5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 376 София, 12.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 167/2022 година. Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от П. С. П., чрез процесуалния му представител адв. В. Ф., срещу решение № 115 от 20. 08. 2021 г. по в. гр.д.№ 96/2021 г. на АС – Велико Търново, с което е потвърдено решение № Р-402 от 04. 08. 2020 г., поправено с решение от 11. 12. 2020 г., и двете постановени по гр. д. № 683/2018 г. на ОС – Велико Търново, с което са отхвърлени предявените от П. С. П. против Прокуратурата на Република България, Висшия съдебен съвет и държавата, представлявана от министъра на финансите, искове с правни основания чл. 49 ЗЗД – за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата 1000000 (един милион) лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното и изплащане и чл. 84, ал. 3 ЗЗД – за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата 964860 (деветстотин шестдесет и четири осемстотин и шестдесет) лева обезщетение за забавено плащане на главницата до предявяване на иска. Твърди се необоснованост на решението, постановяването му при съществени процесуални нарушения – неразглеждане по същество на правния спор, несъответствие на мотивите с изискванията на чл. 236 ГПК, неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Подадени са писмени отговори на касационната жалба от Висшия съдебен съвет, чрез юрисконсулт Д. Г., от държавата, чрез юрисконсулт И. Г. и от Прокуратурата на Република България, чрез юрисконсулт М. С., с които се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационните жалби. Претендира се и присъждане на юрисконсултски възнаграждения на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Делото има за предмет предявени от П. С. П. против Прокуратурата на Република България, Висшия съдебен съвет и държавата, представлявана от министъра на финансите, искове с правни основания чл. 49 ЗЗД – за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата 1000000 (един милион) лева обезщетение за неимуществени вреди и чл. 84, ал. 3 ЗЗД – за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата 964860 (деветстотин шестдесет и четири осемстотин и шестдесет) лева обезщетение за забавено плащане на главницата до предявяване на иска. Твърди се, че претендираните неимуществени вреди се изразяват в претърпени негативни емоционални изживявания – чувство на страх от принудително настаняване за лечение в психиатрична болница, на малоценност, на незащитеност; бил унизен и психически затормозен от факта, че бил преследван като престъпник и терорист; бил подложен на жестоко и нечовешко отношение; от чувство за незащитеност и страх не излизал от дома си в продължение на четири години. Твърди се, че описаните неимуществени вреди са резултат от следните противоправни действия на служители на МВР и на Прокуратурата на Република България: а/. призоваването му на 01. 08. 2010 г. от полицай С. К., за явяването му в РПУ – Л., във връзка с подадена срещу него жалба от съседите му М. и К., в която са изложени твърдения, че страда от психично заболяване и се нуждае от лечение, и даване на обяснения във връзка с тази жалба в продължение на повече от два часа в районното полицейско управление; б/. призоваването му на 09. 11. 2010 г. в РПУ-Л. във връзка с втора жалба от М. и К., по която е образувана полицейска преписка и даване на обяснения във връзка с тази жалба в продължение на повече от два часа в районното полицейско управление; в/. няколко дни след 09.11. 2010 г. служители на МВР, по нареждане на прокурор, дошли пред дома му с пет автомобила, обградили кооперацията и започнали да звънят и да чукат по вратата му, уведомили го, че искат да вземат него и майка му, за да ги настанят на принудително лечение в психиатрична болница, но те отказали да напуснат дома си; г/. в периода 09. 11. 2010 г. – 14. 03. 2014 г. непрекъснато, през няколко дни, служители на МРВ са идвали в дома му за настаняването му в психиатрично заведение; д/. на 14. 03. 2014 г., в 4,40 ч., барети атакували дома им с цел да убият ищеца и майка му докато спят и стреляли по тях. Подчертава, че исковата претенция не включва вреди от проявения полицейски и прокурорски произвол на 14. 03. 2014 г. Предявяването на иска срещу В. е обосновано с качеството му на орган, който назначава прокурорите и следва да контролира дейността им, срещу държавата – с обстоятелството, че е предоставила властнически правомощия на Прокуратурата на Република България и се явява възложител на работа на Прокуратурата на Република България, а на Прокуратурата на Република България – с обстоятелството, че не е изпълнила задълженията си да ревизира и контролира работата на прокурорите. За да достигне до извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния от фактическа и правна страна, по реда на чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, е приел, че действията на служители на МВР и на Прокуратурата на Република България, изразяващи се във възлагане на проверки във връзка с подадени от ищеца и майка му и от техните съседи К. и М. жалби, във връчване на призовки и в опити за извършване на проверки във връзка с тези жалби, не са противоправни, а са правомерни, осъществени в изпълнение на служебните им правомощия. По-голяма част от посещенията на служители на МВР в дома на ищеца са инициирани от подадени от самия него или от майка му, срещу държавни институции и срещу съседите му жалби, като почти всички посещения на служители на МВР са били безрезултатни, тъй като ищецът и майка му не отваряли вратата и препятствали проверките. Не е доказано да са извършвани посещения в дома на ищеца по други причини, извън необходимостта от извършване на проверки по многобройните жалби. За недоказано е прието твърдението, че действителните причини и цели на посещенията не съответстват на посочените в документите по преписките. За недоказано е прието и твърдението за наличието на причинно-следствена връзка между негативни психически изживявания, които ищецът твърди да е търпял, и посочените в исковата молба действия на служители на МВР и на Прокуратурата на РБ. Дори ищецът да е изпитал посочените в исковата молба негативни емоции, то те са плод на негови лични възприятия, а не са произтекли от незаконосъобразни действия на служители на МВР и Прокуратурата на РБ. Решението на ищеца да не напуска дома си в продължение на четири години също е формирано в резултат на негови субективни възприятия и преживявания, а не е предизвикано от поведения на служители на държавни органи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следния въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по всички искания и възражения на страната, както и да изложи и собствени мотиви по съществото на правния спор. Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и ТР № 1/04. 01. 2001 г., т. 19 и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната задължителна и незадължителна практика на ВКС. Въззивният съд е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и доводите и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, които обективират осъществена правораздавателна дейност по съществото на правния спор. Обстоятелството, че фактическите и правни изводи на въззивния съд не съвпадат с виждането на ищеца и поддържаните от него тези не налага извод в обратния смисъл. В тази връзка следва да се посочи, че единствените ангажирани по делото доказателства са две справки на МВР за извършени проверки и предприети действия по подадени жалби от ищеца, както и приложената прокурорска преписка № 2453/2010 г., образувана по повод жалби, подадени от ищеца срещу негови съседи. Няма доказателства ищецът да е търпял някакви негативни психични изживявания, нито има доказателства за начина, по който същият е възприемал проверките по повод подадените от и срещу него жалби, за начина на извършване и обстоятелствата, при които са били извършени проверките. Изложението съдържа и оплаквания, представляващи касационни основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да се обсъждат само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, но не и във фазата по чл. 288 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на решението, представляващи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на Прокуратурата на Република България, на Висшия съдебен съвет и на държавата, представлявана от министъра на финансите, по 100 лв. на всеки от ответниците юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 20. 08. 2021 г. по в. гр.д.№ 96/2021 г. на АС – Велико Търново. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: