същата не е имала право да претендира вреди. С оглед на изложените съображения, ВКС намира,че е налице валидно предявен иск от С. В. за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв. от престъплението по чл.143а от НК, насочен срещу Х. В. и В. С. /същият с оглед датата на предявяването му не е погасен по давност/, за разлика от допуснатия граждански иск от С. М. за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8000 лв.срещу В. и С., по който изначално не са били налице условия за неговото допускане. Молбата на С. В. от 26.06.2001 г. /т.7 л.80 от ДП/, в частта относно претенцията му за обезщетение за имуществени вреди е процесуално допустима, тъй законовите изисквания по чл.61 ал.1 от НПК /отм./ са спазени. От нея е видно ,че е предявен граждански иск срещу обв.М. П. за имуществените вреди, причинени му от престъплението по чл.198 ал.1 в размер на 297 лв.; срещу М. П. и В. С., първият като извършител,а вторият като подбудител в осъществяване на престъплението грабеж в размер на 385,50 лв. за отнети вещи, подробно описани в Постановлението за привличане на обвиняем от 19.03.2001 г. т.т.4 и 5; срещу Д. А. Н. в размер на 1224.80 лв.,в резултат на престъплението по чл.199 ал.1 т.1 от НК по отношение на вещи, подробно описани в т.4 на Постановлението за привличане на обвиняем от 19.03.2001 г.; срещу Б. И. М. в размер на 3267 лв.,в резултат на престъплението по чл.199 ал.1 т.1 от НК /т.4 от Постановлението за привличане на обвиняем от 20.03.2001 г./ и срещу В. П. Г. в размер на 1102.50 лв. от престъплението по чл.199 ал.1 т. от НК по отношение на вещ,подробно описана в т.4 от Постановлението за привличане на обвиняем от 02.04.2001 год. Що се отнася до претенцията за неимуществени вреди в размер на 15000 лв. същата е неконкретизирана, тъй като изброените по-горе обвиняеми имат по повече от едно обвинение за извършено престъпление, от което биха могли да се претендират неимуществени вреди. Липсва посочване от кои престъпления и в какъв размер обезщетение за вреди, причинени от тях се претендира, като не е налице и диференциация по отношение на отделните обвиняеми, доколкото част от престъпленията не са извършени в съучастие. При това положение, ВКС намира, че по отношение на исковете за обезщетение за имуществени вреди, предявени от С. В. срещу М. П., М. П. и В. С. солидарно, Д. Н., Б. М. и В. Г. следва да се произнесе по същество /същите не са погасени по давност/, за разлика от иска за неимуществени вреди, който изначално е бил недопустим. По аналогичен начин стоят нещата и с депозираната от С. М. молба от 26.06.2001 г ,която съдържа всички посочени в закона реквизити за нейната редовност по отношение претенцията на пострадалата за обезщетение за имуществени вреди.Гражданските искове за репариране на имуществени вреди са насочени срещу Н. П. в размер на 4249,72 лв. от престъплението по чл.199 ал.1 т.1 от НК за отнети златни накити, подробно описани в Постановлението за привличане на обвиняем от 16.03.2001 г.; срещу Б. М., В. С., И. Б. и Х. В. солидарно в размер на 33603 лв., причинени вреди от престъплението по чл.214 ал.2 от НК- за отнети вещи,подробно описани в Постановленията за привличане на обвиняеми съответно от 23.02.2001 г., 06.06.2001 г., 19.06.2001 г. Претенцията за неимуществени вреди е неконкретизирана,не е посочено от кои престъпления тя се претендира, в какъв размер по отношение на отделните престъпления и отделните обвиняеми /част от престъпленията не са извършени в съучастие/,поради което молбата на С. М. в тази част изначално е била процесуално нередовна и не е следвало този иск –за неимуществени вреди, да бъде допускан от водещия разследването. Допуснатите граждански искове за обезщетение за имуществени вреди ,насочени срещу горните подсъдими са прекъснали изтичането на давността по този граждански иск. С молбата от 23.04.2002 г. за предявяване на граждански искове от С. М. и С. В. пред Софийски окръжен съд, ВКС счита, че изобщо не следва да се занимава ,тъй като делото е разглеждано от незаконен състав ,поради което всички извършени от него действия са незаконосъобразни. Следващата молба с искане за конституиране на пострадалите в качеството на граждански ищци и за приемане за съвместно разглеждане на граждански искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди е с дата 08.04.2008 г., като приемането на гражданските искове е осъществено в съдебното заседание ,проведено на 12.03.2009 г. С оглед датата на инкриминираните деяния, тази молба е подадена след изтичане на петгодишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Съдът не следи служебно за настъпила давност по гражданските искове, а само по възражение на ответника, като в конкретния случай лицата, които отговарят по гражданските искове са направили възражения за изтекла давност. Към 2009 г., гражданският иск за вреди, причинени от престъпления, може да се предявява за съвместно разглеждане в наказателния процес единствено и само в съдебната фаза на производството. Ето защо, предявените и допуснати до разглеждане искове на досъдебното производство, следва да бъдат обсъждани в посока прекъсване на давността по гражданския иск. С оглед на всичко изложено дотук, се налагат следните изводи : 1. претенцията за неимуществени вреди на С. М. срещу всички подсъдими в размер на 50 000 лв. основателно е отхвърлена от САС, поради изтичане на предвидената в закона давност. Подадената на досъдебното производство молба за предявяване на граждански иск за неимуществени вреди от 26.06.2001 г. не прекъсва давността, тъй като в тази си част не отговаря на изискванията на закона. 2. претенцията за неимуществени вреди на С. В. следва да бъде разгледана само по отношение на Х. В. и В. С. във връзка с престъплението по чл.143а от НК и само до размера, посочен в молбата от 10.12.1998 г. Това е така ,тъй като молбата за предявяване на граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди от 26.06.2001 г. срещу М.П., В.С., Д.Н., Б.М. и В.Г. е процесуално недопустима, а към датата на предявяване на претенцията пред СОС- 08.04.2008 г. срещу всички подсъдими, давността е била изтекла, с изключение на тази по исковете ,насочени срещу Х. В. и В. С.. Тъй като съдът при приемането на иска не е уточнил от кои престъпления каква сума се претендира в рамките на глобалната от 45 000 лв., ВКС не може да приеме, че цялата сума се претендира от В. и С. солидарно във връзка с престъплението по чл.143а от НК. При това положение настоящият съд приема ,че правилно апелативната инстанция е отхвърлила гражданският иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000 лв., предявен от С. В. срещу Б. М., И. Б., Н. К.,О. С., Г. Г., С. Д., П. П.,Н. П., М. П., Д. Н. и В. Г. , поради изтекла давност. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №1/2013 г.на ОСНК на ВКС,съдът се произнася по приетия за съвместно разглеждане граждански иск в наказателния процес и когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяването на присъдата настъпи някое от основанията на чл.79 ал.1 от НК ,сред които е и настъпване на давност за наказателно преследване. В тази връзка, независимо, че съдът е прекратил наказателното производство по обвинението по чл.143 а ал.2 от НК /същото важи и за обвиненията чл.198 ал.1 от НК/, той дължи произнасяне по предявените граждански искове за обезщетение на вреди,причинени в резултат на тези престъпления. Описаните фактически обстоятелства в решението на въззивната инстанция сочат на осъществен деликт от страна на В. С. и Х. В.. Пострадалият С. В. е бил задържан като заложник в рамките на няколко дни,като освобождаването му е било поставено в зависимост от определено условие,а именно предаването на откуп от 500 000 щатски долара от страна на роднини на В.. Последният е бил малтретиран физически и заплашван ,че ще бъде убит, ако не се изпълни поставеното условие. По делото е налице СМЕ от която е видно ,че по пострадалия С. В. са констатирани множество увреждания, включително и две средни телесни повреди ,а именно трайно затрудняване на движението на долните крайници за срок по голям от 30 дни и травматичен шок ,представляващ разстройство на здравето временно опасно за живота. Наред с това на В. е била причинена контузия на гръдния кош,изразяваща се в счупване на 6 и 7-мо ребра в ляво и контузия на левия белодробен дял,причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Всички тези телесни травми, преценени на фона и на претърпените огромни психически страдания, мотивират настоящият съд да приеме ,че справедливото обезщетение,което следва да бъде присъдено на С. В. за неимуществени вреди е в размер на 12 000 лв .Ето защо, Х. В. и В. С. следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят на гражданския ищец С. В. сумата от 12 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди . 3. претенцията на С. М. за обезщетение за имуществени вреди в резултат на извършения спрямо нея грабеж на златни накити /по начина ,по който са индивидуализирани в молбата от 08.04.2008 г., на обща стойност 2287,17 лв./ следва да бъде удовлетворена само по отношение на подсъдимия Н. П., доколкото единствено спрямо него на досъдебното производство е предявен граждански иск за отнетите златни бижута от М., а и той е единствен извършител на коментираното престъпление. Налице са предпоставките на чл.45 от ЗЗД ,а именно виновно поведение, настъпили вреди и причинна връзка между тях. С оглед на това, Н. П. следва да бъде осъден да заплати на С. М. обезщетение за имуществени вреди в размер на 2287,17 лв.,представляващо стойността на отнети 3 бр.златни пръстени и 8 броя златни гривни. 4. претенцията на С. В. за обезщетение за имуществени вреди в резултат на принудителното отнемане на негови бижута е частично основателна. В тази насока Б. М. следва да бъде осъден за заплати на С. В. обезщетение за имуществени вреди в размер на 3267 лв.-стойността на мъжки златен часовник,а М. П. обезщетение в размер на 297 лв.-стойността на златен пръстен с надпис „марка“. Това е така, тъй като спрямо посочените две лица, С. В. е предявил граждански иск на досъдебното производство, поради което давността е прекъсната. Описанието на останалите златни вещи, посочени в молбата от 2008 г. като противозаконно отнети от владението на В., не съвпада с описанието на вещите по обвинителния акт, поради което досежно тях, иска за обезвреда е неоснователен. Съобразно установените от решаващите съдилища факти въз основа на правилна доказателствена дейност, М. П. и Б. М. следва да понесат отговорност от непозволено увреждане.При деликта е необходимо да бъде установено вредоносно деяние и неговият автор,като вината съгласно чл.45 ал.2 от ЗЗД се предполага. В конкретния случай фактическият състав на непозволеното увреждане е налице,поради което М. П. и Б. М. следва да бъдат осъдени да репарират вредите, причинени на С. В. в посочените по-горе размери-3267лв. за М. и 297 лв.за П.. 5. претенцията на С. М. и С. В. за обезщетение за имуществени вреди –за отнети от дома им вещи, се свързва единствено с обвинението по чл.214 ал.2 от НК. За това престъпление са осъдени Х. В., В. С., Б. М. в съучастие с И. Б.-по отношение на когото наказателното производство е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.5 от НПК. На досъдебното производство в молбата от 26.06.2001 г., С. М. е предявила граждански иск за имуществени вреди от това престъпление срещу посочените по-горе четири лица, поради което този иск следва да се разгледа по същество,тъй като не е погасен по давност. С. В. няма предявен иск на досъдебното производство срещу В., С. , М. и Б. за вреди от престъплението по чл.214 ал.1 от НК, и в този смисъл иска му спрямо тези лица правилно е отхвърлен от апелативната инстанция, като погасен по давност. Налице са предпоставките на чл.45 от ЗЗД подсъдимите Б. М., В. С., Х. В. и И. Б. да понесат гражданска отговорност за причинените от тях вреди. Иска следва да бъде уважен в размер от 15 068,16 лв. Това е така , тъй като част от вещите, описани в молбата от 2008 година –валута в размер на 800 щ.долара, 41 бр.златни гривни и 10 бр. златни гривни с по една монета, не са идентични с описаните в обвинителния акт вещи, предмет на престъплението по чл.214 ал.2 от НК, поради което не е доказано те да са били отнети от дома на М. в /населено място/. Независимо ,че наказателното производство спрямо И. Б. е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.5 от НПК /след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието,което изключва вменяемостта/, неговата гражданска отговорност не следва да отпадне, тъй като към момента на деликта същият е бил вменяем, поради което дължи обезщетение за вредите, които виновно е причинил.Коментираната гражданска претенция на С. В. не може да бъде удовлетворена,тъй като същият не е претендирал вреди от престъплението по чл.214 ал.2 от НК на досъдебното производство, а по отношение на този иск към момента на предявяването му с молба с дата от 2008 г.,давността е била изтекла. 6. гражданските искове за обезщетение за имуществени вреди предявени от С. М. и С. В. в размер на 33 603,70 лв., насочени срещу Н. К., О. С., Г. Г., С. Д. и П. П. правилно са отхвърлени, поради изтичане на предвидената в закона давност. И това е така, тъй като законосъобразно допуснатите граждански претенции , обективирани в молбите на пострадалите от досъдебното производство, които са прекъснали изтичането на давността, не са насочени срещу тези лица. От друга страна те не са участвали в извършването на престъплението по чл.214 ал.2 от НПК, от което се претендират вреди, нито пък в осъществените грабежи на лични вещи от пострадалите М. и В.. 7. що се отнася до Д. Н. и В. Г., на досъдебното производство предявените от В. граждански искове за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1224,80 лв./Н./ и 1102,50 лв./Г./ са били насочени срещу двете лица, поради което тези искове не са погасени по давност. Същите обаче следва да бъде отхвърлени на друго основание, а именно ,че претендираното обезщетение в молбата на гражданския ищец от 2008 година се отнася до вещи, които не съвпадат с инкриминираните на Н. и Г.. Последните не са участвали и в извършването на престъплението по чл.214 ал.2 от НПК, а и спрямо тях М. не е предявила граждански иск на досъдебното производство, поради което не могат да носят гражданска отговорност за обезщетение ,свързано с вещите, отнети от дома на пострадалите в Костинброд. В заключение , отхвърлянето от апелативния съд на гражданските искове за обезщетение за имуществени вреди спрямо Д. Н. и В. Г. е правилно. Осъдените подсъдими по гражданските искове следва да заплатят и д.т. върху тях в размер както следва: М. П. -50 лв. /съгласно чл.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК , д.т. за гражданския иск по наказателни дела е 4% върху уважения иск ,но не по-малко от 50 лв./; Н. П.-91,48 лв.; Б. М., В. С., И. Б. и Х. В. солидарно 602,73 лв., Б. М.-130,68 лв., Х. В. и В. С. солидарно 480 лв. С оглед на изложените дотук съображения и на основание чл.354 ал.2 т.2 и 5 пр.1 и пр.последно във вр.с ал.1 т.3 от НПК,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №264 от 27.07.2015 година,постановено по внохд №815/2014 година ,като : На основание чл.25 във вр.с чл.23 ал.1 от НК кумулира наказанията , наложени на подсъдимия Н. Т. П. по присъди по нохд №99/97 г. на СГС, влязла в сила на 29.02.2000 г.; нохд №11078/2002 г. на СРС ,влязла в сила на 19.03.2007 г., нохд №464/2003 г. на СОС ,влязла в сила на 01.08.2013 г. и по настоящето дело /нохд №387/2001 г. /,като определя едно общо и най-тежко наказание,а именно пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.25 ал.2 от НК при изпълнение на наложеното общо наказание пет години лишаване от свобода приспада изтърпяната част от наказанията по посочените по-горе присъди. На основание чл.59 от НК зачита времето, през което подсъдимият Н. П. е бил задържан под стража по настоящето дело, считано от 12.02.1999 г. до 11.02.2000 г. Постановява отделно изтърпяване на наказанието пробация, наложено на Н. П. със споразумение по нохд №1443/2010 г. на РС-Дупница, влязло в сила на 02.11.2010 г. и наказанието три месеца лишаване от свобода по нохд №3533/97 г.на СРС, което да се изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Зачита изтърпяната част от тези наказания. На основание чл.45 от ЗЗД ОСЪЖДА подсъдимите Х. В. В. и В. З. С. солидарно да заплатят на С. Н. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 /дванадесет хиляди лева/ и д.т. върху гражданския иск в размер на 480 лв., като отхвърля иска до пълният му предявен размер от 45 000 лв. На основание чл.45 от ЗЗД ОСЪЖДА да заплатят обезщетение за имуществени вреди на С. Н. В. следните лица- М. Б. П. в размер на 297 лв. и Б. И. М. в размер на 3 267 лева и ги осъжда да заплатят държавна такса върху уважените искове за М. П. -50 лв, а за Б. М.-130,68 лв., като отхвърля исковете до пълният им предявен размер. На основание чл.45 от ЗЗД ОСЪЖДА да заплатят на С. П. М. обезщетение за имуществени вреди следните подсъдими: Н. Т. П. в размер на 2287,17 лв.; Б. И. М., В. З. С., Х. В. В. и И. Н. Б. солидарно в размер на 15068,16 лв., като ги осъжда да заплатят и д.т. върху уважените граждански искове ,както следва: Б. М., В. С., И. Б. и Х. В. солидарно 602,73 лв. и Н. П.- 91,48 лв., като отхвърля исковете до пълният им предявен размер. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА Х. В. В., В. З. С.,Б. И. М., И. Н. Б., Н. Т. П., М. Б. П.,Д. А. Н., В. П. Г. да заплатят на гражданските ищци и частни обвинители С. П. М. и С. Н. В. направените от тях разноски пред ВКС в размер на 1800 лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/