Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е №  523   гр. София,  16 юни 2008 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на четиринадесети ноември………….две хиляди осма година в състав:                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ГРОЗДАН ИЛИЕВ                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова………………..…………………………в присъствието на прокурора И. Чобанова......…...…..…………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………...…..…наказателно дело № 493 по описа за 2008 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. А. А., както и такава на повереника на гражданските ищци и частни обвинители В. М. , М. С. и А. С. , и двете против въззивно решение № 336/21.07.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 537/2008 г. В жалбата на подсъдимия, поддържана и в с. з. пред ВКС, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Материалният закон се отчита за нарушен поради осъждане за несъставомерно деяние. Твърди се, че причинната връзка между нарушение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП и съставомерния резултат не е била доказана, като възприетата величина на скоростта от 85-90 км. ч. е била определена въз основа на неправилна оценка на доказателствените източници. Констатациите по този въпрос почивали изцяло върху показанията на св. М, които не били обективно анализирани във връзка с останалите доказателства, нито били съответно проверени чрез допълнителна експертиза, която е била поискана, но неправомерно отказана от въззивната инстанция. Това важи не само за скоростта, но и за извършваните от подсъдимия маневри преди инцидента, които не му били инкриминирани, макар да са представлявали съществен елемент от цялостната картина на произшествието. Все в тази връзка се поддържа, че не били обсъдени показанията на св. Г, И. и М. за това, че подсъдимият е спирал на светофара преди района на произшествието и до мястото на удара не е могъл да развие въпросната скорост. Оспорва се и квалификацията за бягство е местопроизшествието, в която насока отново се съзират процесуални нарушения с оглед подценяване обясненията на подсъдимия. Претендира се отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия поради несъставомерност на деянието му, за което се счита, че е била приложима хипотезата на чл. 15 от НК. Алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Застъпени са и оплаквания за несправедливост на наказанието и претенция за намаляването му. В жалбата на гражданските ищци и частни обвинители са изложени възражения срещу неправилно намаляване размерите на присъдените обезщетения. Иска се тяхното увеличаване в пределите, отмерени с първоинстанционната присъда. В с. з. пред ВКС повереникът поддържа направените оплаквания и искания, като в пледоарията по същество въвежда допълнителна претенция за несправедливост на наказанието, наложено на подсъдимия с оглед прилагането на чл. 66 от НК. Прокурорът от ВКП намира двете жалби за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 05.03.2008 г., постановена по НОХД № 2307/07 г., Софийски градски съд, НО – 9-ти състав, е признал подсъдимия А. А. А. за виновен в това, че на 12.05.2006 г., около 21. 40 ч., в гр. С., по бул. „Никола Вапцаров” с посока на движение от бул. „Пейо Яворов” към бул. „. връх”, при управление на лек автомобил м. „Опел Астра” с ДК № С* нарушил правилата за движение по чл. 21 ал. 1 и чл. 119 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. С. М. , като след деянието избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343 ал. 3, пр. 4, б. “б”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 242 ал. 1 и чл. 54 от НК му наложил наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 от НК отложил за срок от 4 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 4 години, считано от влизане на присъдата в сила. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданските ищци В. М. и М. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. за всеки един от тях, а на А. С. – 25 000 лв., като е отхвърлил претенциите за разликата над уважените размери. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. Въз основа на депозирана жалба единствено от подсъдимия за цялостна проверка на присъдата, е било образувано ВНОХД № 537/2008 г. по описа на Софийски апелативен съд, приключило с понастоящем обжалваното решение. Със същото присъдата е била изменена, като подсъдимият е бил оправдан частично по обвинението деянието да е в причинна връзка с допуснато нарушение по чл. 119 от ЗДвП и е бил намален определения на основание чл. 66 ал. 1 от НК изпитателен срок от 4 на 3 години. Намалени са били и размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди – на 35 000 лв. за гражданските ищци В. М. и М. С. и на 20 000 лв. за ищеца А. С. В останалата част присъдата е била потвърдена.   По жалбата на подсъдимия: Доводите в жалбата на подсъдимия, свързани с осъждането му за несъставомерно деяние, до който неправилен материално-правен резултат се е стигнало поради допуснати нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд при изследване на въпроса за скоростта на движение в района на произшествието, приета в параметрите на 85-90 км./ч., са неоснователни. Същите възражения са били направени и пред въззивния съд в контекста на обосноваността на присъдата, като видно от мотивите те внимателно са били обсъдени и отхвърлени като неоснователни, което заключение не търпи промяна дори и разгледано на основата на процесуални нарушения, които само формално са изтъкнати като основание за ревизия на въззивното решение. Няма никакво основание да се счита, че във фактически план обстоятелствата, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на участниците в ПТП са били недостатъчно пълно и обективно изяснени. Извършената процесуална работа от двете инстанции по събиране и проверка на доказателствата явно демонстрира изпълнение на задълженията им в тази връзка. Това е особено важимо за въззивната, чието решение е предмет на касационната проверка и която е видно, че е положила нужното внимание и усърдие да прецизира фактологията на пътния инцидент и уточни действителното място на удара, довело до оправдаване на подсъдимия по обвинението за допуснато нарушение и по чл. 119 от ЗДвП. Не по-малко внимание е отделено и на изясняване на другия оспорван от защитата въпрос за величината на скоростта, определена на 85-90 км./ч. и която безусловно има значение за формиране на заключението дали е било допуснато инкриминираното нарушение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП, вследствие на което се е стигнало до настъпване на удара и смъртта на пострадалия. По този повод мотивите на въззивната инстанция не търпят никакви упреци. Противно на застъпеното в жалбата, констатациите за възприетата величина на скоростта съвсем не се основават единствено на показанията на св. М, нито е налице разумно основание да се счита, че отделна група доказателствени средства са били пренебрегнати, а също и че правото на защита на подсъдимия е било нарушено поради отказ за експертна проверка на отделни детайли от съобщените възприятия на М. за поведението на подсъдимия преди мястото на удара. В тази връзка доводите на защитата, основани върху неизпълнение на изискването по чл. 14 или в нарушение на чл. 12 ал. 1 от НПК, са очевидно неоснователни. Внимателният прочит на мотивите (вж. л. 7-9) убеждава, че за да потвърди фактическата констатация за управление със скорост над разрешената в населено място и конкретно 85-90 км./ч., въззивният съд прецизно е изследвал доказателствената информация, относима към разрешаването на този въпрос. Тя е била изведена не само от показанията на разпитаните свидетели - св. М, както и св. Г, М. и И. , които са възприети да обосновават единствено движение със скорост по-висока от 50-60 км./ч., но и внимателно е била съчетана с обективните данни за травматичните увреждания при пострадалия и деформациите по автомобила, послужили на експертите от КСМАТЕ да уточнят скоростта в посочената величина. Действителното съдържание на гласните доказателства са очертавали движение на автомобилите, управлявани от св. М, съответно от св. Г, в лява пътна лента със скорост от около 50-60 км./ч., когато подсъдимият е извършил престрояване от средна в лява лента и обратно с относително по-висока скорост, възприето като „промушване” не само от М. , но и от св. М. С. удар е реализиран на известно разстояние след извършване на последната маневра при попътното движение в средната лента. Подробно обсъдено е и твърдяното обстоятелство от защитата за спиране на подсъдимия на светофара преди района на инцидента и релевираната в тази връзка невъзможност да развие въпросната скорост от 85-90 км./ч., като след надлежно проучване на показанията на св. Г то е било прието за недоказано. Комплексното експертно становище за реализиране на удара със скорост от порядъка на 85-90 км./ч. е било основано върху обективни данни - деформациите по автомобилите и уврежданията на пострадалия. Съответно, при наличието на тази доказателствена съвкупност (за чието разширяване не е имало процесуална необходимост, вкл. чрез назначаване на поисканата от защитата експертиза, по който въпрос въззивният съд е изложил подробни мотиви в определението си) и след обсъждането й в пълнота и с нужното внимание, съдилищата не са имали основание да приемат величина на скоростта, по-различна от застъпената в мотивите, която е определяща за формиране на извода за причинната връзка с допуснато нарушение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП. В този аспект съвсем накратко маркираният довод за причиняване на резултата от случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, респ. за