Ключови фрази
Неоснователно обогатяване * задатък * Неустойка


4

12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 11

гр. София, 27.06.2016 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

При секретаря Натиля Такева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3568 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №461 от 15.07.2014г. по т.д. №531/2014г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, в следните части: - в частта, с която е отменено решение №373 от 29.08.2013г. по т.д.№693/2010г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлителната част, над размера на сумата 76319, 81 лева до размера на сумата 123967,30 лева, подлежаща на връщане на отпаднало основание по три предварителни договора от 08.06.2006г., вместо което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на К. Д. А., сумата от 47 647,39 лева, явяваща се разлика между сумите 76 319,91 лева и 123967,30 лева, подлежаща на връщане на отпаднало основание, след едностранно разваляне от страна на купувача на трите предварителни договора от 08.02.2006г. за покупко-продажба на апартаменти № 9, №10 и №208, в изградената до втора плоча сграда в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг -запад“, ваканционен коплекс „Р.”, [община], ведно със законната лихва от предявяване на иска на 29.12.2010г. до окончателното изплащане на сумата; в частта, с която Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която искът с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД е бил уважен до размера на сумата 76319,91 лева; в частта, с която Пловдивски апелативен съд е отменил решението на Старозагорския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на К. Д. А., за заплащане на двойния размер на договорения между страните задатък по трите предварителни договора от 08.02.2006г. за покупко-продажба на апартаменти №9, №10 и №208 в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг - запад“, ваканционен комплекс „Р.”, [община], до размера на сумата 123 797,88 лева, вместо което е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А., сумата в размер на 123 797,88 лева, представляваща двойния размер на договорения задатък по трите предварителни договора от 08.02.2006г. със законната лихва от датата на предявяване на иска на 29.12.2010г., до окончателното й изплащане. Касаторът обжалва и решението в частта, с която въззивният съд е отменил определение № 227 от 19.02.2014г. по т.д. №693/2010г. на Старозагорския окръжен съд, вместо което е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А. направените по делото разноски съобразно уважената част от исковете в общ размер от 26765,57 лева, от които 18418,57 лева разноски пред първата съдебна инстанция и 8347 лева за въззивната инстанция.
К. жалбоподател поддържа,че решението на съда е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди,че той не е успял да изпълни в предвидения в трите предварителни договора срок - 31.03.2008г. своето задължение, а именно да построи уговорените жилища, но това се дължи на независещи от него фактори – световната икономическа криза, както и постоянните забрани за строителство, установявани с административни актове, както и нормативно, с влизане в сила на Закона за устройството на Ч. крайбрежие. Поради това счита, че не са били налице предпоставки за разваляне по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД на предварителните договори и съответно не са налице предпоставки за връщане на даденото по тях, както и за заплащане на уговорения задатък в двоен размер. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове или съответно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата К. Д. А., поддържа, че обжалваното решение e валидно, допустимо и правилно. Поддържа, че по делото безспорно е установено, че между страните са сключени три броя предварителни договори, по които той е извършил плащане в полза на касационния жалбоподател, което се установява от издадените от последния първични счетоводни документи и приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза. Счита, че съдът правилно е преценил, че договорите не са изпълнени от страна на касационния жалбоподател, като това не се дължи на причини, изключващи неговата отговорност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от К. Д. А. против [фирма], [населено място], искове за сумата 123 967,30 лева, престирана на отпаднало основание – три развалени предварителни договора от 08.02.2006г. и за сумата 123 797,88 лева, представляваща задатък по чл.93 ал.2 от ЗЗД, Пловдивски апелативен съд е приел, че сключените между страните три броя предварителни договори за строителство и продажба на недвижими имоти са развалени с отправената от ищеца – възложител до изпълнителя нотариална покана от 17.09.2010г. Посочил е, че са налице предпоставките за разваляне на договорите, тъй като строителството на обектите не е извършено нито в уговорения в договорите срок, нито впоследствие и съответно ищецът е загубил интерес от изпълнението. Намерил е за недоказано възражението на ответника, че неизпълнението се дължи на обективни причини, за които той не отговаря. Поради това е приел, че изпълнителят - ответник дължи връщане на полученото по договорите, както и двойния размер на получения задатък.
С определение №649/28.07.2015г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за произнасяне по следния материалноправен въпрос: „Подлежи ли задатъкът на намаляване поради прекомерност?”
С Тълкувателно решение №142-3 от 11.11.1954г. ОСГК на ВС приема, че съдът може да намали размера на задатъка, определен като обезщетение за неизпълнение, ако констатира, че задатъкът е прекомерно голям в сравнение с претърпените вреди, или ако задължението е изпълнено неправилно или само отчасти, като в този случай съдът може да приложи към задатъка разпоредбата на чл.92 ал.3 от ЗЗД - по аналогия. Съображенията са изведени от функциите на задатъка, поради което е прието,че същият е институт, напълно аналогичен на неустойката. Същото обаче е постановено по реда на чл.17 ал.2 от ЗУС от 1952г., съгласно който постановените решения на ОСГК на ВС служат за ръководство на съдилищата, съответно то не съставлява задължителна за съдилищата практика.
С обжалваното въззивно решение съдът е присъдил пълния размер на претендирания задатък по трите предварителни договора между страните, без да съобразява съответствието му с претърпените от кредитора вреди.
Настоящият състав намира за правилно становището в обжалваното въззивно решение. Неустойката, както и задатъкът са договорни клаузи с акцесорен характер, чрез които се обезпечава изпълнението на задължението и се обезщетяват вредите от неизпълнението. Тяхното включване в съдържанието на договора е предоставено на волята на страните, съответно законодателят е предоставил на страните и правото да определят размера на уговорените неустойка или задатък. Изменение на съдържанието на договора по искане на една от страните е възможно само при изрично предвидено в закона потестативно право, което може да бъде упражнено по съдебен ред чрез иск или възражение. Изрична възможност за съда да промени уговорения между страните размер на неустойката, се съдържа в разпоредбата на чл.92 ал.2 от ЗЗД, съгласно която уговорената в договора неустойка може да бъде намалена, когато е прекалено голяма с оглед действителните вреди от неизпълнението или когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти. Такава разпоредба липсва в нормативната уредба на задатъка. Следователно липсва нормативно установена възможност за страните да предизвикат промяна на съдържанието на договора досежно включената от тях клауза за задатък.
Това законодателно разрешение се дължи на различните функции на двата института. Функциите на неустойката по дефиниция са обезпечителна – гарантиране на изпълнението на задължението и обезщетителна – репариране на вредите на кредитора от неизпълнението. Неустойката има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задължението си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите или техния размер. В доктрината е възприета и възможността неустойката да изпълнява наказателна функция. Неустойката може да има санкционен характер за длъжника, когато уговореният размер на нестойката е по – голям от претърпените от кредитора вреди и съответно излиза извън обезпечителния или обезщетителния й характер.
Функциите на задатъка по дефиниция са потвърдителна и обезпечителна – служи като доказателство за сключването на договора и гарантира изпълнението на задълженията на страните посредством предвидената възможност неизправната страна да изгуби задатъка, съответно да дължи връщането му в двоен размер. От предвидените в чл.93 ал.2 от ЗЗД последици на неизпълнението при уговорен задатък се извлича и обeзщетителната му функция, тъй като той служи и като предварително и общо определяне на обезщетението, на което кредиторът ще има право в случай на неизпълнение. С оглед свободата на договаряне страните могат да договорят и заплащане на обезщетение по общия ред наред със задатъка, с което на задатъка може да бъде придадена наказателна функция. Наред с тези функции следва да се посочи, че задатъкът по своята правна същност представлява един по-опростен от предвидения в чл. 87 ал.1 от ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. В решение № 474/13.07.2010г. по гр. д. №457/2009г. на ВКС, IV г.о., е прието, че задатъкът и отметнината (пишманлък) са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един договор. Уговорката за задатък освобождава изправната страна от необходимостта да спазва реда по чл.87 от ЗЗД, като кредиторът не следва да дава допълнителен срок за изпълнение с предупреждението, че при неизпълнение и в този допълнителен срок ще смята договора за развален. Уговореният задатък предоставя това право на изправната страна - чл. 93 ал.2 от ЗЗД.
По този начин с уговарянето на задатък страните по взаимно съгласие свързват една определена по размер престация с възможността за прекратяване на облигационната връзка от изправната страна без определяне на допълнителен срок за изпълнение. В постановеното по чл.290 от ГПК решение №137/20.04.2011г. по гр. д.№1161/2010г. на ВКС, III г.о., е прието, че вредата, която изправната страна свързва с отказа си от договор с включена клауза за задатък съгласно чл.93 ал.1 от ЗЗД, се обезщетява със задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна. С приемането на задатъка договорът не се разваля поради неизпълнение по реда на чл.87 от ЗЗД, а изправният кредитор има право да се откаже от него. В тази хипотеза развалянето е на основата на съгласие относно правното положение да не се пораждат други, свързани с конкретното неизпълнение последици, освен тези по чл.93 ал.2 пр.2 от ЗЗД. Касае се за предварително предвидена между страните последица от неизпълнението на договора – възможност на изправната страна да се откаже от договора като получи престация в размер на задатъка, която е алтернатива на възможността й да иска изпълнение на договора и обезщетение за вредите от неговото неизпълнение съгласно чл.93 ал.3 от ЗЗД. Следователно правото да се задържи задатъкът е предвидено като последица от неизпълнението на една от страните, независимо дали от него изобщо са настъпили вреди, за разлика от неустойката, чието основно предназначение е да обезщети вредите от неизпълнението. Правото да се задържи задатъка или да се иска връщането му в двоен размер, независимо от обезщетителната функция на задатъка, не е свързано непосредствено с вредата, докато при неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да доказва техния размер. Това разграничение е отразено и в дефинициите на двата института – за неустойката изрично е посочено, че служи като обезщетение за вредите от неизпълнение, а за задатъка - не.
Това налага извода, че между функциите на задатъка и неустойката са налице различия, които не допускат приложение на разпоредбите на неустойката към задатъка. Разликата между двата института е в това, че правото да се задържи задатъка, респективно да се иска връщането му в двоен размер, е предпоставено от прекратяване на облигационната връзка и отказа от изпълнение на поетите задължения, докато неустойката би могла да се дължи и при действието на договора, съобразно с вида на неизпълнението. Задатъкът се задържа или претендира именно с оглед на прекратения договор, докато неустойка при разваляне на договора ще се дължи, ако е уговорена. За правото по чл.93 ал.2 от ЗЗД е без значение видът на задължението и формата на неизпълнението, докато неустойката следва да е уговорена за конкретно задължение и форма на неизпълнение. По правилото на чл.92 ал.1 изр.2 от ЗЗД кредиторът може да иска обезщетение за по – големи вреди от неустойката, докато при задатъка обезщетението е ограничено до уговорения размер. Неустойката подлежи на намаляване съгласно чл.92 ал.2 от ЗЗД, докато за задатъка такава законова уредба липсва.
За разлика от неустойката задатъкът не обезщетява вредите по чл.82 от ЗЗД от неизпълнението на сключения договор, а само вредите от отпадането на договорната връзка. Поради това обезщетителната функция на задатъка не е свързана както при неустойката с вида на неизпълнението, което е послужило като основание за отказ от договора – пълно, частично, в количествено, качествено или времево отношение. В този смисъл не следва да се прави разграничение относно вида на репарираните чрез задатъка вреди като мораторни или компенсаторни, тъй като се обезщетяват винаги вредите от пълно неизпълнение. Поради това и основанията по чл.92 ал.2 от ЗЗД за намаляване на неустойката поради неточно и непълно изпълнение са неприложими при задатъка.
Всичко изложено дотук налага извода, че в закона не е предвидена възможност задатъкът да бъде намален поради прекомерност. Обемът на отговорността на неизправната страна по договор с уговорка за задатък обаче се определя по съгласие на страните. Отклонение от диспозитивните законови правила може да има относно вида, размера и условията, при които се дължи връщане на задатъка, респективно задържането му. При възможността да се уговаря връщане на задатък над двойния му размер, да се предвиждат други форми, начини и условия относно последиците при отказ от договора, както и да му се придава наказателна функция чрез кумулиране на задатъка с обезщетение за вредите по общия ред, не следва да се отрича на страните правото изрично да предвидят възможност за намаляване на задатъка поради прекомерност.
По изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния за спора материалноправен въпрос: При липса на изрична уговорка между страните, уговореният задатък не подлежи на намаляване поради прекомерност.

По съществото на касационната жалба срещу решението на Пловдивски апелативен съд.
По делото е безспорно, че на 08.02.2006г. между [фирма], [населено място] и К. Д. А., са сключени три предварителни договора за покупко - продажба на следните апартаменти, чието изграждане е било предвидено да се осъществи от касатора - продавач, въз основа на одобрен инвестиционен проект за строителство в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг - запад“, ваканционен комплекс „Р.”, [община]: апартамент №9, разположен на партерния етаж от сградата, състоящ се от дневна, кухненски бокс, две спални, баня с тоалетна, коридор и тераса с обща площ от 88,12 кв.м. със съответните припадащи се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж; апартамент № 208, разположен на втори етаж, състоящ се от дневна, кухненски блок, две спални, баня с тоалетна, коридор и тераса с обща площ от 88,50 кв.м. и припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж и апартамент №10, разположен на партерния етаж от бъдещата сграда, състоящ се от дневна, кухненски бокс, две спални, баня с тоалетна, коридор и тераса, с обща застроена площ от 78,28 кв.м., ведно с идеална част от общите части на сградата и правото на строеж. Договорен е срок за строителството до 31.03.2008г., като продавачът се е задължил след завършване на строителството да прехвърли на купувача собствеността на построените обекти. В изпълнение на поетите по договорите задължения ищецът, като купувач, е извършил плащания съгласно клаузите на точки 10.1.1 и 10.1.2 от трите договора в общ размер от 123 967,30 лева, за които плащания ответното дружество е издало следните фактури: фактура №277/08.02.2006г. за платена при подписване на договорите резервационна такса в размер на 5819 лева, с ДДС; фактура №232/14.02.2006г. за сумата 56 079,94 лева, с ДДС, с посочено основание за плащане „депозит за покупка на апартамент“ и фактура №346/16.11.2006г. за платен депозит в размер от 62 068,36 лева, с ДДС, отнасящ се до покупката на апартаменти №9, №10 и №208 в хотел „Р.“, КК“Слънчев бряг“.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че строителството на сградата с процесните апартаменти е започнало на 03.04.2007 година, на която дата е съставен протокол за откриване на строителната площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. Извършени са само 17.4% от строителните работи, като строежът към момента на изготвяне на заключението е приключил на етап изградена стоманобетонова конструкция до кота +6.40/завършена втора плоча на сградата от общо проектираните пет броя/. От заключението се установява, че от започване на строителството на обекта до 31.03.2008г. строителството е спирано само веднъж със заповед на кмета на населеното място, за период през курортния сезон от 15 май до 1 октомври 2007 година.
С нотариална покана, получена от продавача по предварителните договори - [фирма], [населено място], на 17.09.2010г., купувачът К. Д. А. е развалил едностранно предварителните договори, като е поканил ответника да му върне авансово заплатените суми, както и да му заплати двойния размер на капарото, съгласно т.15.3.2 от всеки договор.
При така установените факти по делото настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на въззивния съд относно наличието на забава на касатора, който не е изпълнил задължението си да изгради трите апартамента в предвидения в чл. 8.2 от сключените договори срок -31.03.2008г.
Правилно въззивният съд е възприел за неоснователни доводите на касатора – ответник по исковете, че забавата се дължи на причини, за които той не отговаря, а именно спиране на строителството от общинската администрация в населеното място и настъпване на световната финансова и икономическа криза, довела до срив на пазара на недвижими имоти по Ч.. Спирането на строителството за периода от 15 май до 1 октомври 2007 година не може да се квалифицира като непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, доколкото същото е изрично предвидено с нормативен акт, действащ към момента на сключването на предварителните договори. Съгласно разпоредбата на чл.48е ал.1 (обн. ДВ, бр. 51 от 2005г., отм. - ДВ, бр. 41 от 2008 г.) от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, ежегодно със заповед на кмета на съответната община се забранява извършване на строителни и монтажни дейности в курортите, курортните територии на населените места, курортните комплекси, ваканционните селища и вилните зони по Ч. крайбрежие в периода от 1 май до 15 октомври. Дължимата грижа на добрия търговец предполага касаторът да е запознат с нормативните актове, уреждащи правотношенията в областта на строителството. При това положение той е могъл и е следвало да съобрази предстоящото ежегодно спиране на строителството през летния сезон при опредяленето на срока за изпълнение на обектите, съответно това спиране не съставляав непреодолима сила по смисъла на чл.306 ал.2 от ТЗ, която може да освободи касатора от отговорност за забавеното изпълнение.
          Недоказано е и твърдението на касатора за въздействието на световната финансова криза върху възможността му за изпълнение на задълженията по предварителните договори. Дори и заключението на съдебно – техническата експертиза да бъде кредитирано като доказателство за настъпил срив в пазара на недвижимите имоти в района на Ч., въпреки,че не е изпълнено от специалист – икономист, вещото лице отнася този срив към последните три месеца на 2008г. Следователно дори и да се приеме, че в края на 2008г. е настъпило събитие, водещо до обективна невъзможност за изпълнение /непреодолима сила/, предвид чл.306 ал.1 изр.2 от ТЗ касаторът не може да се позовава на това събитие, тъй като считано от 01.04.2008г. вече е бил в забава за изпълнение на задължението по чл.8.2 от договорите – да построи и да завърши обектите, в състоянието, описано в чл.8 ал.1 от договорите. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.81 от ЗЗД, съответно на чл.306 от ТЗ, за освобождаване на касатора от отговорност, тъй като неизпълнението му не се дължи на обстоятелства, за които той не отговаря.
          Относно реда за разваляне на процесните договори следва да се отбележи, че уговорката за задатък освобождава изправната страна от необходимостта да спазва реда по чл.87 от ЗЗД. В случая е установено безспорно, че ищецът-купувач е изправна страна по процесните предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 08.02.2006г., като е заплатил авансово 30% от уговорената цена, от които 15% са уговорени като задатък. Установено е също, че продавачът – ответник по предявените искове не е изпълнил поетите задължения в чл.8.2 от договорите, да построи и завърши обектите в срок до 31.03.2008г., като към момента на отправяне на изявлението на купувача за разваляне на договорите, страдата, в която по проект се намират трите апартамента, не е била завършена, съответно не са били изпълнени повече от 17.4% от строителните работи / степента на изпълнение на СМР, която вещото лице е констатирало при изпълнение на своето заключение в хода на производството/. Предвид изложеното следва да се приеме, че с отправената от купувача нотариална покана, съдържаща едностранно изявление за прекратяване на предварителния договор от 08.06.2006г., получена от ответника-продавач на 15.02.2010г., изправният купувач е упражнил правото да се откаже от трите договора, като поиска връщане на задатъка в двоен размер. Макар и неправилно въззивният съд да е приел, че развалянето на договорите е било осъществено по реда на чл.87 ал.2 от ЗЗД, при положение, че не са доказани предпоставките за разваляне на договора по този ред и при наличие на изрична уговорка за задатък, крайният извод за прекратяване на договорната връзка между страните поради виновно неизпълнение от страна на касатора и то считано от връчване на нотариалната поката, се явява правилен.
          Предвид извода за надлежно упражнено право на отказ от договорите от изправния купувач още към 15.02.2010г., правилни са изводите на въззивния съд и за неоснователност на направеното от касатора - ответник по исковете възражение за стопанска непоносимост на сключените договори на основание чл.307 от ТЗ. Правилно въззивният съд е приел, че искане до съда за изменение или прекратяване на договора на основание чл.307 от ТЗ, не може да се отправя до съда при вече развален договор и несъществуваща облигационна връзка между страните.
          Неоснователни са и доводите на касатора, че е недопустимо разваляне на договорите, доколкото в хода на производство сградата вече е завършена и той е предложил на купувача сключване на оконачателните договори за продажба. Правоотношенията по трите предварителни договора са прекратени от датата на получаване на нотариалната покана от касатора -15.02.2010г., поради което последващите действия по изпълнение на поетите с договора задължения са без значение. В тази връзка следва да се отбележи,че задължителната практика на ВКС, на която касаторът се позовава в писмената защита / решение №29 от 13.04.2011г. по т.д.№396/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. / касае хипотези, в които изявлението за разваляне на договора се съдържа в исковата молба, а в настоящия случай отказът на изправната страна от предварителните договори е осъществен още преди предявяването на исковете.
          Като последица от извършения отказ от договарите, платените от купувача суми по трите договора в общ размер на 123 967,30 лева, се явяват платени на отпаднало основание и подлежат на връщане в съответствие с чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 29.12.2010г. до окончателното изплащане. Неоснователни са възраженията на касатора, че не дължи връщане на даденото по трите договора, тъй като той е изразходвал получените суми за заплащане на ДДС и за комисионно възнаграждение за посредничество, съответно за него не е налице неоснователно обогатяване. Договорът като правно основание за размяна на престациите е отпаднал, поради което всяка от страните дължи връщане на полученото от другата страна. В случай, че освен разменените престации, страните са извършили и разходи по изпълнението на договора, те не съставляват разменени престации и съответно не подлежат на връщане. В този случай само изправният кредитор може да претендира тези разходи като обезщетение за причинените му имуществени вреди. В настоящата хипотеза касаторът не е изправна страна по договора, поради което не може да претендира обезщетение за направените разходи по изпълнението му по реда на чл.88 ал.1 от ЗЗД. Поради това настоящият състав на ВКС изцяло споделя като правилни изводите на въззивния съд, че се дължи връщане на цялата сума, изплатена от ищеца –купувач по трите договора.
          Вследствие отказа на ищеца – купувач от договорите поради забавата на продавача да построи обектите в уговорения срок, за последния е възникнало и задължението по чл.15.3 от договорите за връщане на получения задатък в двоен размер. Уговорените в чл. 10.1.1 от договорите като задатък суми са както следва: 10 970,94 евро, 9 745,86 евро и 11 018,25 евро, или общо по трите договора са уговорени и изплатени като задатък суми в общ размер 31 735,05 евро, с левова равностойност 62 068,94 лева. Поради това наред с връщането на цялата изплатена по договорите сума, на ищеца следва да бъде присъдена още веднъж сумата равна на дадения задатък 62 068,94 лева, с което се постига присъждане на двойния размер на задатъка. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, не следва да бъдат обсъждани доводите в касационната жалба относно прекомерността на уговорения задатък. Ето защо, искът по чл.93 ал.2 от ЗЗД е основателен за сумата 62 068,94 лева и следва да бъде уважен до този размер.
          Присъждайки връщане на пълния размер на платената по трите договора цена и наред с това двоен размер на задатъка, въззивният съд е постановил връщане на престацията по чл.10.1.1 от договора, не в двоен, а в троен размер, което е в противоречие както с разпоредбата на чл.93 ал.2 от ЗЗД, така и с уговореното в сключените между страните договори. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение следва да бъде отменено частично на основание чл. 293 ал.1 от ГПК като неправилно, като вместо това следва да бъде отхвърлен предявеният от К. Д. А. срещу [фирма] иск по чл.93 ал.2 от ЗЗД за разликата над 62 068,94 лева до присъдения размер от 123 797,88 лева. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на К. Д. А. направените по делото разноски за производството пред първата и въззивната инстанция за разликата над 20 074,32 лева. В останалата обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила като правилно.
          С оглед изхода на спора ответникът по касация К. Д. А. следва да бъде осъден да заплати на касатора сумата 3903,82 лв. - направени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част на касационната жалба.
          Ответникът по касация К. Д. А. не претендира присъждането на разноски.
          Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
          Р Е Ш И:

          ОТМЕНЯ решение №461 от 15.07.2014г. по т.д. №531/2014г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която Пловдивски апелативен съд е отменил решението на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на К. Д. А. за заплащане на двойния размер на договорения между страните задатък по три предварителни договори от 08.02.2006г. за покупко-продажба на апартаменти №9, №10 и №208 в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг - запад“, ваканционен комплекс „Р.”, [община], за размера над сумата 62 068,36 лева, и в частта, с която е осъдено [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А., разликата над сумата 62 068,36 лева до пълния присъден размер от 123 797,88 лева, представляващ двойния размер на договорения задатък по трите предварителни договора от 08.02.2006г. със законната лихва от датата на предявяване на иска на 29.12.2010г., до окончателното й изплащане; както и в частта, с която Пловдивски апелативен съд е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А. направените по делото разноски за разликата над сумата 20 074,32 лева /двадесет хиляди седемдесет и четири лева и тридесет и две стотинки/ до пълния присъден размер от 26765,57 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
          ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Д. А., поданик на Обединено Кралство Великобритания и С. И., [дата на раждане] , с адрес 4 В. М. Бакууд Р., М. Кегавонр Ко, Ърмахр, С. И., със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Б. Д., срещу [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.А, ет.4, офис №6, представлявано от изпълнителния директор З. С., иск с правно основание чл.93 ал.2 от ЗЗД за разликата над сумата 62 068,36 лева /шестдесет и две хиляди и шестдесет и осем лева и тридесет и шест стотинки/ до пълния присъден размер от 123 797,88 лева, представляваща задатък по чл.10.5 от трите предварителни договори от 08.02.2006г., за покупко-продажба на апартаменти №9, №10 и №208 в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг - запад“, ваканционен комплекс „Р.”, [община], ведно със законната лихва върху същата, считано от 29.12.2010г. до окончателното изплащане на сумата,
          ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
          ОСЪЖДА К. Д. А., поданик на Обединено Кралство Великобритания и С. И., [дата на раждане] , с адрес 4 В. М. Бакууд Р., М. Кегавонр Ко, Ърмахр, С. И., със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Б. Д., да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.А, ет.4, офис №6, представлявано от изпълнителния директор З. С., направените в касационното производство разноски в размер на 3903,82 лв. / три хиляди деветстотин и три лева и осемдесет и две стотинки/, съразмерно на уважената част от жалбата.
          РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


          ПРЕДСЕДАТЕЛ:

          ЧЛЕНОВЕ: 1.
          2.