2 Р Е Ш Е Н И Е № 180 София, 25.04.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на девети април две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 198/2011 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение №31 от 13.01.2012г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на [фирма], представляван от М. Т. П. чрез адв. В. Ц. срещу въззивно решение №952 на Апелативен съд София, постановено на 7.12.2010г. по гр.д.№579/2010г.,с което решението на първоинстанционния съд – Окръжен съд Монтана, от 04.05.2010год., постановено по гр.д. № 199/2009 год., е отменено в частта, с която е осъдена [община] да заплати на [фирма] на основание чл.72 във вр. с чл.74, ал.2 от ЗС сумата 70 844 лв., представляваща увеличената стойност на имот - парцел I, кв.40 по плана на [населено място], вследствие извършеното подобрение - пристройка „кафе-аперитив”, както и за сумата от 3 141 лв. разноски по делото, и вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма] против [община] иск с правно основание чл.72 във вр. с чл.74, ал.2 от ЗС за сумата от 70 844 лв., представляваща увеличената стойност на имот -парцел I, кв.40 по плана на [населено място], вследствие извършеното подобрение - пристройка „кафе-аперитив”, като неоснователен. В останалата част решението на М. като необжалвано е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т.3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна – [община], оспорва основателността на жалбата. С цитираното по-горе определение № 31 от 13.01.2012г. е допуснато касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК по въпросите за приложението на чл.68 и чл.69 ЗС при предявено искане за заплащане стойността на извършени в чужд имот подобрения, на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, установи следното: В обжалваното решение е прието, че с оглед поддържаното в отговора по чл.131 от ГПК на ответната община твърдение, че ищецът е извършил строежа в качеството си на наемател на съседната сграда и прилежащ терен, което не е оспорено в процеса, както и с оглед на приетото за установено в мотивите на представеното и прието като доказателство по делото влязло в сила решение на РС Монтана от 22.10.2009г. по гр.д.№266/09г., че през 1991г. страните са сключили договор за наем, по силата на който общината е отдала под наем на ищеца част от двуетажната масивна сграда, към която е изградена процесната постройка, а с допълнително споразумение от 5.10.1993г. му е отдала под наем още помещения от същата сграда , “ведно с прилежащата площ от терена, върху който наемателят има изградена сграда съгласно чл.120 от ППЗТСУ”, ищецът е държател, а не владелец на построеното. Това според въззивния съд не дава основание да се приеме, че ищецът може да се ползува от привилегията на добросъвестния, съответно недобросъвестния владелец, на които законът в чл.72-74 ЗС предвижда заплащането на извършените в чужд имот подобрения. Прието е, че допускането на [фирма], представляван от М. Т. П., в имота представлява държане, т.е. че същият има качеството държател. Поради това, макар по делото да е прието, че същият е извършил подобрения в имота, при това без да му е надлежно отстъпено право на строеж, искът е отхвърлен като неоснователен по причина, че като държател на имота не може да се ползува от разпоредбата на чл.71 и чл.74 ЗС. Прието е, че отношенията между собственика и държателя могат да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощно или неоснователно обогатяване. Прието е също, че вземането за подобрение върху чужд имот е покрито със съдебна защита с петгодишен давностен срок, който започва да тече от извършване на подобрението. В тази връзка като е приел, че с отговора си ответната община е направила възражение за погасяване по давност на заявената претенция, при съобразяване и на обстоятелството, че строежът е извършен през 1993г., а искът е предявен на 29.12.2009г., съдът е счел, че искът е неоснователен и поради погасяването му по давност. Постановление №6 от 27.12.1974г. на Пленума на Върховния съд и последвалата трайна съдебна практика приемат, че разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователното обогатяване на собственика на вещта с подобренията, извършени само от владелеца на същата. Тези разпоредби не се отнасят до лица, които не упражняват владение. Въпросът за правното основание на предявения иск обаче, е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. При ликвидиране на облигационни отношения, породени от извършен от подобрителя строеж в чужд имот, е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество той го е извършил. С оглед на това становище настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: В случая ищецът, сега касатор, е твърдял, че въз основа на надлежно издадени от ответника на негово име строителни книжа, е изградил в собствен на ответника недвижим имот процесната сграда. Завършил строежа през 1993г. и ответната община му издала разрешение за ползване. През 2002г. се снабдил с нотариален акт за собственост на постройката на основание отстъпено право на строеж и реализиране на строителството. През 2006г. [община] заявила претенции към имота и предявила срещу него иск по чл.108 от ЗС като с влязло в сила решение този иск бил уважен. Поддържал е също, че е извършил строежа със знанието и без противопоставянето на общината, поради което има правата на добросъвестен подобрител, като за извършения от него строеж, представляващ подобрение, претендира увеличената стойност на имота. Същевременно е обосновал размера на претенцията си с разходите, които е направил за осъществяване на строителството и въвеждане в експлоатация на сградата. Съобразявайки изложеното въззивното решение е неправилно, постановено е при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон: ищецът претендира стойността на подобрението, извършено от него като държател на процесния имот със знанието и без противопоставянето на собственика-ответната община. Макар да е използвал израза “увеличената стойност на имота” , видно от обстоятелствената част и петитума на иска, в това число и приложения като част от исковата молба опис на сторените разходи, претенцията е с предмет действителният разход на труд и материали, вложени при строителството. При иск за подобрения в чужд имот задължение на ищеца е да посочи в обстоятелствената част на исковата си молба както тяхното точно описание, така и времето на извършването им. Необходимо е да посочи също така основанието (или липсата на основание), на което е бил в имота към момента на подобряването му. Тези изисквания са съществени за определяне правната квалификация на иска, която трябва да се основава на тези твърдения, така и на подлежащите на доказване факти и обстоятелства. В случая ищецът е сторил това- дал е описание на подобрението и времето на извършването, посочил е и правопораждащият юридически факт или основанието, на което е извършил строителството – издадените му строителни книжа. В ТР № 85/68 г. е прието, че отношенията между собственика и подобрителя се уреждат съобразно договора, ако няма договор - по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, съответно на неоснователно обогатяване - чл. 60 - 62 и 59 от ЗЗД, а за добивите - чл. 93 от ЗС. Ето защо при така изложеното от самия ищец фактическо положение, при което той е извършил строителните дейности /а за това, по преценка на съда, може да се изискат и обяснения от страните/, следва да се определи правното основание на предявената претенция. Ако не се касае до договорни отношения, както е в настоящия случай, то за основание на иска ще послужи нормата на чл. 60 и сл. ЗЗД. С оглед така релевираните от ищеца факти, на които се основава исковата претенция, настоящата инстанция намира, че въззивният съд не е дал точната правна квалификация на предявения иск. Доколкото се претендира стойността на подобрения, извършени от ищеца в качеството му на държател на имота със съгласието и без противопоставянето на собственика , то въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по иск, предявен по правилата на водене на чужда работа без пълномощие (негоциорум гестор) чл. 60 и сл. ЗЗД. Начинът, по който ищецът е квалифицирал иска си, не обвързва съда, който е длъжен да определи правната квалификация на претенцията въз основа на изложените от ищеца фактически твърдения. Въззивният съд се е произнесъл по спора без да му даде точната правна квалификация, така както го задължава процесуалният закон като втора инстанция по същество, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск. Законосъобразно въззивният съд е приел, че в случая касаторът не е могъл да се ползува от привилегията на “добросъвестния владелец”, на когото законът предвижда заплащане на извършените в чуждия недвижим имот подобрения, съдът следва да изхожда от установените по делото факти, доказващи, че когато ищецът е извършвал подобрения е имал качеството на държател и ако подобрението е извършено със съгласието на собственика, отношенията следва да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие - чл. 60 и сл. ЗЗД - да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, а ако собственикът се е противопоставил - по правилата на чл. 59 от ЗЗД, с което той се е обогатил до размера на обедняването. За пълнота на изложението следва да се посочи и следното : когато въз основа на изложените факти и заявен петитум поради непълнота, неяснота или противоречие съдът не е в състояние или има колебание да определени точно правната квалификация на предявения иск, исковата молба следва да се остави без движение, като се дадат на ищеца изрични указания за констатираната нередовност. По този начин се обезпечава законосъобразното провеждане на процеса. Когато това не е сторено от първоинстанционния съд, задължен да предприеме съответните процесуални действия в тази насока е въззивният съд. По разноските за водене на делото във Върховния касационен съд, ще следва да се произнесе въззивният съд при повторното разглеждане на спора от него. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о. РЕШИ: ОТМЕНЯВА въззивно решение №952 на Апелативен съд София, постановено на 7.12.2010г. по гр.д.№579/2010г.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: