8 Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр.София, 09.01.2025г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 48 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място], срещу решение № 1114/08.09.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 3120/2022 г. от Софийски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 262619/04.08.2022 г. по гр.д.№ 2508/2017 г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на Б. М. М., със съдебен адрес в [населено място], по иска с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, сумата от 20 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 02.05.2015 г. ПТП, ведно със законната лихва от 02.05.2015 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 8513,20 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от същото застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 02.05.2015г. до окончателното й заплащане. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, тъй като без да има въведени доводи въззивният съд е приел, че отговорност за противоправното поведение на делинквента носи нейният баща, въпреки че същият не е настойник или попечител, а само поради обстоятелството, че не е възпрепятствал дъщеря си да шофира. Основанията за неправилност на обжалваното решение са изведени от допуснати процесуални нарушения, свързани с произнасяне по посочения невъведен довод, както и поради формираните изводи за факти, за които не са събрани доказателства в процеса. Нарушенията на материалния закон са изведени от неправилното тълкуване на нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД, предвид оборената презумпция за вина и поради липсата на законова уредба, съгласно която да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд, включително с оглед недоказаност на обстоятелствата по чл.47, ал.2 ЗЗД. Моли решението да се обезсили или евентуално да се отмени и искът да се отхвърли. Претендира разноските по делото. Ответникът оспорва жалбата. Излага съображения, че постановеното решение е допустимо, тъй като въведените основания са от значение за правилността на въззивния акт, както и че решението е постановено в синхрон със съдебната практика. Пълномощникът на ответника иска заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 02.05.2015 г. е настъпило ПТП между лек автомобил „Л.“, управляван от Е. К., и мотоциклет „Сузуки“, управляван от Б. М., в резултат на което на М. са причинени телесни увреждания. Страните не са спорили, че отговорността на К. не е била застрахована по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и относно механизма на настъпване на произшествието. Изложени са съображения, че причина за възникването на ПТП е поведението на водачката на лекия автомобил „Л.“, която предприела маневра „заобикаляне“ на спряло в нейната лента МПС, навлизайки в насрещната лява пътна лента, при наличието на приближаващ се мотоциклет, а мотоциклетистът не е имал техническата възможност да предотврати ПТП, тъй като автомобилът е навлязъл в опасната му зона за спиране. Анализирани са събраните доказателства за причинените на пострадалия вреди и е определено обезщетение. Спорът по делото е бил дали към момента на настъпване на процесното ПТП Е. К. е могла да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, т.е. дали е опровергана презумпцията за вина. Въззивният съд е възпроизвел констатациите от заключенията на психиатричните екпертизи (две единични и една тройна) и свидетелските показания на лекуващия лекар (д-р К.) и е приел, че към момента на настъпване на произшествието Е. К. не е могла да ръководи постъпките си. Според решаващия състав по силата на чл.47, ал.2 ЗЗД за причинените вреди отговарят родителите на К., с които тя живеела и те са упражнявали надзор над нея. От събраните доказателства било установено, че няколко дни преди ПТП на К. е била поставена инжекция с медикамента „Зипадхера“, както и че баща й бил скрил ключовете от лекия автомобил, тъй като лекуващият психиатър бил забранил тя да шофира около седмица, след като й се направи тази инжекция, защото ставала много сънлива. От тези факти е изведен извод, че бащата на К. е знаел за заболяването на своята дъщеря, бил е наясно с конкретните прояви на заболяването, но не е взел мерки, за да обезпечи невъзможността тя да открие ключовете на лекия автомобил и да предприеме шофирането му. Според съда, ако този родител бе проявил грижа и контрол върху поведението на своята дъщеря, той е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите, които същата е причинила. Решаващият извод на състава на апелативния съд е, че лицето, упражняващо надзор по смисъла на чл. 47, ал.2 ЗЗД, носи отговорност за противоправно поведение на делинквента и съответно следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя на „Гражданската отговорност“, респективно на Гаранционния фонд при липса на сключен договор за застраховка. С определение № 1739/21.06.20124 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения от състава въпрос за отговорността за вредите от деликт, настъпили от действия на неспособно лице. В решение № 136/15.10.2015 г. по т.дело № 2130/2014 г. на ВКС, І т.о., е даден отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване и този отговор се възприема от настоящия съдебен състав. Според тълкуването на ВКС при действието на Кодекса за застраховането, отменен от 01.01.2016 г., застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ /отм./ включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, но само ако това лице е причинило само` виновно неспособността си към момента на настъпване на застрахователното събитие или ако за причинените вреди по правилото на чл.47, ал.2 ЗЗД отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния. Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ /отм./ не включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД към момента на увреждането, и неспособността е установена в процеса по реализиране на отговорността на застрахователя, и ако в тази хипотеза не се ангажира отговорността на лицето, задължено да упражнява надзор върху неспособния. След постановяване на това решение с Кодекса за застраховането от 2016 г. е предвидена отговорност на застрахователя и при недееспособност на делинквента - чл.493, ал.2, т.2. Следва да се отбележи, че изрично уредената отговорност на застрахователя в Кодекса за застраховането от 2016 г. при недееспособност на делинквента, не означава, че отговорността на Гаранционния фонд е изключена. В посочените в нормата на чл.519 КЗ хипотези Гаранционният фонд изплаща на увредените лица обезщетение при наличието на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, като неспособността на делинквента е от значение за вината, докато разпределението на отговорността между застрахователя и Гаранционния фонд е обусловено от наличието или липсата на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По същество на касационната жалба: Не е налице въведеното основание по чл.281, т.2 ГПК за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, тъй като без да има въведени доводи, въззивният съд е приел, че отговорност за противоправното поведение на делинквента носи нейният баща. Апелативният съд се е произнесъл по иск за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд за причинени вреди на пострадало лице от водач на МПС, който не е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./. Отговорността на фонда, както и отговорността на застрахователите на гражданската отговорност на автомобилистите, е функционална и е обусловена от отговорността на делинквента. Възражението за неспособност на делинквента по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД следва да е въведено в процеса от страната, чиято отговорност се цели да бъде ангажирана. За да се счита за опровергана презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, следва да се докажат както факти, въз основа на които да може да се направи извод, че делинквентът не е могъл да разбира или да ръководи постъпките, така и такива, относими към това дали неспособността е причинена виновно от него. При изключване на вината на неспособния отговорността е на лицата по чл.47, ал.2 ЗЗД, които имат задължение да упражняват надзор над неспособния и ако тези лица са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите. Обсъждането от съда на събрани по делото доказателства, въз основа на които е формиран извод за отговорност на лица по чл.47, ал.2 ЗЗД, не представлява произнасяне по непредявен иск, независимо дали страната, която има интерес да се ангажира отговорността на такива лица, е заявила конкретен довод в този смисъл. По тези съображения съставът на ВКС намира, че обжалваното решение не е недопустимо. При постановяване на въззивното решение апелативният съд не е допуснал процесуално поведение, изразяващо се в произнасяне по незаявен довод за отговорност на бащата на делинквента за причинените вреди. Основание за този извод е изложената аргументация за подлежащите на изследване факти по спора, направена във връзка с основанието за отмяна по чл.281, т.2 ГПК и обстоятелството, че в случая в допълнителната искова молба ищецът се е позовал на евентуална отговорност на лицата по чл.47, ал.2 ЗЗД. Твърденията му не са конкретизирани, включително и във въззивната жалба, предвид поддържаната теза, че не е опровергана презумпцията за вина на делинквента и липсата на произнасяне по този въпрос в първоинстанционното решение. Съставът на ВКС намира, че въведеното касационно основание по чл.281, т.3, пр.2 ГПК е налице, тъй като Софийският апелативен съд е формирал правните си изводи, основавайки се на факти, които не са установени от събраните в производството по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че бащата на делинквента е упражнявал надзор над дъщеря си и е бил състояние да предотврати настъпването на вредите с оглед липсата на мерки за обезпечаване невъзможността дъщеря му да открие ключовете на лекия автомобил и да предприеме шофирането. Този извод е изведен от следните факти: К. е живеела с родителите си; баща й е знаел за заболяването й и е бил наясно с проявите му; общувал е с личния й психиатър, както и е знаел, че след прием на медикамента „Зипадхера“ тя не е трябвало да шофира; инжекция с този препарат е била поставена на К. няколко дни преди ПТП; баща й е скрил ключовете от лекия автомобил. Фактите относно лечението чрез инжекции, които са поставяни в периоди от около 5-6 месеца и след това са правени откази на делинквента да продължи приемането на медикамента „Зипадхера“, както и оценката, „че баща й не може да се справи с нея“, са съобщени от свидетеля К. – лекуващ лекар. Свидетелят е посочил, че от бащата знае, че дъщеря му ходела да работи в чужбина няколко пъти, последно в Англия, където не си вземала лекарствата, влошавала се, постъпвала в болница и я екстрадирали. За това, че бащата е „скрил“ ключовете от автомобила или че ги е криел, или е имал възможност да ги крие, не са събрани гласни доказателства. Това твърдение (за скритите ключове – очевидно неуспешно), както и за съвместното живеене на дъщерята с родителите, за поставената инжекция преди ПТП и за знанието, че не трябва да се шофира, са направени от самата К. при разговор с психиатър при изготвяне на експертно заключение в досъдебното производство. С позоваването на факти, които не са доказани по делото и без да са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение по чл.235, ал.2 ГПК, което е съществено. Изводи, че бащата се е интересувал от здравето на дъщеря си, могат да се основат на свидетелските показания, но аргументите, че той е можел да контролира лечението и поведението на К. са изцяло необосновани. Начините за препятстване шофирането на делинквента принципно са поставени в зависимост от множество житейски ситуации. Това обстоятелство, само по себе си, включително и в съчетание с установените роднинска връзка между лицата и знанието на бащата за нуждата от лечение на пълнолетната му дъщеря, не обосноват извод, че при полагане на завишена грижа вредите биха били