Ключови фрази


7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 152


гр. София, 17.03.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1080 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Р. М. Р. против решение № 260105 от 09.12.2020г. по в. т. д. № 562/2020г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 51/23.07.2020г. по т. д. № 9/2020г. на Окръжен съд-Шумен, с което по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на „Грейнстор България” АД сумата 41 340 лева по запис на заповед, издаден на 29.05.2019г., с падеж на 31.07.2019г., с издател земеделски производител Р. М. Р. и поемател „Грейнстор България” АД, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 04.10.2019 г. /датата на завеждане на заповедното производство/ до окончателното й изплащане, и направените в заповедното производство разноски от 925.07 лева, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1511/ 07.10.2019 . по ч. гр. д. № 3003/2019г. на Районен съд-Шумен, както и в частта относно присъдените в полза на ищеца разноски по делото.
Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Излага становище, че в случая не се касае до търговска сделка, тъй като Р. М. Р. е регистриран като земеделски производител и съответно правилото на чл.309 ТЗ не е приложимо по отношение на него. В тази връзка се позовава на разпоредбата на чл.2, т.1 ТЗ, че физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност, не се смятат за търговци, която счита за императивна. Също така твърди, че ищецът носи доказателствена тежест да установи наличието на договор за покупко- продажба на зелено между страните, неговите съществени клаузи, своето изпълнение и съответно неизпълнението на ответника. В тази връзка намира, че обстоятелството, че ответникът е пропуснал срокът за подаване на отговор на исковата молба и съответно възможността за релевиране на възражения, по никакъв начин не освобождава ищеца от задължението за пълно и главно доказване на иска. Касаторът се позовава на липсата на доказателства по делото за изпълнение на чл.4, ал.1 и чл.7, ал.1, т.1 от договора за продажба, а именно от страна на купувача да са били направени постъпки за предаване на договорената пшеница, която заявка да не е била изпълнена, или предаването на зърното да е било отказано, което да влече след себе си неизпълнение на задължения на продавача, скрепено със съответни неустойки. Същевременно поддържа, че липсва приетата от съда неяснота относно цената на пшеницата, която принципно се определя от международните борси, като количеството и качеството на реколтата в България нямат почти никакво отношение към цената. В тази връзка жалбоподателят излага съображения, че търговията със зърнени и маслодайни култури се характеризира с високи обеми на транзакциите, но сравнително нисък марж между покупна и продажна цена, който обикновено не превишава 3-5 %. Поддържа се, че уговарянето на неустойка в размер на 30% от цената по договора излиза далеч извън обезщетителните й функции и се превръща в средство за неоснователно обогатяване и в този смисъл неустоечната клауза противоречи на морала и добрите нрави. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ГРЕЙНСТОР БЪЛГАРИЯ“ АД, счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като същевременно намира касационната жалба за неоснователна. Иска присъждане на направените разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съставът на Апелативен съд-Варна е достигнал до извода, че постановеното от окръжния съд решение е правилно, като по реда на чл.272 ГПК е споделил мотивите му.
Установено по делото е, че на 29.05.2019г. е сключен договор за покупко-продажба на зелено № 191 между земеделски производител Р. М. Р., от една страна като продавач, и ищеца „Грейнстор България” АД, от друга като купувач, за продажба на 120 тона пшеница, реколта 2019г. С договора са определени и другите параметри на сделката - качество на зърното (влага и примеси) и неговата единична цена - на тон в размер на 265 лева или общо 31 800 лева. В чл.7, ал.1 от договора е уговорено, че ако продавачът не изпълни задължението си да предостави и предаде заявеното количество, дължи неустойка в размер на всички претърпени вреди, пропуснати ползи и извършени разходи, но не по-малко от 30% от стойността на непредаденото количество стока. Въз основа на приетата по делото ССЕ е установено, че ищецът е превел авансово на 31.05.2019г. цялата договорена сума от 31 800 лева. Процесната фактура е осчетоводена от страните - като вземане по дебита на счетоводна сметка 402 „Доставчици по аванси“ - в счетоводството на ищеца и по сметка 411 „Клиенти“, като задължение по кредит. Ищецът е начислил съобразно нормата на чл.163а, ал.2 ЗДДС и данък в размер на 6 360 лева в дневниците за покупки и продажби за май 2019г. Ответникът е включил процесната фактура в дневника си за май 2019 г. на ред 1. Експертизата сочи, че счетоводните книги на страните и записванията в тях, свързани с процесната фактура, са водени редовно. Изчислен е размер от 3778,02 лева на дължимата мораторна лихва за периода от 31.07.2019 г. ( падежа на записа на заповед ) до 24.06.2020 г. ( датата на съдебното заседание ).
Установено е, че ищецът е завел заповедно производство, като е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417 ГПК, по която е образувано ч. гр. д. № 3003/2019г. на Районен съд –Шумен и издадена заповед за изпълнение № 1511/07.10.2019г. С нея касаторът е осъден да заплати на заявителя-ищец следните суми: 41 340 лева - главница по записа на заповед, ведно със законната лихва върху главницата от 04.10.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 826.80 лева - държавна такса, и 98.27 лева - юрисконсултско възнаграждение. Срещу заповедта за незабавно изпълнение е подадено в срок възражение по реда на чл.414 от ГПК, за което заявителят (ищец в настоящото производство) е уведомен на 28.08.2019г. и на 02.12.2019г. е завел иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК.
Посочено е, че предмет на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК иск е дължимостта на сума по запис на заповед. Същевременно, въз основа на релевираното в исковата молба твърдение за каузално правоотношение, съдилищата са разпределили в доказателствена тежест на ищеца да установи, че е налице договор за покупко-продажба на зелено между страните, неговите съществени клаузи, включително клаузата за неустойки, обстоятелството, че сумата е била получена от ответника. Прието е, че тези обстоятелства се установяват напълно и са неоспорени от ответника.
Счетено е за безспорно установено, че процесният запис на заповед е валиден и напълно редовен от външна страна, съобразно изискванията на чл.535, ал.1 от ТЗ и установява записаното в него задължение. Във връзка с каузалното правоотношение по делото е установено, че страните са сключили процесният договор, както и че авансово ищецът е заплатил цялата продажна цена на 31.05.2019г. В уговорения срок по договора - до 31.07.2019г. ответникът не е предоставил договорените количества зърно, нито пък е върнал дължимата сума. С оглед на това е прието, че ответникът дължи сумата от 31 800 лева - общата договорена и предплатена продажна цена на цялото количество пшеница, което не е цялата дължима по процесния запис на заповед сума от 41 340 лева. Въз основа на чл.7, ал.1 от договора е счетено, че ответникът дължи и неустойка за неизпълнение не по-малко от 30% от стойността на недоставеното количество пшеница, като в случая е налице пълно неизпълнение, поради което е определеният размер на неустойката е 30% от 31 800 лева или 9 540 лева.
Съдилищата са счели за неоснователно релевираното в съдебно заседание възражение за противоречие на договорената неустойка с морала и добрите нрави. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, че в случая се касае за договор за продажба на зелено, поради което към момента на определяне на продажната цена няма яснота за действителните пазарни цени на реколтата след нейното прибиране. Разяснено е, че двете страни носят риск за цената на продукцията, като за купувача неизгодна би била по-ниска реална цена от платената, а за производителя по-висока такава. Същевременно е съобразено, че в случая сумите са преведени в пълен размер авансово, а уговорената неустоечна клауза в размер на 30% касае пълно неизпълнение. Аргументирано е, че неустоечната клауза в размер от 30%, който е уговорен като твърда горна граница, има присъщата й санкционна функция, за да възпре производителя от реализация на продукцията си в полза на трето лице, извън договорките между страните, ако пазарната цена на пшеницата е по-висока. Поради изложените съображение е прието, че не са изпълнени изискванията на т.З от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС за прогласяване на договорната клауза за неустойка по чл.7, ал.1 от договора за продажба за противоречаща на морала и добрите нрави.
Във връзка с доводите във въззивната жалба апелативният състав е изложил допълнителни съображения. Счел е за ирелевантно релевираното от ответника по делото оплакване, че в случая сделката не е търговска, доколкото ответникът не е искал и не е могъл да иска, поради липса на подаден в срок отговор на исковата молба, намаляване на основание чл.309 ТЗ, поради прекомерност, на неустойката по договора. В допълнение е посочил, че земеделски производител, регистриран по Закона за подпомагане на земеделските производители, не попада в обхвата на чл.2, т.1 ТЗ - физическо лице, занимаващо се със селскостопанска дейност, а в обхвата на чл.1, ал.З - ТЗ - като търговец, образувал предприятие, което по предмет и обем изисква делата му да се водят по търговски начин, в който смисъл е и постоянната съдебна практика.
Същевременно е намерил за неоснователно оплакването, че клаузата за неустойка е нищожна, като излизаща от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въз основа на съображенията на първата инстанция, към които въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК, е счетено, че уговореният размер на неустойката от 30% върху стойността на недоставеното количество пшеница е адекватна гаранция за изпълнение от продавача, тъй като служи за обезщетяване на купувача за действителните вреди от евентуално договорно неизпълнение, и санкционира в разумна степен неизправния длъжник, като не създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за негова сметка.
Решаващият състав на апелативния съд е намерил за неоснователно и оплакването, че ищецът не е доказал подаване на нареждане или на заявка до ответника, с оглед на които, съгласно чл.4, ал.1 и чл.7, ал.1, т.1 от договора последният му дължал изпълнение. Констатирал е, че в чл.7, ал.1, т.1 от договора от 29.05.2019г. е предвидена възможност за изпълнение на части по заявка на купувача в заявения срок. Намерил е, че нареждането или заявката са от значение, само ако купувачът кани продавача да му предаде частични количества пшеница на междинен падеж на изпълнение в рамките на крайния падеж по чл.4, ал.1 от договора - 31.07.2019г. Приел е, че липсата на подадени заявки от купувача не означава, че отпада задължението на продавача изобщо да престира по договора.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в мотивите и прецени всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, и да отговори на всички доводи на страните. Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526.2915г. на III гр.о. на ВКС, решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013г. на II т.о. на ВКС, решение № 445/02.11.2011г. по гр. д. № 1733/2010г. на ВКС, решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, решение № 65/16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, решение № 670/15.11.2010г. по гр. д. № 695/2009г. на ВКС, решение № 548/06.12.2010г. по гр. д. № 1119/2009г. на ВКС.; 2/ Следва ли съдът да обсъди при преценка на предпоставките за приложението на чл.92, ал.2 ЗЗД за намаляване на неустойката, поради прекомерност, въпроса за действително претърпените вреди и да съобрази размера им?; Твърди се противоречие с: решение № 88/22.6.2010г. по т. д. № 911/2009г. на I т. о. на ВКС, решение № 65/14.04.2009г. по т. д. № 589/2008г. на II т. о. на ВКС, решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014г. на I т. о. на ВКС.; 3/ Имат ли качеството „търговец“ физическите лица, регистрирани като земеделски производители по реда на Наредба № 3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители, и приложими ли са по отношение на тях ограниченията на чл.309 ТЗ?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Съгласно разяснителната част на т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обжалваното решение не е постановено в отклонение от цитираната съдебна практика, поради което следва да се приеме, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
Втори и трети въпрос са свързани с искането на ответника за намаляване, поради прекомерност, на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД, като се поддържа, че забраната по чл.309 ТЗ е неприложима, с оглед липса на качеството на търговец на ответника по исковете. Както е отбелязал и въззивният съд, възражението за прекомерност на неустойката е направено от касатора – ответник по иска, след изтичането на преклузивния срок за депозиране на отговор на исковата молба, поради което, като преклудирано, то не е включено в предмета на спора и наведените във връзка с него доводи и оплаквания са ирелевантни за изхода му. Съобразно дадените разяснения в т.4 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск /извън възраженията за прихващане и право на задържане/, когато страната не се позовава на нарушаване на правото й на участие в процеса, се преклудират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Ето защо, посочените въпроси, доколкото не се обхващат от предмета на делото, не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Нещо повече, всички формулирани от касатора въпроси (процесуалноправни и материалноправни) са свързани с неговите оплаквания и доводи, свързани с каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, в хипотеза на недепозиране от него на отговор на исковата молба в рамките на предвидения за това преклузивен срок в ГПК. Съобразно даденото разрешение в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение от ответника, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При редовен от външна страна менителничен ефект ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С оглед посочената задължителна по см. на чл. 280, ал.1, т.1, вр. чл.130 ЗСВ практика на ВКС, при липса на своевременно направени релативни възражения от страна на ответника по иска, с предмет вземане по запис на заповед, каузалното правоотношение не се включва в предмета на делото, дори да е било разкрито от ищеца в исковата молба и разгледано от въззивния съд, като свързаните с него материалноправни и процесуалноправни въпроси, не са обуславящи за изхода му. Ето защо, спрямо всички въпроси в изложението не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, при липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на сочените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.
Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, тъй като не са налице доказателства такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260105/09.12.2020г. по в. т. д. № 562/2020г. на Апелативен съд - Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.