несъставомерност, не може да бъде възприет, след като в обективен план е било установено движение с неразрешената скорост от 85-90 км./ч., която не е позволила на подсъдимия своевременно да възприеме неправилно пресичащия пешеходец, но което е могло да се случи, ако беше се движил с позволената скорост от 50 км./ч., при която и ударът е бил предотвратим. Констатациите на съдилищата относно извършваните от подсъдимия маневри преди удара нямат съществено значение при преценката за конкретната величина на скоростта. Пътният инцидент е настъпил не по време или с оглед предприемането на тези маневри, а след тяхното извършване и продължаване на движението в средната лента с неразрешената скорост , която е в пряка причинна връзка с резултата. Неоснователно е и твърдението за неправилна оценка на доказателствата, съотносими към извода за наличие на съставомерния признак „бягство от местопроизшествието”. Обясненията на подсъдимия по този въпрос не са били игнорирани, а са били добре обсъдени заедно с показанията на св. И, Г. М. и М. и съпоставени с показанията на полицейските служители Г. и С. Последните двама са предприели спиране на автомобила поради засичане на движението му с високата скорост от 120 км./ч. – управление, което с оглед съобщеното от М. за възприетия от нея ударен човек на пътя и ускоряване, потвърдено и от св. И, като това е станало след посипване на счупени стъкла вследствие на удара, не отговаря на поведение на лице, което е решило по своя воля да уведоми контролните органи за пътния инцидент. Изложеното дотук очертава, че противно на отразеното в жалбата, не са били игнорирани обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им те са били отхвърлени поради наличието на достатъчно по обем и сигурност обвинителни, на които е отдадена тежест при изложени за това конкретни и убедителни съображения. Поради това, липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретен фактически и правен извод, е било опорочено, както и че правото на защита на подсъдимия е било съществено ограничено. Не са били допуснати твърдяните нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение преценките за доказателствената подкрепа и относимост на поведението на подсъдимия към инкриминираното му престъпление. С оглед тези съображения ВКС намира, че като е възприел деянието му като съставомерно по текста на чл. 343 ал. 3, пр. 4, б. “б”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. с чл. чл. 242 ал. 1 от НК и е ограничил причинната връзка само до допуснато нарушение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП, Софийският апелативен съд правилно е приложил закона, а поради това оплакванията срещу наказателно-осъдителната част на въззивния акт се явяват неоснователни. Липсва основание за ревизия на наказанието на подсъдимия. То е било наложено в пределите по горепосочения наказателен текст и конкретно съобразно минимума от 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за намаления срок от 3 години. Последното е било сторено поради отпадане на едно от инкриминираните му нарушения и преразглеждане на въпроса за неговата поправимост при констатираните смекчаващи обстоятелства, между които и приноса на пострадалия. Не се твърдят, а и не се установяват обстоятелства със смекчаващ характер, които да обуславят по-голямо намаляване на наказанието. Затова и в тази част ВКС намира жалбата за неоснователна.   По жалбата на гражданските ищци и частни обвинители: Неоснователни са възраженията срещу изменителната гражданско-осъдителна част на въззивното решение, застъпени в писмената жалба. За да намали размерите на присъдените обезщетения – предявени за всеки един от ищците по 50 000 лв. съответно уважени от първата инстанция по 40 000 лв. за В. М. и М. С. и 25 000 лв. за А. С. , с по 5 000 лв., въззивната инстанция е преоценила значението на приноса на пострадалия в контекста и на отпадане на едно от инкриминираните на подсъдимия нарушения. С оглед предявените размери, както и констатирания принос, респ. неговата тежест, ВКС намира, че липсва основание обезщетенията за неимуществени вреди да бъдат увеличавани. Маркираните възражения на повереника в пледоарията по същество относно наказанието на подсъдимия и конкретно срещу приложението на чл. 66 от НК не могат да бъдат обсъждани. Освен, че в тази част първоинстанционната присъда не е била атакувана, като това е сторено само относно гражданската част, то и видно от депозираната касационна жалба този въпрос не е засегнат, макар и само в контекста на намаления размер на изпитателния срок по чл. 66 ал. 1 от НК, в какъвто аспект е направена промяна с въззивното решение. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 336/21.07.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 2 състав, постановено по ВНОХД № 537/2008 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.