предотвратени. Въззивният съд по същество е оценил изпълнението на моралното задължение на родителя спрямо пълнолетното му дете като недостатъчно, основавайки се на факти, които не са установени по спора, и без да обсъди изцяло свидетелските показания и заключението на психиатричните експертизи. Решаващият състав е възприел изводите на вещите лица от тройната експертиза, според които по време на ПТП К. не е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си поради нарушение на мисловния и на емоционално – волевия критерии за вменяемост. Този правен извод, както и посочената от експертите диагноза са основани на амбулаторни листове и свидетелски показания. При ползване на данните от същите доказателствени средства в единичната експертиза на д-р П. изводът е противоположен. В посочените амбулаторни листове е отразена диагнозата, но само два от тях са от период преди произшествието – последният е от 28.07.2014 г. Предписваните лекарства по рецептурна книжка преди събитието са до 11.11.2014 г. От значение при обсъждане и възприемане на изводите на експертите за състоянието на К., извън дадените теоретични и принципни разяснения за протичане на заболяването при хора със същата диагноза, са показанията на лекуващия лекар д-р К., който изрично е посочил, че не може да направи преценка за състоянието на делинквента към пролетта на 2015 г. След като оценката на здравословното състояние на К. представлява затруднение и за експертите, то не следва на бащата да се вменява грижа, изискваща непрекъснат контрол над действията на дъщеря му, на която той не е настойник. По тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че изводите на въззивния съд, че родителят на делинквента отговаря за причиняване на вредите от своята дъщеря, е неправилен. Същият не е имал задължение да упражнява надзор над пълнолетното си дете, а евентуалните грижи, които той е полагал и действията, които е могъл да предприеме в изпълнение на нравствения си дълг, не следва да се преценяват като задължение за надзор, което да изисква осигуряване на състояние, позволяващо предотвратяване настъпването на вреди по смисъла на чл.47, ал.2 ЗЗД. Приетото разрешение за липса на отговорност на родителя на делинквента налага проверка на обусловящите изводи на въззивния съд относно състоянието на неспособност според оплакванията на пострадалия във въззивната жалба. В обжалваното решение апелативният съд е възпроизвел събраните доказателства и е заявил, че възприема фактическите изводи на първоначалната и тройната психиатрични експертизи, които взаимно не си противоречали, допълвали се и съответствали на неспорените писмени и гласни доказателства, а отговорите били задълбочено и всеобхватно мотивирани. Действително заключенията на вещите лица съдържат аргументация, допълнително развита и при изслушването им в откритите съдебни заседания. Както бе посочено, дори и да се игнорират формулираните правни изводи за състоянието на делинквента и наблюденията на вещите лица за способностите на други лица със същата диагноза, фактологическите им заключения са основани само на писмени документи, в по-голямата си част за период след настъпване на увреждането. Единствено поставената диагноза в амбулаторните листове и изписваните лекарства по рецептурна книжка за период до 11.11.2014 г. следва да се обсъждат съвместно с показанията на лекуващия лекар д-р К.. Безспорно са установени: поставената диагноза и лечението с описаните в заключенията препарати, но липсват доказателства по отношение на конкретното състояние към датата на увреждането - 02.05.2015 г. Изявление в този смисъл е направил д-р К., според който състоянието на болната протича с променяща се интензивност на симптомите, а способностите й следва да се преценяват за всяко конкретно действие. Свидетелят е посочил непосредствените си впечатления, че в определени периоди симптомите стихват и К. започва работа, а част от идеите, които тя излага, не могат да бъдат преценени дали са симптоми на болестта или нормална реакция. Основното наблюдение е свързано с отричане на болестното състояние, което препятствало лечението й. Способността за шофиране е преценена като запазена с възможност за изпълнение на всички действия, но при липса на достатъчна концентрация. Свидетелят, както и вещите лица посочват, че при прием на медикамента се нарушават концентрацията и вниманието и пациентите не следва да шофират – според описанието в заключението на д-р П. – през остатъка от деня, а по обяснения на вещите лица от тройната експертиза – до 1 седмица, като в случая те възпроизвеждат записаното изявление на К. в психиатричната експертиза от досъдебното производство. С оглед на тези обстоятелства не може да се прецени дали непосредствено преди ПТП К. е била под въздействието на посочения медикамент. Преценката на доказателствата налага извода, че не е доказано, че към момента на увреждането делинквентът е бил неспособен по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, поради което не е опровергана презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД и следва да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд на основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./. В касационната жалба не са въведени основания за неправилност на въззивното решение по отношение на определения размер на обезщетението, като съставът на ВКС приема, че същото е определено при спазване на критериите по чл.51, ал.1 и чл.52 ЗЗД. По изложените съображения на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК въззивното решение следва да се остави в сила. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА на „Адвокатско дружество В. и Б.“, което съдът определя в размер на 3000 лв. с ДДС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1114/08.09.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 3120/2022 г. от Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място], да заплати на „Адвокатско дружество В. и Б.“, [населено място], сумата от 3000 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.