Р Е Ш Е Н И Е № 26 гр.София, 19.03.2018г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 554 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Л. Т. Т., чрез адв. Д. Г. Д., срещу въззивно решение № 7932/01.11.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. №2951/2016 г. Касационно обжалване е допуснато по въпроса преклудират ли се доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато те не са били допуснати от първостепенния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствени правила. Отговорът е отрицателен. Нормата е ясна и по тълкуването й има многобройна съдебна практика, вкл. по чл. 290 ГПК. Не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото в първа инстанция доказателства за установяване на съществуващи и известни, но незаявени обстоятелства поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, още и за съществуващи и известни й доказателства относно релевантни и надлежно въведени по делото обстоятелства, които доказателства не е посочила поради допуснати нарушения от първостепенния съд, а също и за поискани, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства поради нарушения на съдопроизводствените правила. Срокът за сочене, съответно представяне на доказателствата в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК е въззивната жалба за въззивника и отговора за въззиваемата страна. Срокът е до даване ход на устните състезания за всички страни, когато доказателствата имат отношение към оплакванията за валидността на първоинстанционното решение, за допустимостта му в обжалваната част, за допустимостта на самото въззивното производство, за правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, (напр. искове за поставяне под запрещение, защита интереса на деца и пр.). По касационните оплаквания: Касаторът излага касационни доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Насрещната страна Е. Б. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК и в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Т. дължи на адв. Е. П. сумата от 10 000 лв. – възнаграждение по договор за правна помощ от 08.10.2008 г., 4400 лв. лихва за забава за периода 01.01.2009 г. -26.03.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по гр.д. № 13079/2013 г. на СРС. Адв. П. се е снабдила с изпълнителен лист и претендира уговорена сума по договор от 08.10.2008 г., сключен с Л. Т. за процесуално представителство по дело за делба. Според записаното в договора, адвокатското възнаграждение е определено на 10 000 лв. плюс 10% от пазарната стойност на имотите, предмет на делбата. И двете съдебни инстанции са приели, че след като договорът е подписан от Т. и тя не оспорва това по надлежен ред, той удостоверява, че е направила всички изявления в него. Първостепенният съд отказал да допусне исканата от ответника Л. Т. съдебна експертиза за установяване твърдяно от нея подправяне на документа (попълнена след подписването типова бланка), да изиска преписка от Агенция по вписванията с оригиналните документи, както и разпит на свидетели, защото счел, че те са неотносими доказателствени средства. Въззивният съд отказал да допусне тези доказателствени средства, поискани от Т. с въззивната жалба, като се е аргументирал с настъпила преклузия. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Същото е неправилно – постановено в нарушение на чл. 226, ал. 3, чл. 193, ал. 2 и чл. 195 ГПК. Както първоинстанционният съд, така и въззивният, са отказали да допуснат доказателства във връзка с твърдението на ищцата Т., че подписът й върху договора от 08.10.2008 г. за правна защита и съдействие е поставен върху типова бланка, която допълнително и едностранно е попълнена от адвоката относно уговорения хонорар и сроковете за плащане. Този договор правилно е квалифициран като частен диспозитивен документ. Задължителната доказателствена сила на същия се изразява само в това, че текстът му се смята за изявление на лицето, което го е подписало (чл. 180 ГПК). Тази обвързваща съда доказателствена сила на подписа може да се обори по два начина: като се докаже, че той е неистински - не изхожда от лицето, сочено за негов автор или, като се докаже, че текстът преди него е подправен - заличено е изцяло съдържанието пред подписа или е заменено с друго или части от текста са заменени или подправени. Подправеното съдържание не може да бъде изявление на лицето, чийто е подписът. Следователно, и в двата случая, при наведени подобни твърдения относно представен по делото частен документ, е налице оспорване на истинността му по см. чл. 193, ал. 2 ГПК. Съдът е този, който квалифицира изявленията на страните. Всички доказателствени искания във връзка с установяване на обстоятелствата във връзка с оспорването са относими. Неправилно в случая първостепенният съд е намерил, че доказателствените искания на ищцата във връзка с твърдението, че съдържанието на писмения документ е променен след подписването му от нея, са неотносими. Неотносими са онези доказателствени средства относно ирелевантни за спора обстоятелства, а явно случаят не е такъв. Поисканите в случая доказателствени средства са още необходими, а и допустими, така че Софийският районен съд неправилно е отказал допускането им. Нещо повече, за установяване на твърдяната подправка в документа са необходими специални знания, поради което съдът не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование. Поради това, както е разпоредено в чл. 195 ГПК, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област и да назначи вещо лице, дори и без искане на страната, служебно. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 ГПК сам, служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3). В случая във въззивната жалба не само има оплакване за неизяснено поради вина на първостепенния съд релевантно и въведено в срок обстоятелство – подправка на документ, но и въззивникът Т. сама е поискала допускане на съдебна експертиза. Въззивният съд е отказал да уважи доказателственото искане в нарушение на чл. 195 ГПК, а още и в нарушение на чл. 266, ал. 3. Относно другите доказателствени искания - да се изиска преписка от Агенция по вписванията с оригиналните документи, както и разпит на свидетели, важи казаното относно тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК – за тях също няма преклузия да бъдат допуснати и събрани от въззивния съд. Развитите в съдебно заседание и в писмените бележки от Е. П. доводи, че доказателствените искания били неотносими/недопустими, защото касаели други договорни правоотношения са неоснователни, а и тя обсъжда други доказателствени искания, а не обсъжданите в случая. Вярно е, че във въззивната жалба Т. е поискала събиране на посочени изрично от нея доказателства, а още и на всички поискани от нея с отговора на исковата молба, но несъбрани от първата инстанция доказателства. Между тях, безспорно, има и такива, които са неотносими, но това не променя извода за допустимост и релевантност на поисканите и недопуснати от първа инстанция доказателства във връзка с оспорването на договора. Другите касационни оплаквания са неоснователни. Адвокат П. търси заплащане само на конкретно уговорената в договора сума от 10 000 лв., поради което извън предмета на иска е друго нейно евентуално вземане, произтичащо от същия договор. Касационните доводи във връзка с начина, по който следва да се изчисли частта от възнаграждението, уговорено като процент върху определен интерес, са неотносими. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с указанията по ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по чл. 78, ал. 5 ГПК, че преценката за цената на адвокатската защита се прави въз основа на фактическата и правна сложност на делото. Възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение могат да се правят единствено в процедура по чл. 78, ал. 5 ГПК и само от насрещната страна по исковия спор, или в случая относно възнаграждението на адв. П. по делбеното дело – само от насрещните страни. Както е изяснено и в цитираното Тълкувателно решение, възможността на съда, при направено в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, да намалява поради прекомерност адвокатското възнаграждение, не се отразява върху свободата на договаряне и отношенията между довереник и доверител. Ако съдът счете, че заплатеното от страна по делото адвокатско възнаграждение е прекомерно, то насрещната страна, която следва да понесе тежестта на съдебноделоводните разноски, ще следва да й заплати само онази части, до която съдът е намерил адвокатският хонорар за съразмерен на фактическата и правна сложност и действително свършената работа по делото. Съдебното решение в частта относно съдебноделоводните разноски разрешава спора между насрещните по делото страни, а не какво е уговорено и какво се дължи от страната по делото на представлявалия я адвокат. Съдът преценява фактическата и правна сложност и обема на извършената работа, когато сам трябва да определи размера на възнаграждението, защото той не е бил уговорен между страните (чл. 36, ал. 1 ЗАдв). В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано поради нарушение на чл. 193, ал. 2, чл. 195 и чл. 266, ал. 3 ГПК и делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав поради необходимост от събиране на нови доказателства. Въззивният съд следва да съобрази и разноските, сторени от страните по настоящото дело, с оглед крайния резултат по материалноправния спор. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 7932/01.11.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. №2951/2016 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: