Р Е Ш Е Н И Е № 170 Гр. София, 31 октомври 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 745/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. К., защитник на подс. А. П. П., против решение № 70/03. 04. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2017 год. на Апелативен съд – Велико Търново. В касационната жалба са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, както и такива за необоснованост на атакуваното решение и за непълнота на доказателствата. Изразено е несъгласие с изводите на въззивната инстанция за недостоверност на показанията на свид. П. и на обясненията на подсъдимия и се настоява да бъдат възприети твърденията на последния за присъствие на трето лице на местопроизшествието. Защитникът е неудовлетворен и от изводите на въззивния съд, че показанията на останалите свидетели следва да бъдат кредитирани, както и че следва да бъде възприето заключението на съдебнопсихиатричната експертиза. Поддържа се, че са останали неизяснени важни обстоятелства, свързани с психичното състояние на подсъдимия към момента на деянието, тъй като неоснователно е оставено без уважение искането на защитата за допускане на повторна съдебнопсихиатричната експертиза. Сочи се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не съответства на фактите и обстоятелствата по делото. Направено е искане за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия, а като алтернатива – за намаляване на наложеното му наказание. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения и изтъква като оплакване с най-голяма тежест липсата на прецизен анализ на обясненията на подзащитния му и на заключението на съдебно-психиатричната експертиза. Пледира за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия. Подс. А. П. се солидаризира със становището на своя защитник и моли съда да го оправдае. В писмена защита излага виждането си относно инкриминираните събития и обосноваността на съдебния акт и отново настоява да бъде оправдан. Частните обвинители и граждански ищци Е. И., П. Н. и В. Н. не изразяват лично или чрез повереника си становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Пледира атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 43/26. 10. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 474/2016 год., Окръжният съд – Русе е признал подс. А. П. П. за виновен в това, че на 20. 11. 2015 год. в [населено място] умишлено умъртвил И. Н. И. като деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 115 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия. Подс. П. е осъден да заплати обезщетение за претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди както следва: на Е. И. – 45 000 лева; на П. Н. – 40 000 лева и на В. Н. – 50 000 лева, заедно със законната лихва от 20. 11. 2015 год. до окончателното изплащане на главницата, като за разликата до пълния им предявен размер гражданските искове са отхвърлени. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства и по разноските по делото. Присъдата е проверена по протест на прокурора с искане за налагане на по-тежко наказание и по жалба на подсъдимия. С решение № 70/03. 04. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2017 год. на Апелативен съд – Велико Търново, първоинстанционният съдебен акт е изменен, като подсъдимият е оправдан по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК и е увеличен размерът на наказанието от петнадесет на седемнадесет години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея. Преди всичко следва да получат отговор възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като от основателността им зависи дали ще бъдат разглеждани аргументите на защитата за наличието на останалите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. На следващо място е необходимо да се отбележи, че преобладаващата част от възраженията на касатора изразяват несъгласието му с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и особено с изводите, че извършител на деянието е именно подсъдимият. В тази връзка следва да се припомни, че касационната инстанция е единствено съд по правото, поради което не може да установява нови фактически положения и се произнася въз основа на фактите, приети от долу стоящите съдилища. Именно поради това необосноваността не е касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК, с оглед на което доводите на защитата в тази насока няма да бъдат обсъждани. На разглеждане подлежат единствено тези, отнасящи се до спазване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, доколкото от касационната жалба могат да се изведат и аргументи за нарушаването на тези императивни изисквания. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на контролираната инстанция. Събраните в хода на съдебното следствие гласни и писмени доказателства и експертните заключения са обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценката им е реализирана при спазване правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителните им смисъл и съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Съдът е възприел изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, споделил е доказателствената оценка на контролираната от него инстанция и е изложил и собствени съображения относно годността на доказателствата и доказателствените средства и тяхното съответствие с обективната истина. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Несъстоятелни са аргументите, че съдилищата по фактите неправилно не са допуснали изслушване на повторна съдебно-психиатрична експертиза. ВКС многократно е изтъквал, че не всеки отказ да бъдат уважени доказателствените искания на страните води до накърняване на процесуалните им права и представлява нарушение на принципа за обективност, всестранност и пълнота при установяване на обективната истина. Отхвърлянето на тези искания ще има посочената характеристика единствено ако е станало причина да не бъдат установени съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Когато обаче правно значимите факти са доказани по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, не може разумно да се поддържа, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Наред с това в НПК са посочени изчерпателно основанията за допускане на допълнителна или повторна експертиза. Съгласно чл. 153 от НПК в първата хипотеза експертното заключение не е достатъчно пълно и ясно, а във втората – не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, т. е., необходимостта от ново експертно изследване възниква, когато вещото лице не е отговорило на всички поставени му въпроси или такива са възникнали впоследствие, респ., когато заключението е вътрешно противоречиво, когато вещото лице не е основало констатациите си върху материалите по делото или когато изводите му са голословни и не почиват върху достиженията на съответната научна, техническа или художествена област на човешкото познание. Несъгласието на страните с експертните изводи само защото не обслужват тезата им без да е налице някое от посочените основания не обосновава необходимост от допускане на нова експертиза. Настоящият случай е именно такъв. След личен преглед на подсъдимия, основавайки се на професионалните си знания и дългогодишния си опит, експертите, извършили психиатрично освидетелстване на подсъдимия, са дали категорично заключение относно психичното му състояние към момента на деянието. Същевременно в съдебно заседание пред окръжния съд подробно са разяснили какви са основанията им да отхвърлят версията, че П. се е намирал в състояние на патологично алкохолно опиване, изключващо вменяемостта, а долу стоящите инстанции са направили верен извод за изчерпателен и научно обоснован отговор на поставените въпроси, поради което законосъобразно са отказали да допуснат исканата от защитата повторна експертиза. Неоснователни са доводите за игнориране на обясненията на подсъдимия. Такова ще е налице само когато съдът е оставил без внимание информацията, съдържаща се в дадено доказателствено средство, т. е., когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждането му само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или на обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателства и доказателствени средства, не означава, че те са игнорирани. Суверенно негово право е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. В аналитичната си дейност той не е обвързан от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия. Противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че то поначало има двойствена природа – освен доказателствено средство обясненията на подсъдимия са и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд и той е подложил на обсъждане твърденията на А. П. за извършване на убийството от трето неустановено по делото лице и за невъзможност той самият да е извършител на деянието поради заболяване на ръцете, препятстващо възможността му да нанесе ударите с нож, довели до смъртта на пострадалия, като е изложил убедителни съображения кои са доказателствените източници, които опровергават защитната теза. В основата на изводите си относно авторството на деянието контролираната инстанция е поставила показанията на свидетелите А. И. и Н. И. като е взела предвид, че двамата са имали директна видимост към дома на П., тъй като магазинът им е в непосредствена близост до него. Отчетено е, че независимо че са били в търговския обект по различно време, никой от тях не е възприел друг освен подсъдимия и пострадалия да влиза или излиза от двора, а единствените гласове, които чували били именно на двамата мъже. Предвид обстоятелството, че съпрузите И. не са очевидци на действията на подсъдимия, твърденията им законосъобразно са ценени като източник на косвени доказателства при съобразяване на общоприетия в правната доктрина и съдебната практика принцип, че осъдителната присъда може да почива и само на косвени доказателства, стига те да обосновават еднопосочност и еднозначност на изводите. Ето защо посоченото от коментираните свидетели е разгледано в контекста на заключението на дактилоскопната експертиза, установяващо пръстови отпечатъци в къщата единствено от А. П. и И. И.. То е съотнесено и към експертните изводи в съдебномедицинските експертизи по метода на ДНК-профилиране за наличие на биологичен материал от подсъдимия под ноктите на пострадалия и обратно, както и за отсъствие на такъв от трето лице върху другите веществени доказателства – една здрава и една счупена чаша. Най-сетне съдът се е позовал и на заключението на съдебномедицинската експертиза от досъдебното производство, съгласно което при освидетелстването на подсъдимия непосредствено след деянието са открити охлузвания по челото, на четвърти и пети пръст на лявата ръка и две одрасквания на лявата предмишница, които могат да бъдат причинени на инкриминираната дата и които индицират на борба между подсъдимия и пострадалия. В тази връзка убедителен отговор е получило и възражението за различен механизъм на получаване на тези увреждания, като е съобразена давността и медико-биологичните им характеристики. На твърденията на А. П. и защитата му за здравословен проблем, представляващ обективна пречка за извършване на деянието, апелативният съд е противопоставил заключението на съдебно-медицинската експертиза на живо лице, допусната и приета в хода на съдебното следствие, съгласно което ограниченият обхват на движенията, свързан с невъзможност за разгъване на четвърти и пети пръст на лявата ръка и минимална контрактура на трети пръст на дясна ръка, не препятства свиването на дланите в юмрук и държането на предмети и не съставлява обективна пречка за извършване на деянието. Най-сетне, несъстоятелни са и аргументите, касаещи показанията на свидетелите Т. А., Г. Л., А. И. и Н. И. относно поведението на подсъдимия след употреба на алкохол. Въззивната инстанция е третирала тези доказателствени средства единствено като източник на характеристични данни за подсъдимия, а не като съдържащи сходни факти, въз основа на които може да бъде направен извод за авторството на деянието. Неоснователни са и доводите за неправилно приложение на материалния закон. Установените от инстанциите по фактите действия на подсъдимия – множество удари с нож, нанесени със значителна сила (доказателство за което е счупването на ножа и прерязването на гръкляна, хранопровода, шийните мускулни групи, вени и артерии) върху жизнено важна и богато кръвоснабдена област от човешкото тяло (шията) са получили законосъобразна правна оценка като квалифицирано убийство по смисъла на чл. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 от НК. При това положение не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимия, защото касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. последно от НПК само ако деянието не осъществява състав на престъпление. Настоящият съдебен състав намери за основателно единствено оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Апелативният съд е достигнал до законосъобразен извод, че за постигане на целите по чл. 36 от НК най-подходящо се явява наказанието лишаване от свобода, но в същото време е дал неправилна оценка на част от релевантните обстоятелства, а значението и тежестта на други е надценил. За да увеличи наказанието на подсъдимия с две години, въззивната инстанция е акцентирала върху отрицателната характеристика, дадена му от съседите му и от други жители на селото и свързана с проявите на вербална агресия след употреба на алкохол, както и върху високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от наличието на квалифициращ признак на престъплението и от начина на извършването му. Последният обаче е дал основание за квалифициране на деянието по чл. 116, ал. 1, пр. 3 от НК, поради което съгласно чл. 56 от НК не може да се отчита повторно при индивидуализация на наказанието. Наличието на един единствен квалифициращ елемент също не дава основание за увеличаване на наказанието, доколкото той е минимално изискуемия за прилагане на разпоредбата на чл. 116 от НК. Различно би било, ако деянието се характеризираше с повече от един квалифициращ признак – тогава то безспорно би било с по-голяма обществена опасност и би изисквало и по-значима обществена реакция и налагане на по-високо наказание. В същото време на недобрите характеристични данни следва да бъдат противопоставени чистото съдебно минало и напредналата възраст на подсъдимия, които неоснователно са били подценени от въззивния съд. В съвкупност те недвусмислено показват, че поначало той е личност с невисока обществена опасност и при него не е установено наличие на трайно формиран модел на незаконосъобразно поведение. Относително влошеното му здравословно състояние също следва да бъде третирано като смекчаващо отговорността обстоятелство без обаче да има решаващо значение за индивидуализация на наказанието и без да изисква прилагане на чл. 55 от НК. Съвкупната преценка на обсъдените по-горе смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства дава основание за извод, че целите по чл. 36 от НК и преди всичко поправянето и превъзпитанието на дееца могат да се постигнат и с минималната санкция, предвидена в разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от НК. Ето защо въззивното решение следва да бъде изменено и наказанието да бъде намалено от седемнадесет на петнадесет години лишаване от свобода. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал.1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 70/03. 04. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2017 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е изменена присъдата на Русенския окръжен съд по н. о. х. д. № 474/2016 год. и е увеличено наказанието на подс. А. П. П., като НАМАЛЯВА същото от седемнадесет години на ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: