Р Е Ш Е Н И Е
№ 190
С о ф и я, 11 април 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 04 а п р и л 2012 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Димитър Генчев
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 526/2012 година.
С искане на основание чл.420, ал.2 от НПК от името на осъдената М. П. В. от София се претендира отмяна на решението от 24.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 5075/2010 г. от Софийски градски съд, като се развиват доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и на основание чл.422, ал.1, т.5 от НПК се иска възобновяване на наказателното дело и връщането му за ново разглеждане, а именно от първоинстанционния съд, където било допуснато същественото нарушение на процесуалните правила.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането.
Осъдената В., чрез защитника си адв.В.Д. от САК моли искането да бъде уважено по изложените в него съображения.
Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл.425 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 74 от 21.10.2010 г., постановена по НОХД № 5806/2010 г. на Софийския районен съд отговорността на подсъдимата М. П. В. от София е ангажирана за извършено на 11.12.2008 г. в София престъпление по чл.197, т.1 вр.чл.194, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК й е наложено наказание от 1 година лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила, като е постановена през изпитателния срок да бъде приложена и пробационната мярка : включване в програми за обществено въздействие.
Присъдата е била обжалвана от защитниците на подсъдимата адв.М.Б. и адв.В.Д. от САК с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за неправилно приложение на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна за нея присъда, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло, като то е подписано с особено мнение на председателстващия съдебния състав.
В искането от името на осъдената се навеждат като основания за възобновяване на наказателното дело допуснати съществени нарушения при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, при оценката на доказателствените материали и при приложението на материалния закон, като се отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото на стадия, където са допуснати процесуалните нарушения, а именно в първоинстанционното производство и оттам се настоява да започне новото разглеждане на делото.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421, ал.3 НПК, от страна, имаща право на такова искане съгласно чл.420, ал.2 НПК и има за предмет въззивно решение, неподлежащо на проверка от касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО.
То се основава на допуснати съществени нарушения при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, изразяващи се в неоснователен и немотивиран отказ да се приложи диференцираната процедура по глава 27 от НПК, незаконосъобразното приемане на измененото от прокурора обвинение от такова по чл.207, ал.1 от НК в престъпление по чл.197, т.1 от НК и осъждането й по него, в разрез със събраните по делото доказателствени материали, които били анализирани едностранчиво и превратно от съдилищата по фактите, довело до неправилното приложение на материалния закон. Всъщност, второто от изброените е в основата на изразеното от председателстващия съдебния състав съдия особено мнение, без допълнително то да се аргументира от защитника на осъдената. Всички тези доводи са били поставени на вниманието на въззивния съд и той с основание ги е отхвърлил, като е изложил убедителни съображения, които ВКС споделя.
Оплакванията са неоснователни и не са съобразени с хода на процеса.
Преди започване на съдебното следствие съдът е разяснил процесуалните права на страните. С т.1 от Тълкувателно решение № 1/06.04.2009 г. по т.д.№ 1/2008 г. ОСНК на ВКС е изяснил кога съдът следва да допусне провеждането на съкратено съдебно следствие: - по т.2 на чл.371 от НПК, при подкрепено от приобщените на досъдебното производство доказателства признание от дееца на фактите по обвинителния акт, съчетано със съгласието му да не се събират доказателства за тези факти и по т.1 на чл.371 от НПК, когато съответните действия по разследването са извършени при спазване на реда и изискванията на закона. В т.8.1 от същото е посочено, че при липса на действително направено при условията на чл.371, т.2 от НПК самопризнание и доказателствени претенции за оборване на вложените в обстоятелствената част на обвинителния акт обстоятелства се създава непреодолима преграда за провеждането на предвидената в глава 27 от НПК диференцирана процедура на съкратено съдебно следствие и оттам - не постигането на определени процесуалноправни и материалноправни ползи за страните в процеса, в частност, за дееца по-лекото му наказателноправно третиране за извършеното. Именно с това се е съобразил първоинстанционният съд, като мотивирано е отказал провеждането на такава процедура при категоричния отказ на осъдената да признае фактите по обвинението, формулиран и от защитата й като липса на съпричастност с изчезналия мобилен телефон на св.Д.. Това намира потвърждение и в обяснението й след започване на съдебното следствие по общия ред, че не го е намирала и присвоявала, а по-късно – в допълнителните й обяснения, как го е закупила от неизвестно лице на другия ден, било следобеда, било сутринта, но като е отказала да го върне, а го е възстановила с нов, но друг модел от същата марка телефон. Или, заявеното като съществено процесуално нарушение не е налице, а и според т.9 от цитираното ТР, дори и при наличие на такова то не е основание за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, както сега се претендира в искането.
На следващо място, няма допуснато процесуално нарушение с приемане на изменението на обвинението, направено от прокурора на основание чл.287, ал.1 от НПК. В тази насока особеното мнение на съдията страда от вътрешно противоречие – хем се приема, че постановлението за частично прекратяване на обвинението по чл.194, ал.1 от НК е било ненужно, пък и не атакуемо пред съд, съгласно чл.243, ал.8 и 9 от НПК, но пък то следвало да се ползва със стабилитет и заради него не можело да се допусне изменение на обвинението по чл.287, ал.1 от НПК, а в случая, поради приемането на такова изменение следвало да се постанови изцяло оправдателна присъда, но като не се спори по възприетите от районния, а и от въззивния съд факти (фактическо обвинение), сочещо на противоправно наказуемо виновно поведение на привлечената към отговорност В.. По този процесуален проблем въззивният съд се е спрял обширно в мотивите си, позовавайки се на закона, ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, на конкретните обстоятелства и е отговорил достатъчно обосновано и законосъобразно, поради което ВКС не намира за необходимо да излага допълнителни съображения в подкрепа на изразеното от мнозинството на съдебния състав становище. В тази насока няма и наведени в искането допълнителни доводи, които да изискват отговор от касационната инстанция.
Доказателственият анализ на съдилищата по фактите се атакува заради отказа им да кредитират обясненията на осъдената и показанията на съпруга й. Въззивният съд с основание се е съгласил с фактическите изводи на районния, като на свой ред е изложил съображения защо не следва да се вярва на В. и на св.Е., съответно защо се възприемат твърденията на св.Д., коригирайки мотивите относно часа на извършване на инкриминираното деяние. В искането се настоява и за допуснато съществено процесуално нарушение загдето не е била разпитана св.И.П., но като се пропуска липсата на доказателствени искания в тази насока и от страна на защитата, при изводите на съдилищата за достатъчна доказателствена обезпеченост на правно релевантните факти, по което в искането са наведени твърде общи доводи. Свързано със събраните писмени доказателства, съдът е отговорил защо приема, че процесният телефон е отнет именно от осъдената и че е бил на св.Д., който В. е ползвала от сутринта на следващия ден, а не някакъв друг. С това съдът е изпълнил в пълнота задължението си по чл.339, ал.2 от НПК (а не по чл.305, ал.3 от НПК, тъй като не е постановил нова присъда) да посочи защо възприема фактическите обстоятелства, приети за установени от районния съд и е отговорил на всички доводи на страните.
Или, както при събирането и проверката на доказателствената основа, така и при формиране на вътрешното убеждение на инстанционните съдилища относно правно релевантните факти няма допуснато нарушение на процесуалните правила и те са такива, каквито са приети и от двете инстанции, като е даден дължимият се отговор на всички доводи на осъдената и защитниците й.
Всъщност, налице е и противоречивост на оплакванията на осъдената, като от една страна, оспорва пътя и резултатите по установяване на авторството й по осъществяване на деянието, а от друга страна, се настоява за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за новото му разглеждане от районния съд, за да се възползва от привилегията на съкратеното съдебно следствие, при което да признае фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт, съществена част от които е именно личното й участие в отнемане на вещта. Не е налице основание по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1, т.2 от НПК за възобновяване на наказателното дело.
Неправилното приложение на материалния закон се свързва с предмета на престъплението и се настоява деянието да бъде прието за маловажно. Изхожда се обаче само от стойностното изражение на вредата за пострадалата, като се загърбват другите обстоятелства, отразяващи се върху обществената опасност на извършеното, както и на извършителя. В тази връзка с основание съдът се е позовал на задължителните указания на ППВС № 6/71 г. ( а не ППВС № 7/61 г.), където в мотивите на т.7 е изяснено още, че е „възможно при малка стойност на откраднатите вещи или при незначителни вредни последици, но с оглед личността на дееца, подбудите, начина на извършване на кражбата или други обстоятелства обществената опасност на престъплението да е по-висока от обикновените случаи и поради това кражбата не се явява маловажен случай”. Именно с посочените от съда други обстоятелства е обоснована по-високата обществена опасност на осъдената и защо извършеното не може да се квалифицира като маловажно по чл.194, ал.3 от НК, а оттам и защо не може да се приложи разпоредбата на чл.218б от НК. Не е налице неправилно приложение на закона и основание за отмяна на въззивния съдебен акт по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК.
Индиректно, свързано с оплакването за отказ от приложение на процедурата по глава 27 от НПК, се поддържа и оплакване за явна несправедливост на наложеното „по-тежко” на осъдената наказание от 1 година лишаване от свобода. И това оплакване е несъстоятелно. Наказанието е близко до законовия минимум, не са налице кумулативните изисквания на чл.55 от НК заради липсата на многобройни или изключително смекчаващи отговорността й обстоятелства, поради което, така определено, то не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Не е налице и основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК за изменяване на атакуваното решение.
Искането в цялост, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение, на основание чл.424 ал.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената М. П. В. от София за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в сила решение от 24.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 5075/2010 г. от Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |