Р Е Ш Е Н И Е № 590 гр. София, 08.05.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря К. Павлова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1685 по описа за 2012г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Н. В. Т. против въззивно решение № 24/02.03.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 125/2008 г., с което е била изцяло потвърдена присъда № 2/15.01.2008 г. на Старозагорски окръжен съд по НОХД № 1296/2006 г. С тази присъда Старозагорският окръжен съд е признал подсъдимия Н. В. Т. за виновен в това, че на 27.11.2004 г., около 01.00 ч., в с.Б., общ. К., отвлякъл С. Ж. Ж., с цел противозаконно да я лиши от свобода, като деянието е извършено от две лица – заедно с подсъдимия Н. К. К., поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 54, вр. чл. 36 от НК му е наложил наказание 5 години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален „общ” режим на основание чл. 46, б. „б” от ЗИН. На основание чл. 59 ал. 1 НК е приспаднал задържането му под стража за периода от 27.11.2004 г. до 05.01.2005 г. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданския ищец С. Ж. Ж. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със закона лихва считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск. В с. з. пред ВКС подсъдимият не се явява, като упълномощеният му защитник поддържа касационната жалба, в която са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че правото на защита на подсъдимия е било нарушено поради разглеждане на делото в негово отсъствие. Оспорва се и правната квалификация на деянието, доколкото подсъдимият не е имал умисъл за отвличане на пострадалата с цел лишаването й от свобода, а е бил воден от силна ревност. Иска се отмяна на въззивния акт, с който е била потвърдена първоинстанционната присъда и отхвърляне на предявения граждански иск. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Частния обвинител и граждански ищец С. Ж., редовно призована не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна: Доводите за съществено ограничаване правото на защита на подсъдимия поради разглеждане на делото в негово отсъствие, не могат да бъдат подкрепени. От материалите по делото е видно, че подсъдимият е бил уведомен и е участвал в започналото съдебно производство по обвинението за престъпление по чл. 142 ал. 2 от НК в рамките на НОХД № 51/2005 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, което впоследствие е било прекратено и с оглед промяната на подсъдността е било изпратено от ВКС за решаване на Старозагорския окръжен съд. Непосредствено преди започване на производството по НОХД № 1296/2006 г. подсъдимият е напуснал пределите на страната (на 16.11.2006 г. през ГКПП Брегово), което е довело до промяна на мярката му за неотклонение и обявяването му за издирване, но въпреки положените усилия местоживеенето му не е било установено и делото на първа инстанция е приключило в негово отсъствие. Впоследствие, във въззивното производство отново са правени усилия за осигуряване на личното му явяване, вкл. то е било спряно и с оглед новопостъпили данни за пребиваването му в Швейцария е била издадена ЕЗА, но подсъдимият не е могъл да бъде установен. Всичко това определя, че решението на подсъдимия да не участва в съдебното производство, респ. да не упражни лично правото си на защита, а само чрез упълномощения си защитник, е по негова воля, поради което и няма място понастоящем да се сподели довода, че то е било съществено ограничено. Изцяло неоснователен е и довода за неправилна квалификация на деянието по чл. 142 ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК (преди изм. ДВ. бр. 27/2009 г. и ДВ. бр. 26/2010 г.). Данните, че подсъдимият е бил воден от ревностен мотив, за да отвлече пострадалата с цел противозаконното й лишаване от свобода (което обективно е сторил, измъквайки я принудително от автомобила на св. С. и отвеждайки я в своя, след което я е завел на пусто място в подножието на връх Бузлуджа и накрая в дома си, където я е затворил до идването на полицейските служители), изобщо не изключва съставомерност по горепосочения текст. В случая изискуемата цел „противозаконно да я лиши от свобода” дори обективно е била реализирана, защото макар и за недълъг период от време пострадалата е била лишена от възможност да се придвижва свободно и съобразно волята си. Липсва основание за ревизия на въззивното решение в потвърдителната му гражданско-осъдителна част, съобразно която подсъдимият е бил осъден за заплати на пострадалата Ж. 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Оплакването в жалбата по този въпрос е немотивирано, а от друга страна ВКС отчита присъденото обезщетение за справедливо по размер, тъй като съответства на причинените морални вреди и е в съгласие с практиката на съдилищата в подобни случаи. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 24/02.03.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 125/2008 г., с което е била изцяло потвърдена присъда № 2/15.01.2008 г. на Старозагорски окръжен съд по НОХД № 1296/2006 г. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.