Р Е Ш Е Н И Е № 6 София, 1 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети януари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр.КОЛОВА................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2297/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. Е. Д. чрез защитника му адв. К., на З. Б.-Д. – майка и защитник на подсъдимия, както и по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци В. В. и Р. В. срещу въззивно решение № 174/14.11.2012 г., постановено от Апелативен съд – гр.Бургас по ВНОХД №169/2012 г., с което е била потвърдена първоинстанционна присъда № 42/20.02.2012 г., постановена от Бургаски окръжен съд по НОХД № 1655/2011г. С първоинстанционната присъда подс. Д. e бил признат за виновен за това, че на 03.08.2011 г. в [населено място] умишлено умъртвил Г. Р. В., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития В., поради което и на осн. чл. 116 ал.1 т.6 пр.2 вр. чл. 115 и чл. 54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години, като е бил оправдан по обвинението да е извършил убийството с особена жестокост. С присъдата подс. Д. е бил осъден да заплати на гражданските ищци - родители на убития сумите от по 100 хиляди лева на всеки от тях, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от деянието. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез негов адвокат, релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал.1 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. В обсега на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се твърди, че незаконосъобразно са били допуснати до разпит полицейските служители, които са разпитвали подсъдимия, тъй като те са извършвали действия по разследването, подсъдимият е бил задържан, а разпитите са извършвани без присъствие на адвокат. Нарушението на материалния закон се обосновава с липса на квалифициращото обстоятелство „особено мъчителен начин” на извършване на убийството, както и наличие на предпоставки за приложението на чл.118 от НК, тъй като то е извършено в състояние на силно раздразнение у подсъдимия, предизвикано от пострадалия. Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НК се обосновава с твърдението за неотчитане на всички смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Съдържа се довод и за прекомерно завишаване на размерите на обезщетенията по гражданските искове, които не са съобразени със поведението на пострадалия по съпричиняване на общественоопасния резултат. Прави се искане за преквалификация на престъплението по чл. 118 или чл. 115 от НК, алтернативно – налагане на наказание при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК при запазване на квалификацията по чл. 116 ал.1 т.6 от НК, както и намаляване на обезщетенията по гражданските искове. В жалбата на майката и защитник на подс. Д. се сочи наличие на всички касационни основания. Изразява се несъгласие с правната квалификация „убийство, извършено по особено мъчителен начин за пострадалия”, тъй като доказателствата не сочели на непрекъснати особено силни болки, а недопускането до разпит на лекарския екип, извършил оперативната интервенция на пострадалия за установяване на това обстоятелство, намира за съществено процесуално нарушение. Същото обосновава и с факта, че показанията на полицаите по същество са подменили обясненията на подсъдимия, че неоснователно не е дадена вярна на последния, че е предизвикан и обиждан от пострадалия, в каквото състояние е извършил престъплението, както и че не е прието, че това поведение на пострадалия е изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. Прави се искане за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, оправдаване по правната квалификация по чл. 116 ал.1 т.6 от НК, а в случай, че последната бъде потвърдена – да се определи наказание под законовия минимум. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци се съдържат доводи за касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НК. Нарушението на материалния закон се аргументира с неправилното оправдаване по обвинението убийството да е извършено „с особена жестокост”, а явната несправедливост – с отказа да се наложи наказание „доживотен затвор”. Прави се искане за изменение на въззивното решение с налагане на това наказание /каквото правомощие ВКС не притежава/. Пред касационната инстанция защитата на подс. Д.-упълномощени защитници-адвокати и неговата майка поддържа жалбите по съображенията, изложени в тях, с всички искания. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа жалбата си в двете й части. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и счита, че въззивното решение следва да бъде потвърдено, тъй като липсват сочените касационни основания. Подсъдимият заявява, че не е искал да умъртви пострадалия, а като е осъзнал стореното, е имал желание да го транспортира до бърза помощ, за да спаси живота му. Намира, че е приложим друг материален закон – чл. 124 от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на защитниците на подсъдимия е частично основателна. Жалбата на повереника на частните обвинител и граждански ищци е неоснователна. Касационната инстанция не намери да е налице нарушение на процесуалните правила, което да попада в обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Доводът за незаконосъобразност на проведените разпити на свидетелите – полицаи е правен и пред въззивния съд, който е дал отговор, съответстващ на правилното приложение на процесуалните правила. По същество се възразява срещу разпита на свидетелите И. А., М. Ж., Р. К., Я. С., К. И., Д. Т., И. Н., някои от които са посетили местопрестъплението по повод обаждането на самия подсъдим за извършено престъпление, други са участвали в транспортирането му до сградата на РПУ, а последният – до сградата на съдебна медицина за освидетелстването му. Обективният прочит на материалите от досъдебното производство би следвало да насочи защитниците на подсъдимия към категоричната неоснователност на тяхното възражение. Никой от посочените полицейски служители не е участвал в извършването на разследването по делото. Същото е започнало с първото по делото действие – оглед на местопроизшествие /л.59 и сл. от досъд. производство/, извършено от разследващ полицай Д. И., а непосредствено след него - привличане на обвиняем, извършено от разследващ полицай Й. Л.. Съгласно чл. 212 от НПК разследването започва с образуването на досъдебното производство от прокурора с нарочно постановление /ал.1/ или със съставянето на протокола за първото действие по него /ал.2/. Органът, който извършва това първо действие, както и органът, който извършва останалите процесуално-следствени действия в хода на разследването са „лица, извършвали действия по разследването”, поради което за тях съществува забраната за участието им в наказателното производство в качеството на свидетели. Всички останали полицейски служители, които са имали досег с факти и обстоятелства, касаещи предмета на доказване в наказателното производство, не попадат в ограничението на чл. 118 от НПК и техният разпит е напълно допустим, а в повечето случаи и препоръчителен. Именно тези служители, пристигнали първи на мястото на престъплението, разполагат с необходимите професионални умения да възприемат значимите факти за бъдещия процес, да ги запаметят и впоследствие възпроизведат. За разлика от обикновените граждани, те би трябвало да имат възприятия, лишени от емоция и пристрастие, както и способност максимално бързо да се ориентират в обстановката по извършване на престъплението и да запазят същото до извършване на неотложните следствени действия. Затова и законодателят не само, че не ги изключва от кръга лица, чийто разпит е допустим в качеството на свидетели, но и изрично ги посочва /чл.118 ал.1 т.3 от НПК/ като лица, чийто разпит е допустим. Като е допуснал до разпит полицейските служители, които не са участвали в разследването, а са посетили първи местопрестъплението, запазили са го, задържали са подсъдимия и са установили кои са свидетелите на деянието, съдебните инстанции не са допуснали каквото и да нарушение на процесуалните правила. Въпросът по оценка на показанията на тези свидетели е отделен въпрос и той зависи от убеждението, което решаващият орган е изградил за тяхната достоверност и съответност с останалите доказателства по делото. Тази преценка в случая е направена обективно от съдебните инстанции. Тя намира опора в цялата доказателствена съвкупност, доколкото това, което всички свидетели - полицаи са твърдели, е, че при пристигането си подсъдимият Д. е излязъл, заявил е, че той е извършителят, „че е намушкал момчето” и е показал с кой нож е сторил това и къде го е оставил. По отношение на така въведените факти от свидетелите в наказателния процес липсва каквото и да е противоречие между тях и обясненията на самия подсъдими, който не ги отрича и дава същите обяснения за тях. Единственото противоречие би могло да бъде констатирано между показанията на свидетелите К. И., Д. Т. и И. Н., от една страна, и обясненията на подсъдимия, от друга, относно дълбочината на проникване на ножа в тялото на пострадалия, избора на точно този нож, както и отношението на подсъдимия към стореното от него. Тези противоречия обаче са били обсъдени от съдебните инстанции в съответните им актове в частта относно субективната страна на деянието, но не показанията на свидетелите са били водещи при направата на съответните правни изводи. По този начин не намира основание в материалите по делото доводът, че с показанията на свидетелите-полицаи са подменени обясненията на подсъдимия, поради което не се констатира да е налице соченото процесуално нарушение. Не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и с оглед твърдението, че не са разпитани медиците от лекарския екип, обгрижвал пострадалия. Първоинстанционният съд е събрал възможните доказателства за състоянието на жертвата на престъплението, които са достатъчно на брой, за да удовлетворят претенцията на защитата за установяване на това обстоятелство. Разпитана е лекарката от екипа на бърза помощ, пристигнал на местопрестъплението – св. Ц. Й. /л. 126/, както и лекарят от Спешна помощ, извършвал противошоковата терапия – св. А. М. /л.138/. Поради липса на възможност за провеждане на личен и непосредствен разпит са били прочетени по реда на чл. 281 от НПК показанията на медицинската сестра от екипа на бърза помощ – св. Я. Я.. По този начин са били събрани максимален брой доказателства за състоянието на жертвата от момента на пристигането на лекарския екип до момента на поставянето й под анестезия. Именно този период интересува защитата относно обстоятелствата, даващи основание за правната квалификация на деянието като „убийство, причинено по особено мъчителен начин”. Евентуалните показания на лекарите от екипа, извършил оперативната намеса, не биха допринесли за изясняване на това обстоятелство, доколкото те са свидетели на състоянието на жертвата под анестезия и на неговата смърт, а тези възприятия не са относими към установяване на този елемент от предмета на доказване. При пълно и прецизно съблюдаване на правилата за събиране и оценка на доказателствата съдебните инстанции са установили фактическа обстановка, по която страните принципни не спорят. Единственото противоречие между тях касае приложимия материален закон към установените фактически положения. Искането за квалификация на престъплението по чл. 118 от НК е правено пред всички предходни инстанции и обосновано е оставено без уважение. За преценката на основателността му е възприет подход от инстанциите, които напълно съответства на закона и на установената съдебна практика. Назначени са били и са изслушани три съдебно-психиатрични експертизи относно психо-физиологическото състояние на подс. Д. Д. в момента на деянието и причините за него. С процесуален усет и опит този въпрос за поред път е изследван обстойно от въззивната инстанция. Въз основа на комплексния анализ на доказателствения материал този съд е извършил оценка на състоянието на дееца, при което у него е възникнал умисъла за извършване на инкриминираното деяние. Експертното заключение на психологичните и психиатрични характеристики на личността на подсъдимия Д. го характеризира като личност със завишен самоконтрол, добре сдържащ проявите си, чувствата и негативните си реакции, интравертен тип с повишена сензитивност и чувствителност. Психологически се отличава с изразена себенеувереност, мнителност, социална и емоционална зависимост. Паралелно с това е констатирана и изразена възбудимост от неуравновесен тип с прекомерна сила на афекта и склонност към формиране на свръхценни идеи, склонност към голям диапазон от емоционални състояния с лесни преходи от възторг до пълно отчаяние. На този фон появата на пострадалия Г. В. пред портата на дома му, където се е намирал със св. Г. Ш., е „отключила” негативни емоционални натрупвания у Д. – ревност, заплаха за отнемане на значим за него човек /св. Ш./, гняв, прераснал в ярост, но не е достигнал нивото на силно раздразнение, което да дава основание за приемане на медицинския критерий за приложимостта на чл. 118 от НК. Емоциите, които са движели подсъдимия непосредствено преди и по време на деянието, са били от категорията на обикновената раздраза, без да преминават в „силно раздразнено състояние”. За наличие на такова душевно състояние у подсъдимия по делото също липсват каквито и да е доказателства. Дори собствените му обяснения не съдържат фактически данни за състояние на бурна нервна реакция, при която съзнанието му да е било значително стеснено, овладяно от чувства, а възможността му за адекватни, разумни преценки на собствените му действия на създалата се ситуация да е била значително намалена. Отношенията между тримата млади хора - пострадалият Г. В., св. Г. Ш. и подс. Д. Д. са „тлеели” от значителен период от време. Всеки от тримата е бил наясно с емоциите на другите двама и те не са били изненада за никой от тях. В тези отношения изключително значима роля е изиграло непостоянното, провокативно и емоционално невъздържано поведение на св. Ш., която периодически е подклаждала състоянията на ревност у двамата младежи. При стеклите се обстоятелства на 03.08.2011 г. не би могло да е изненада за подс. Д. появата на пострадалия В. пред дома му, където малко преди това е пристигнала св. Ш.. Д. е бил наясно относно мотивите, които могат да водят В. на това място, и от развоя на събитията е повече от ясно, че пострадалият е търсел контакт със св. Ш., а не с подсъдимия. От своя страна свидетелката е била склонна да разговаря с Г. В., правила е опит за това, но е била възпрепятствана именно от подсъдимия. Присъстващите на мястото свидетели-очевидци са категорични, че не са възприели каквато и да вербална или физическа провокация по отношение на подсъдимия от страна на пострадалия, която да е довела подсъдимия Д. до състояние на силно раздразнение, обусловено от действия, посочени в нормата на чл. 118 от НК. Състоянието на силно раздразнение е фактически въпрос и след като не са събрани доказателства, установяващи по несъмнен начин предпоставките и обективните му характеристики, съдът не би могъл да приложи разпоредбата на чл. 118 от НК. Като са отказали да преквалифицират престъплението по тази по-лека правна квалификация, съдебните инстанции не са нарушили закона, поради което не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 в този аспект. Същото не е налице и по повод искането на самия подсъдим за приложението на друг материален закон по отношение на осъщественото от него деяние – чл. 124 от НК. Всички доказателства сочат, че деянието е осъществено от подсъдимия с умисъл за убийство, а не само за причиняване на телесно увреждане, поради което възражението на Д. за преквалифициране на деянието в убийство по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, ВКС не намира за основателно. За установяване на действителното психическо отношение на дееца към причинения от него смъртен резултат – умисъл /при условие, че е искал или поне се е съгласявал с него – чл.11 ал.2 от НК/ или непредпазливост /при условие, че не е предвиждал настъпването на смъртния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди, или макар и да го е предвиждал, е мислил да го предотврати – чл. 11 ал.3 от НК/ се изхожда от обективната страна на неговото поведение: характера, насоката и силата на действията, способа на извършването му, средството, на посегателство върху пострадалия, органите на човешкото тяло, които са засегнати, причинените непосредствени наранявания. И двете предходни съдебни инстанции правилно са заключили, че при пробождането на пострадалия с нож подсъдимият Д. е действал с умисъл за убийството му. В тази насока вярно са оценени установените по делото обстоятелства за значителна сила на двата удара, достатъчни да проникнат в гръдната кухина на В., като единият засегнал белия дроб с прорязване по предната и по задната повърхност и прерязване на ІІІ интеркостална артерия и медиастенална плевра, а другият – проникващ в гръдната кухина във второ междуребрие с нарушение на херметичността на гръдната половина, без да засяга белия дроб. Отдадено е дължимото значение на мястото на нанасяне на ударите - сърдечната област, оръдието, с което са нанесени – кухненски нож, близкото разстояние между жертвата и нанасящия ударите, положението на пострадалия, който се е спънал и паднал по гръб на пътното платно, както и това на подсъдимия – надвесен над него. Всички тези обстоятелства са оценени по единствения правилен начин с оглед субективното отношение на дееца към причинения престъпен резултат - смъртта, а именно като неговото пълно съзнаване като възможност за настъпване и желание за прякото му постигане. При установеното въздействие с опасно оръдие, годно да причини смърт, със значителна сила върху гръдната част на човешкото тяло, в която се намират почти всички жизненоважни органи, нанасянето на два последователни удара все в тази област на тялото, непосредствената близост на телата на нанасящия удара и жертвата, независимо от бързината на развилите са ситуация, у дееца несъмнено е било оформено съзнанието, че причинява смъртта на пострадалия. С оглед на това липсват обективни предпоставки за обсъждане на друга правна квалификация от гледна точка на субективното отношение на подс. Д. към резултата. Като не е приложил нормата на чл. 124 от НК, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Не се констатира такова нарушение и с оглед оправдаването на подс. Д. по обвинението да е причинил смъртта на Г. В. с „особена жестокост”. Това твърдение, съдържащо се в жалбата на частните обвинители, се обосновава с броя на ударите с нож – два в гърба при тичането на жертвата и два – в гърдите при падналото й положение. Обосновано въззивният съд е намерил, че липсват доказателства, които да обусловят наличието на това квалифициращо обстоятелство в конкретния случай. Не винаги броят на нараняванията е от значение за характеризиране на убийството като такова, извършено с особена жестокост. В случая двете наранявания в гърба на пострадалия са били порезни, като не са прониквали в гръдната кухина и нямат отношение към генезата на смъртта му. Двете проникващи в гръдната кухина прободни наранявания са нанесени последователно, почти мигновено един след друг. Механизмът на причиняването им не сочи на това подсъдимият да е действал с особена ярост, свирепост и безчовечност, надхвърлящи обичайните действия за причиняване на смърт с подобно средство и при сходни ситуации. Личността на подс. Д., разкриваща го като такъв, който по-скоро при конфликт ще нарани себе си отколкото друг /при подобна ситуация на ревност в присъствие на пострадалия и св. Ш. е разбил витрина с юмрук, като е получил сериозно порезно нараняване/, фактът, че веднага след деянието се е прибрал в дома си и е телефонирал на полицията, като е признал деянието, не разкриват нито престъплението, нито проявата на дееца чрез него, като такива с особена жестокост и коравосърдечност. Доводът на защитниците на подс. Д., съдържащ се в жалбите срещу въззивното решение, за липсата на квалифициращото обстоятелство на убийството „по особено мъчителен начин за убития” намира опора в доказателствата по делото. Съдебните актове на двете предходни инстанции страдат от сериозен дефицит на мотиви по отношение на тази част от приложения от тях материален закон. Този недостатък е резултат не от непрецизна аналитична дейност или пропуск от страна на съдебните състави, а от очевидна липса на безспорни и категорични доказателства за наличието на този елемент от правната квалификация на престъплението. За да е налице квалификация по чл. 116 ал.1 т.6 пр.2 от НК – убийство по особено мъчителен начин, правната доктрина последователно приема, че следва да се установи чрез доказателствата по делото, че пораженията върху пострадалия са особени и той преди да умре е изживявал извънредни мъки, болки и страдания в един по-продължителен период от време, че те са в по-висока степен от нормалните такива за едно убийство. Следователно, за да се квалифицира убийството като причинено „по особено мъчителен начин за убития”, следва да се имат предвид не тези болки и страдания, които са свойствени за всяко въздействие върху човешкото тяло, годно да причини смърт, а прекомерно създадените мъчения или изключителни страдания на пострадалия, които не биха били налице, ако деецът не е употребил особено средство или е причинил смъртта по особен начин с цел да създаде прекомерни мъки и страдания на жертвата. Затова и в ПП на ВС № 2/1957 г. – т.15 са посочени примерни начини на причиняване на смърт по особено мъчителен начин, за да се отграничат тези случаи от обикновените такива на причиняване на смърт, при които безспорно жертвата изпитва страдания, но те не достигат тази степен на интензитет, която е необходима за посочената квалификация. В конкретния случай съдебните инстанции са се задоволили да запълнят съдържанието на квалификацията по чл. 116 ал.1 т.6 пр.2 от НК с факта, че пострадалият В. до поставянето му под упойка е бил в съзнание, че е разбирал случващото се с него, пъшкал е, охкал, казвал, че му изтръпват ръцете и че умира. Тези обстоятелства, както и заключението на съдебно-медицинската експертиза /л.87-88 от дос. произв./, че пострадалият е изпитвал непрекъснато силни и продължителни болки и страдания, обаче, не са достатъчни, за да се приеме, че убийството е извършено „по особено мъчителен начин”, тъй като нито начинът на извършването му /чрез две бързи и последователни прободни наранявания с нож/, нито продължителността и усещанията на пострадалия за болки и страдания, макар и силни, са надхвърляли обичайните такива за причиняване на смърт с подобно средство. Ето защо, като е приложил към установените факти по делото правна квалификация, която не намира опора в доказателствата по делото, съдът е приложил неправилно материалния закон – чл. 116 ал.1 т.6 пр.2 от НК. Отстраняването на допуснатото нарушение налага оправдаването на подс. Д. по тази правна квалификация, при което деянието му ще съставлява престъпление по основния състав на чл. 115 от НК. ВКС не намери за основателен доводът в жалбата на частните обвинители за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия, аргументирана с неправилно индивидуализиране на наказанието по най-леката от трите алтернативи в санкцията на чл. 116 ал.1 от НК. Съображенията срещу това искане, направено и пред двете предходни инстанции, правилно са били обосновани от съдилищата с наличните доказателства по делото както по отношение на конкретното престъпление, така и с тези за личността на подсъдимия. За да се наложи наказание „доживотен затвор”, законодателят в чл. 38а ал.2 от НК изисква установяване на „изключителна тежест” на извършеното престъпление. Безспорно престъплението „убийство” по принцип винаги е тежко престъпление на фона на всички престъпни прояви, регламентирани в наказателния закон. Изключителната тежест обаче следва да се извежда от конкретиката на всеки случай и тя трябва да може да се обоснове с особеностите на самото престъпление, с тези на извършителя и всички други обстоятелства, които правят обсъжданото деяние „изключително тежко” извън тези характеристики, които обуславят правната му квалификация. В настоящия случай правилно и двата предходни съда са преценили, че тази предпоставка не е била налице, тъй като нито в самото деяние, нито в личността на неговия извършител са установени особености, които да разкриват „изключителна” тежест на убийството, която да е по-висока от тази, която самият законодател е имал предвид при уредбата на санкционната част на това престъпление с предвиждането като най-лека алтернатива на наказанието „лишаване от свобода”. Тези съображения се излагат от настоящия съд в отговор на довода на жалбоподателите срещу въззивното решение в тази му част. Те обаче не влияят върху санкцията на престъплението с оглед настоящето решение, доколкото с промяната на правната квалификация на престъплението по чл.115 от НК наказанието „доживотен затвор” не е сред възможните наказания. Оправдаването на подс. Д. по по-тежката квалификация, за която му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години, по необходимост налага и преразглеждане на въпроса за наказанието, което да е съответно на извършеното престъпление и неговата личност. При правилно изяснени обстоятелства за отговорността му, които са били взети предвид от предходните съдебни инстанции, законосъобразно е било преценено, че наказанието „лишаване от свобода” следва да се индивидуализира при превес на смекчаващите обстоятелства. Неправилно обаче са отчетени като отегчаващи обстоятелства „липсата на критичност към извършеното”, както и „трайността на престъпния умисъл, престъпна упоритост, нанесени удари с нож извън съставомерните” /стр.22 от въз. решение/. Първото обстоятелство е спорно доколко е налице, предвид обстоятелството, че подсъдимият сам е позвънил в полицията с признание за извършеното, изчакал е служителите и се е предал с пълното съзнание, че за деянието му следва да понесе своята отговорност предвид неговата престъпност и укоримост, с което процесът на критичност у него е започнал, макар и вербално да не е изразен по този начин. На второ място, критичността към престъпното деяние принципно може и следва да се отчете като смекчаващо обстоятелство, но нейната липса не може да се отчита като отегчаващо обстоятелство, доколкото подсъдимият не е длъжен да дава обяснения по обвинението, както и да признава вината си, от което обаче не могат да следват негативни последици за него /аргумент от чл.115 ал.4 от НПК/. Вторите обстоятелства, макар и изброени с различни словесни изрази, очевидно имат едно и също съдържание – обстоятелството, че след като Д. е подгонил В. с нож и е успял да му причини две порезни наранявания в гърба, е продължил да го гони и след падането му го е пробол два пъти /последното всъщност е съставомерното деяние/. По този начин едно и също обстоятелство въззивният съд е отчел неколкократно като отегчаващо такова, което не следва да бъде вземано предвид. С оглед на посочените обстоятелства и като прецени, че наказателната отговорност на подс. Д. следва да се индивидуализира при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства /като напълно споделя приетите за такива от въззивния съд/, касационният съд намери, че съответно на деянието и на личността на извършителя, както и на целите, преследвани от закона с налагане на наказание като мяра за обществено въздействие върху дееца, е наказание „лишаване от свобода” в размер на тринадесет години. Искането за определяне на наказание с приложение на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, съдържащо се в жалбите на защитниците, ВКС намира за безпредметно да обсъжда, доколкото то е обусловено само с оглед правната квалификация по чл. 116 от НК, която с оглед настоящето решение вече не съществува. ВКС не намери, че по реда на касационния контрол следва да се намесва в размерите на обезщетенията по гражданските искове, присъдени в полза на родителите на починалия. Искането на защитниците се основава на неотчетено от предходните инстанции съпричиняване от страна жертвата на престъпния резултат. Такова обаче не се констатира да е било прието от съдилищата, а липсват и доказателства за обективната му наличност. Както вече се посочи, не са налице доказателства, че пострадалият е употребил каквато и да е вербална или физическа агресия спрямо подсъдимия или свидетелката Ш., чийто интереси в случая Д. да е защитавал. Тропането на пострадалия В. по заключената порта на дома, както и хвърлянето на камъчета по прозореца е имало за цел да привлече вниманието на св. Ш., като в никакъв случай не е имало за цел предизвикване на конфликт с подсъдимия. Ето защо Г. В. не е провокирал инцидента, който е резултат от лекомисленото поведение на св. Ш. и развилата се на неговия фон болезнена ревност у подсъдимия при създалата се ситуация. Това обаче не е обстоятелство, което да бъде отчетено по смисъла на чл. 51 ал.2 от НК като съпричиняване на резултата от деликта от самия пострадал, поради което правилно не е взето предвид от предходните инстанции при определяне на размерите на обезщетенията по гражданските искове за неимуществени вреди, претърпени от родителите на починалото момче. С оглед на това жалбите на защитниците срещу гражданскопотвърдителната част на въззивното решение са неоснователни. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т. 3 вр. ал.2 т.1 и т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 174/14.11.2012 г., постановено по ВНОХД № 169/2012 г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдена първоинстанционна присъда № 42/20.02.2012 г. по НОХД № 1655/2011 г. по описа на Бургаски окръжен съд, като признава подс. Д. Е. Д. за НЕВИНОВЕН и го ОПРАВДАВА по обвинението по чл. 116 ал.1 т.6 пр.2 от НК – да е причинил смъртта на Г. Р. В. „по особено мъчителен начин за убития” и НАМАЛЯВА размера на наказанието „лишаване от свобода” от седемнадесет на тринадесет години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.