Р Е Ш Е Н И Е № 158 гр. София, 04.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Геника Михайлова Гергана Никова При секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1048 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 7342/ 29.10.2015 г. по гр. д. № 19 990/ 2014 г., с което Софийски градски съд, като потвърждава решение № I-44-155/ 29.08.2014 г. по гр. д. № 41 762/ 2011 г. на Софийски районен съд, отхвърля исковете на Т. В. М., Е. В. И. и С. И. М. срещу [фирма] с правна квалификация чл. 108 ЗС относно реални части от един УПИ в [населено място], бивша нива в м. Селище. С определение № 253/ 22.04.2016 г. по настоящото дело обжалването е допуснато по въпросите (процесуалноправен и материалноправен): 1. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд е извършил непълен доклад? и 2. По кой ред се възстановява правото на собственост върху имот, внесен в ТКЗС, когато не е била извършена или не е приключила процедурата за неговото отчуждаване по благоустройствения закон? Касаторите Т. В. М., Е. В. И. и С. И. М. се оплакват, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон (чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ) и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 273, вр. чл. 146, ал. 2 ГПК)). Претендират разноски. Ответникът [фирма] със седалище [населено място], ответник и по касационните жалби, възразява, че решението е правилно. Претендира разноските и пред настоящата инстанция. На първия процесуалноправен въпрос отговорът е в т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение има задължително действие за съдилищата (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а това освобождава настоящият състав на Върховния касационен съд да излага мотиви към отговора. По втория материалноправен въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че материалноправните предпоставки и редът за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ са изключени, когато имотът е бил включен в регулация, а след това е бил внесен в ТКЗС. Ако такъв имот е отнет, въпреки че не е извършена или не е приключена законова процедура за неговото отчуждаване, правото на собственост се възстановява по допълнителното реституционно основание, въведено с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/ 18.11.1997 г.), стига да са се осъществили и останалите материалноправни предпоставки от чл. 2, ал. 2 и чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Мотивите за това са следните: Включването на имот в регулация преди той да бъде внесен в ТКЗС изключва неговия статут на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а оттук – и условията и реда за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Материалноправната възможност за възстановяване на право на собственост върху имот в регулация, предвидена в изключителната разпоредба на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, и административният ред по ЗСПЗЗ, са за онези имоти, които са включени в регулация след образуване на ТКЗС. Извършеното отчуждаване на земеделски имот по реда на благоустройствените закони не променя първоначалния му статут на земеделска земя, притежавана преди образуването на ТКЗС, а собствеността върху имота се възстановява по реда на ЗСПЗЗ. Този закон съдържа и материалноправно основание за възстановяване на правото на собственост върху земеделски имот, внесен в ТКЗС, който е бил отнет от собствениците неправомерно, без да е спазен законовия ред за отчуждаване по благоустройствените закони (чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ). Ако обаче в ТКЗС е внесен имот, загубил своя статут на земеделска земя, тъй като вече е бил включен в регулация и този имот е отнет от собственика, без да е извършена или да е приключила законовата процедура по неговото отчуждаване по благоустройствен закон, възможността за възстановяване на правото на собственост е предвидена с допълнителното реституционно основание, въведено с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/ 18.11.1997 г), стига да са се осъществили и другите (кумулативни) материалноправни предпоставки от чл. 2, ал. 2, вр. чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ: имотът да е фактически зает от българската държава в периода 9 септември 1944 г. до 1989 г, а към 22.11.1997 г. да е собственост на държавата, общината, обществена организация или на еднолично търговско дружество по чл. 61 ТЗ, както и да съществува реално до размерите, в които е отнет. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна по следните съображения: Касаторите са обосновали своята материална легитимация по исковете по чл. 108 ЗС с два придобивни способа: 1) земеделска реституция по ЗСПЗЗ, заявен с главните искове и 2) реституция по допълнителното основание, въведено с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/ 18.11.1997 г.), заявен с евентуалните. За доказването на способа по главните искове към исковата молба са представени: 1) договор за доброволна делба от 04.03.1954 г.; 2) заявление-декларация на В. Т. М. от 1957 г. за внасянето на имота, придобит по делба, в ТКЗС;; 3) влязло в сила решение № 74/ 27.10.2009 г. по адм. д. № 2580/ 2008 г, с което Административен съд София-град след частично изменение на заповед № РД-09-405/ 30.12.2008 г. на кмета на Район В. на основание чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ са определени свободните от застрояване (реални) части от процесния УПИ; 4) решение № 220 АС/ 30.07.2010 г. на ОСЗ – Нови Искър, издадено на основание влязлото в сила съдебно решение, с което в полза на наследниците на В. Т. М. по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ се възстановява в стари граници правото на собственост върху свободните от застрояване части от УПИ и 5) удостоверение за наследниците на В. Т. М.. В исковата молба се твърди, че първият регулационен план, одобрен със заповед № 3751/ 06.08.1956 г., е отредил два парцела за бившата нива, а през 1961 г. държавата завзема завзема имота, без да е провела законова процедура по отчуждаване. Така е изведен и евентуалният придобивен способ на допълнителното реституционно основание, въведено с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/ 18.11.1997 г.). В исковата молба касаторите са направили искане за допускане на съдебно-техническа експертиза със задачи за идентичност на имота, проследяване на регулационния му статут и установяване на свободните от застрояване части. Ответникът по касация е оспорил исковете с възражението, че на основание чл. 17а ЗППДОбП е собственик на УПИ и на сградите в него. Към отговора на исковата молба е приложил констативен нотариален акт № 185/ 2001 г. и акт за държавна собственост (А.) № 245 (нов № 1892)/ 09.10.1961 г. В А. като основание за одържавяване е посочена заповед № 3751/ 1956 г., описана е регулационна преписка № 257/ 1960 г., а 28.09.1961 г. е посочена за датата, на която имотът е преминал в собственост на държавата. Ответникът по касация е направил и възражение за материална незаконосъобразност на влязлото в сила съдебно решение и за нищожност на решението на ОСЗГ поради липсата на материална компетентност на органа на поземлена реституция. В доклада по делото първата инстанция се е ограничила да възпроизведе фактите, на които страните основават своите (конкурентни) права. Указала е на касаторите да докажат основанието за придобиване на собствеността и осъществяваната от ответника по касация фактическа власт върху имота, а на последния – да докаже правното основание, на което осъществява фактическата власт. В хода на първоинстанционното производство са приложени други (две) съдебни решения по административни дела, които също установяват право на касаторите на земеделска реституция за процесния УПИ и е прието заключение на съдебно-техническа експертиза. От заключението се установява идентичността на УПИ с имота, придобит по делба през 1954 г.; одобряването на първия регулационен план със заповед № 3751/ 1956 г, отредил два парцела от бившата нива; застрояването на УПИ и свободните от застрояване площи. Приети са и документи, представени от ответника, от които се установява, че за сградите в УПИ са издадени позволителни билети към 27.11.1997 г; предоставянето на това имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие „Горивни и строителни материали“ и преобразуването на държавното предприятие с разпореждане № 36/ 28.05.1993 г. на МС, без УПИ и сградите в него да са изрично изключени от имуществото, което е включено в капитала на [фирма] с акта за преобразуване; решение от 01.11.1995 г. по фирменото дело на ответника по касация за преобразуването на [фирма] в [фирма] и решение от 14.05.1997 г. за преобразуването на [фирма] в [фирма]. С първоинстанционното решение исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени. По придобивния способ, въведен с главните искове, е съобразено, че законът не допуска участието на трети лица в административната процедура по възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Първата инстанция е приела, че за ответника по касация нямат действие влезлите в сила съдебни решения, въпреки че с тях е установено право на земеделска реституция в полза на касаторите (аргумент от чл. 302 ГПК, вр. с чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК), а съдът е компетентен да провери валидността и законосъобразността на решението на ОСЗГ, с което е възстановено правото на собственост върху процесните реални части от УПИ (чл. 17, ал. 2 ГПК). Първоинстанционният съд е съзрял компетентност на органа на поземлена реституция да разгледа по същество заявлението на наследниците на В. М. в разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която допуска възможности за земеделска реституция върху имот в регулация. След това е констатирал материалната незаконосъобразност на решение № 220 АС/ 30.07.2010 г. на ОСЗ – Нови Искър поради това, че към 01.03.1991 г. УПИ е застроен законно със сгради, собственост на ответника по касация (нарушение на чл. 10, ал. 7, изр. 1, in fine ЗСПЗЗ). Така е отрекъл осъществяването на придобивния способ, заявен с главните искове по чл. 108 ЗС. След това е разгледал и отхвърлил възможността за реституция на правата на касаторите по допълнителното основание, въведено с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (евентуалният придобивен способ по исковете по чл. 108 ЗС). Приел е, че с издаването на заповед № 3751/ 1956 г. бившата нива, собственост на наследодателя на касаторите, е отчуждена по надлежния законов ред в полза на държавата, а това изключва материалноправната предпоставка на способа, предвидена в чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ. Касаторите са подали въззивна жалба, в която са се оплакали, че с първоинстанционното решение е нарушен материалният закон (чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ) и докладът е непълен, а това е препятствало възможността да докажат релевантни (изгодни за тях) факти (чл. 146, ал. 2 ГПК). Възприемайки като основателно оплакването за допуснато от първата инстанция съществено процесуално нарушение, в определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е указал на касаторите да са пропуснали да докажат, че решението на ОСЗГ е издадено преди началото на процедурата по приватизация, а на ответника по касация – да докаже предоставянето на процесния УПИ за стопанисване и управление на държавното предприятие „Горивни и строителни материали“. После въззивният съд е приел (повторно) документите, които ответникът по касация вече е представил пред първата инстанция. С въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е развил собствени мотиви, за да отрече придобивния способ по главните искове. Според установеното, че нивата на наследодателя на касаторите е била включена в регулация със заповедта от 1956 г., въззивният съд е приел, че през 1957 г. в ТКЗС е внесен имот, който е изгубил земеделския си характер. Това изключва условията и редът за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Споделил е мотивите на първата инстанция, че приложените решения нямат действие за ответника по касация. Упражнявайки правомощието по чл. 17, ал. 2 ГПК, е констатирал нищожността на решение № 220 АС/ 30.07.2010 г. на ОСЗ – Нови Искър като издадено при липса на материална компетентност на органа на поземлена реституция. При разглеждането на евентуалните искове е развил същите мотиви, при които са отхвърлени с първоинстанционното решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че докладът на първата инстанция е непълен, тъй като не осъществява изискването на чл. 146, ал. 2, вр. ал. 1, т. 5 ГПК. Разпоредбата изисква след разпределение на доказателствената тежест, съдът да даде указания за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства. Даването на общи указания, които съответстват на общото (типизирано) съдържание на уредбата на ревандикационния иск в чл. 108 ЗС, каквото първата инстанция е извършила, представлява нарушение на съдопроизводственото правило. В доклада по делото тя е следвало да съобрази, че самите твърдения в исковата молба – внасянето в ТКЗС на имот, който е в регулация, - изключват условията и реда за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ и обосноват основателността на възражението за нищожност на решение № 220АС/ 30.07.2010 г. на ОСЗ – Нови Искър. Указания за предпоставките на способа, въведен с главните искове по чл. 108 ЗС биха били последващо дължими, само ако събраните доказателства опровергаят твърденията и установят различно съдържание и (основание) на издадената заповед № 3751/ 1956 г. Първата инстанция е дължала указания по придобивния способ, заявен с евентуалните искове, за да постави в тежест на касаторите възможността да докажат, че към 27.11.1997 г. УПИ е собственост на държавата, общината, обществена организация или на техни фирми или на еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ и незастроените (реални) части от УПИ отговарят на изискванията за самостоятелен парцел, а в тежест на ответника по касация – да докаже, че УПИ е отчужден по установен в закона ред, а ако заповедта за отчуждаване е била издадена на основание чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (след изменението с ДВ бр. ДВ бр. 54/ 06.07.1956 г.) – и получено обезщетение. Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира обаче, че въззивната инстанция е дължала указания към страните, въпреки непълния доклад и оплакването за това в жалбата на касаторите срещу първоинстанционното решение. Определението по чл. 267 ГПК е неправилно, защото пред първата инстанция са били събрани всички необходими доказателства за решаването на спора по исковете по чл. 108 ЗС. Непълният доклад не е възпрепятствал възможността на страните да докажат релевантните факти. Установеното обстоятелство, че през 1957 г. наследодателят на касаторите е внесъл в ТКЗС имот, който е бил включен в регулация със заповедта от 1956 г., изключва условията и реда за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Решенията по приключилите административни дела, които установяват право на възстановяване на собствеността върху реални части от УПИ са непротивопоставими на ответника по касация и е обосновано възражението за нищожност на решението на ОСЗ – Нови Искър, което признава в полза на касаторите право на възстановяване на собствеността върху реални (незастроени) части от УПИ. От документите, които ответникът по касация е представил, а първата инстанция е приела, се установява също така, че процесният УПИ и сградите в него са част от имуществото, включено през 1993 г. в капитала на [фирма] с акта за преобразуване на държавното предприятие [фирма]; преобразуването на [фирма] в [фирма] и преобразуването на [фирма] в [фирма] на 14.05.1997 г. Последното обстоятелство изключва реституционната предпоставка от чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ – към 27.11.1997 г. имуществото е собственост на търговско дружество, различно от посочените в чл. 61 ТЗ. Определението по чл. 267 ГПК е неправилно и поради това, че указанията, които въззивната инстанция е дала на страните, са за доказване на неотносими и за вече установени обстоятелства. Допуснатото нарушение на чл. 273, вр. чл. 146, ал. 2 ГПК обаче не е съществено. Както се посочи, събраните доказателства отричат предпоставките и на двата заявени придобивни способа. Касационната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение, доколкото въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 108 ЗС. Различен изход на касационното производство не следва и от това, че в обжалваното решение неправилно се приема да е била отчуждена нивата на наследодателят на касаторите. Данни за проведена законова процедура няма, но предпоставките на реституционното основание по евентуалните искове са кумулативни. За да се отрече материалната легитимация на касаторите, е достатъчна липсата и на една. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да се възложат разноските, които ответникът е направил и пред настоящата инстанция. Заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 100 лв. съответства на правната сложност на делото, отговорността да бъде репарирано е гражданска деликтна и касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7342/ 29.10.2015 г. по гр. д. № 19 990/ 2014 г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА Т. В. М. ЕГН [ЕГН], Е. В. И. ЕГН [ЕГН] и С. И. М. ЕГН [ЕГН] да заплатят на [фирма] сумата 1 100 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.